Кенет Ароу (1921-2017), скептикът на икономиката и обществения избор

Кенет Ароу, един от най-влиятелните икономисти, почина на 21 февруари, пет години преди да навърши един век.
През 1972 г. той бе удостоен с Нобелова премия по икономика на 51 години (все още е най-младият получател на тази награда).

Робърт Ауман, носител на наградата за 2005 г., написа във Washington Post, че през втората половина на 20 век Ароу е имал по-голямо влияние от който и да е друг върху икономическата теория.

Пол Самюелсън, също носител на наградата, бе дори по-категоричен през 1972 г.: „Икономиката на застраховането, медицинските грижи, тестовете на предписани лекарства – да не говорим за бингото и фондовите борси – няма да са същите след Ароу”.

Още докато е на 30 години, Ароу прави два значителни приноса – неговата прочута теорема на невъзможността за колективния избор и условията за „общото равновесие”, при които всички пазари едновременно достигат съответствие между търсене и предлагане.

Използвайки технически сложен апарат, Ароу помогна за разбирането на това как балансирането на търсенето и предлагането на един пазар зависи от останалите. Той допринесе за формулирането на условията за стабилно равновесие на пазарите (равенство на търсенето и предлагането). Конкурентните пазари са ефективни, а невидимата ръка на Адам Смит може да съществува, доказва Ароу. Но при определени условия.

Друга част от неговата работа, както е посочено и в основанията на Нобеловия комитет, е влиянието върху благосъстоянието на хората.

Ароу формулира своите теореми на благосъстоянието, за да покаже, че ако пазарите постигнат конкуренто равновесие, то е опмимално при условията на Парето (никой не може да подобри резултата си, без това да е за сметка на някой друг). Условията за това са съвършена конкуренция (без монополи), както и перфектна информация и липса на транзакционни разходи. Второ, едно ефективно по Парето разпределение на стоките и услугите може да бъде постигнато чрез пазара при зададено начално разпределение на доходите. На първо четене това изглежда като защита на свободните пазари, но всъщност е аргумент за регулации и преразпределение.

Амартая Сен, друг нобелист, нарича втората теорема наръчник на революционера, тъй като насърчава съчетаването на пазарна конкуренция и радикално преразпределение, цитира го „Файненшъл таймс”. Според самия Ароу общото равновесие се достига най-добре чрез смес от частна инициатива и обществено планиране и регулация. „Идеята, че пазарът може да реши всички проблеми ми изглежда много погрешна при напълно нормални неокласически аргументи“. Като идентифицира условията, необходими за общо равновесие, Ароу се пита какво трябва да се направи, когато тези условия (например, симетрична информация) не са налице. Сред най-нереалистичните условия за пазарно равновесие е наличието на финансови пазари за търговия и хеджиране на доходите и богатствата срещу всички възможни рискове във всеки един момент. Тръгвайки от очевидното отсъствие на тези необходими пазари, Ароу се занимава и с теорията на финансовото ценообразуване и здравеопазването.

Третата теорема, теоремата на невъзможността – ