Растеж и печалби

Класическият и неокласическият икономикс имат стройно, макар и не единно обяснение за това откъде се вземат печалбите в икономиката.

В основата си печалбата и в по-широк смисъл нетрудовите доходи са възнаграждение за нещо, което е ограничено – капиталът, земята, броят на предприемачите, готови да рискуват.
Концепцията за дефицита е в основата на цялата класическа икономика – там, където няма дефицити и съвместната (едновременна) употреба е възможна без странични ефекти, няма изобщо икономика.

Но в неявен вид всичко, което знаем за икономиката и правенето на бизнес, изисква постоянно разширяване на границите. Завземане на нови пазари, обогатяване на асортимента, увеличаване на заетите, повече потребители – навсякъде ръстът е признак за успех и рентабилност. Не си добър майстор, ако правиш едно изделие, колкото и да си изкусен, не си добър ръководител, ако не увеличаваш продажбите.

Това не е само защото икономията от мащаба (обхвата) и мрежовите ефекти изтикват в ъгъла бутиковите фирми (разбира се, с ярки изключения като тези, които разчитат на ефекта на Веблен). А защото неусетно перспективите пред бизнеса, особено големия, бяха подчинени на очакванията за растеж. Ако няма растеж, няма печалби. Звучи толкова банално.

Но колкото повече расте изобилието – не само на стоки, а и на средства за производство, толкова по-достъпен става капиталът, поне на пръв поглед. Недостигът би трябвало да се измества на друго ниво. Редица изследвания сочат, че извличането на ренти се е засилило през последните години и колкото повече се забавя икономическият растеж, толкова повече се засилва позицията на рентиерите. А Тома Пикети в своя бестселър „Капиталът в 21 век“ твърди, че ръстът на капитала (натрупано физическо богатство, според Пикети) е по-голям от ръста на доходите (ръста на БВП), което е в основата на неравенствата. Колкото по-бавно расте икономиката, толкова повече се проявява това неравенство, твърди той.

Печалбите и растежът в същото време се допират, а и статистически печалбите са част от БВП – показателят, по чийто растеж се ориентираме.

Икономическата наука признава няколко източника на печалбата или в по-широк смисъл – на нетрудови доходи (заедно с лихвата и рентата). Тя може би е остатъчна величина, превърната форма на принадената стойност (по Маркс), възнаграждение за риск (или по-скоро за понасянето на несигурност – по Найт), временно монополно възнаграждение за иновациите (по Шумпетер). Или просто е заплащане за уменията на мениджъра да комбинира факторите на производство, както ни учи един компромисен възглед. Често представите ни за печалби се покриват с извличането на ренти, границата между печалби и лихви също е размита.

Но когато пишете бизнес план или четете финансови отчети, всичко това отстъпва на заден план. Никой не тегли заем и не увеличава капитала, ако не очаква печалби, а не очаква печалби, когато продажбите или, по-общо, икономиката спадат. Това е затворен кръг, защото дори страни с бърз ръст на заетостта (населението) като Китай се нуждаят от кредитна експанзия, за да поддържат растежа. Конюнктурата е цар.

САЩ
БВП и печалби в САЩ, % на годишна база

Дали това означава, че перспективите за ръст на икономиката определят печалбите? Със сигурност можем да го твърдим по отношение на краткосрочните колебания. Графиката ясно показва, че пониженията на печалбите – поне в САЩ (с изключение на последния им спад, който се отдава предимно на долара и понижението на петрола) съвпадат с рецесии. Това е лесно обяснимо – бидейки остатъчна величина, печалбите са буфер.

Но сега, когато сме изправени пред перспективата за дългосрочен спад на растежа, трябва да погледнем отвъд бизнес цикъла.

Дълго време икономическата наука приемаше (например, чрез модела на Коб-Дъглас), че дяловете на печалбата и заплатите в добавената стойност (БВП) са относително постоянни. От началото на 90-те години това вече не е валидно и една от очевидните причини е глобализацията. Например изчисления на ОИСР и МОТ (The Labour Share in G20 Economies, 2015) показаха, че средният дял на труда в БВП на страните от Г20 е намалявал с 0.3 процентни пункта годишно от 1980-те до 2010 г. След кризата делът на печалбите отново възстанови ръста си, което отчасти се дължеше на ниските лихви, отчасти на високата безработица, водеща до застой на заплатите.

Но това е увеличаващ се дял от икономика, която расте слабо. Ако през 80-те и 90-те години развитите страни растяха с над 4% годишно, днес дори в САЩ – светлото петно на световната икономика, следкризисният растеж е около 2-3%. Слабият ръст и ниските лихви съвпаднаха с период на относително високи печалби, нарушаван от временни фактори като поскъпване на валутата – както в Германия през 2014 г. И в Германия, както и в САЩ делът на печалбите от дохода (според Economist това се дължи на слабост на конкуренцията) е на сравнително високи нива, макар че през миналата и началото на тази година той се понижава.

печалби
Как се променят заплатите и печалбите в САЩ спрямо 1970 г.

В САЩ това се дължи на стагниращите заплати до 2015 г., като през 2011 г. делът на труда в националния доход падна до рекордно ниското ниво от 52.5%. Но сега, когато безработицата там се понижи под 5% и преговорната сила на работниците нарасна, този дял вече е 54.4%. По оценки на Goldman Sachs, когато заплатите растат с 3%, което е близо до историческата средна, то всеки процентен пункт увеличение на заплатите, носи спад на печалбите на компаниите от S&P 500 с  0.7%.

Данните на Евростат ясно показват, че и ниските лихви имат положителен принос за ръста на дохода на предприемачите през последните години.

Изследване на представители на Федералния резерв, откри, че бизнесът не коригира изискваната възвращаемост на инвестициите си в съответствие със спада на лихвите. Технически това означава, че расте рисковата надбавка, но причините може да са по-сложни. Това може да отразява както растяща несигурност, така и съмненията, че ниските лихви няма да се задържат дълго.

Друго обяснение е възходът на финансиализацията, тоест фактът, че все по-голяма част от богатството се създава на финансовите пазари.

Сред останалите възможни обяснения за увеличения дял на печалбите са повишените непреки разходи за бизнеса – различни регулаторни изисквания, транзакционни разходи или разходи за лобиране и подкупи. Скорошно проучване например твърди, че регулациите, създавайки бариери, усилват печалбите на установените корпорации, но забавят икономическата динамика.

Това ни кара да напуснем света на макроикономиката и да погледнем от позицията на бизнеса.

Ако възвръщаемостта на инвестициите зависи от способностите на икономиката да се разширява, а тя е близо до предела си (както твърди известният икономист Лари Самърс, но не само той), то какво ще се случи с печалбите? Ще останат ли те толкова високи?

Този въпрос докарва нервност и тя все по-често се усеща на фондовите борси. Инвеститорите трескаво преглеждат данните за потребителите и продажбите от последните отчети на технологичните компании, очаквайки чудеса (например бляскави характеристики на новия iPhone7, който да накара богатите потреблители да захвърлят старите модели, но дали?) Продажбите на компании като Apple имат естествена граница (броят на хората, които изобщо биха си купили смартфон минус тези, които вече имат такъв) и тя може би е близо. Единственият шанс за тях е да потърсят друга потребност, която да задоволят – така Apple може да открие, че има повече бизнес в услугите. По подобен начин естествената граница за Facebook e броят на населението на Земята с достъп до интернет. Инвеститорите в социалната мрежа бяха успокоени, когато им се предложи друг измерител на перспективите – мобилните реклами, но и тук има граница – вниманието на публиката.

Все повече компании опитват да прекрачат границите, навлизайки в сектори, които нямат почти никаква връзка с основния им бизнес. Така CAT вече произвеждат мобилни телефони, а G-Star – слънчеви очила. Това не е преследване на икономии от мащаба, а изстискване на стойност от марката. То също може да се разчете и като знак за изчерпване на първоначалните пазари.

Налице е и изчерпване на познатата предприемаческа концепция за източниците на печалби. Ако няма нови големи идеи и Самърс е прав, то бизнесът се доближава до игра с нулев сбор. Тогава прогнозата за по-добри печалби, която би накарала един предприемач да разшири инвестициите си, почива на допускането за ръст на продажбите за сметка на някой друг, но не на очакванията за възход навсякъде.

Данните от САЩ отново са показателни. Въпреки че ръстът на печалбите се завърна през третото тримесечие (3.5% по данни на търговското министерство, а само неергийните компании от S&P 500 отчетоха увеличение на печалбите на годишна база със 7.9%), ръстът на бизнес инвестициите е символичен – 0.1% на годишна база, и то поради намаляване на вложенията в НИРД и оборудване за сметка на сградите. Не звучи като оптимизъм за бъдещето.

И така, ако световната икономика не расте или расте бавно, какво ще се случи с печалбите в дългосрочен план? Ако предлагането на капитал (в смисъл на фондове) расте – абсолютно и относително, спрямо размера на икономиките, защо възвращаемостта не намалява, както предричаше Маркс?

Не съм сигурна за отговорите, но смятам, че част от проблема се крие в начина, по който формулираме капитала и печалбите (с или без рентите) и в измерването на растежа.

Икономически основания на популизма и изолационизма

Световна икономика

Възходът на популизма, антисистемните партии и националистическите тежнения е темата на тази година, белязана от имигрантска криза, терористични актове и изненадващите победи на привържениците на Брекзит и на Доналд Тръмп.

Тези, които печелят от страха, черпят своите основания от хаоса и войните в арабския свят и последвалата ги имигрантска вълна. Но никога не е толкова просто. Възходът на популизма, особено в ЕС, който бе на ръба по време на миналогодишната криза в Гърция, до голяма степен се дължи на социални и икономически трудности. Статистиката на ОИСР сочи задълбочаване на проблема с неравенствата, може би с изключение само на Япония и Франция. Финансовата криза, налагайки политика на икономии не само издърпа възглавницата на социалната държава, но и наложи политики като количествените облекчения, които задълбочават проблема с неравенството на доходите. От друга страна, спадащите лихви ерозират спестяванията на консервативните инвеститори (средните домакинства). В такава обстановка средният гласоподавател е по-склонен да подкрепи всеки, който посочва виновните.

Страхът от бежанците и последиците от кризата може да са мотивирали мнозина от подкрепилите излизането на Великобритания от ЕС, но има друг общ знаменател с победата на Тръмп на изборите в САЩ. Това е деглобализацията.

Марин льо Пен във Франция и Найджъл Фарадж във Великобритания приветстваха Тръмп. Те споделят с него не само опасенията от имиграцията, но и враждебността към свободната търговия.

Светът се затваря

Процесът, който беляза края на миналия век, особено след падането на Стената и първите години от настоящото хилядолетие, изглежда изчерпан.

След 2012 г. световната търговия нараства с 3% годишно, това е по-малко от половината от темпа преди 30 години. Не само развитите, но и развиващите се страни изпитват това забавяне. То засяга не само търговията със стоки, но и търговията с услуги.

А тази година Световната търговска организация прогнозира, че търговията ще нарасне едва с 1.7% в глобален мащаб. Това ще бъде първата от 15 години, когато стокообменът расте по-бавно от националните икономики. През второто тримесечие тя дори се понижи с 1%. Подобни са данните на CPB, макар да показват известен ръст за август.

Привържениците на глобализацията отдават това на растящия протекционизъм. Но фактът е, че въпреки застоя на преговорите в рамките на СТО и фактическият провал на бъдещи споразумения като TPP и TTIP, нямаме отмяна на действащо споразумение. Налице са обаче редица примери за издигане на нетарифни бариери.

От 1985 до 1996 г. митата в световен мащаб са падали с 1 процентен пункт годишно, а от 1995  до 2008 г. – с 0.5 процентни пункта. След кризата намаляването на тарифите практически спира. Също така новите споразумения за свободна търговия намаляват от 30 годишно през 90-те до десет след 2011 г.

Освен това рязко се увеличават новите търговски бариери под формата на антидъмпингови мерки или нови регулации, показват данните от Global Trade Alert. България е сред страните, които засилват протекционистичните мерки, като повечето са на ниво ЕС (линкът посочва множество нововъдени регулации от Европейската комисия).

gtaЗабавянето на международната търговия започна още преди Тръмп да се покаже на хоризонта на президентската надпревара.

До голяма степен това отстъпление се дължи на края на суперцикъла на суровините, който не само наду стойностите, но и – водейки до надценяване на валутите, разруши експортния потенциал на преработващата промишленост на някои от страните, например в Латинска Америка.

Друга причина е, че след финансовата криза инвестициите се понижиха рязко. Тези разходи се покриват предимно от внос, защото, както посочва Бари Айхенгрийн, страните са непропорционално зависими от сравнително малко доставчици на технологии и капиталово оборудване, например Германия. Забавянето на икономиката на Китай също способства за застоя на световната търговия.

Изчерпват се и предимствата на разширяването на глобалните вериги на доставки, от които в частност се възползва и България. Търговията с компоненти печелеше от понижението на транспортните разходи след усъвършенстването на логистиката и икономиите, предизвикани от появата на контейнерните превози. Но ефективността на международните превози не може да расте безкрайно, а което е по-важно – тя е свързана със забавяне на производствения процес. От няколко години концепцията за Next Shoring измества Offshoring. Все повече компании осъзнават, че това, което пестят от евтин труд, е по-маловажно от загубите по трасето, особено когато се налага бързо пренастройване на производството. Близостта до клиента става ключова.

Обратната страна

Свободната търговия бе неоспоримото достижение от края на миналия век. Но безспорните й предимства имат и обратна страна особено за нискоквалифицираните работници, чиито работни места бяха заместени от още по-нископлатените работните в Азия или Мексико. В редица случаи по-евтиният труд се дължи на нечестни предимства – използване на детски или затворнически труд, неспазване на законодателството за извънредния труд или други социални придобивки. Същото се отнася и за по-евтиния внос на стоки, произведени при много по-малки регулации в развиващите се страни.

Затова ключовият спор по повод на новите търговски споразумения като TTIP беше именно изравняването на регулационните изисквания – европейците искаха да наложат своите изисквания към храните, американците – своите изисквания към правосъдието.

В миналото разширяването на стокообмена бе взаимноизгодна сделка. Развитите страни получаваха евтини стоки, докато развиващите се страни се радваха на по-платежоспособни клиенти в чужбина и на трансфер на ноу хау. Търговията позволяваше специализация и максимално експлоатиране на сравнителните предимства.

Докато тя водеше до ръст на производителността, общият продукт и доходите нарастваха и това позволяваше да се компенсират губещите от глобализацията. Но, сега когато световната икономика расте изключително бавно, тази възможност за преразпределяне на ползите е ограничена.

Затова, успоредно със забавянето на новите споразумения, намалява и пределната полза от тях. По данни на Европейската комисия например, предизвикалото много спорове споразумение с Канада CETA например ще донесе на ЕС 2.9 млрд. евро благодарение на отмяната на нетарифните бариери. Това не е толкова много на фона на БВП от 14.7 трилиона евро. По подобен начин САЩ оцениха ползите си от споразумението със страните от Тихоокеанския район (TPP), което Тръмп отхвърля, на 0.2-0.5% от БВП. Това не е достатъчно, за да има и за губещите.

Търговията вече е игра с нулев сбор, с ясно разграничение на губещи и победители.

Eфектът от отмяната на митата и от по-ефективния транспорт започна да се изчерпва. Ако първата вълна на глобализацията от 19 век е била за обмяната на стоки, сега на дневен ред е обмяната на информация и идеи. А това изисква общи правила (включително законови) и стандарти, което отново връща топката в полето на политиката.

В своята книга „Парадоксът на глобализацията” Дани Родрик твърди, че не можем едновременно да се стремим към демокрация, национално самоопределеност и икономическа глобализация. Ако искаме да насърчим глобализацията, трябва да се откажем или от националната държава или от демокрацията, формулира той трилемата. Политиците остават притиснати между желанията на гласоподавателите им за завръщане на местния контрол и силите на международната конкуренция. Как бизнесменът Доналд Тръмп ще се справи с това предизвикателство за политика Тръмп предстои да видим.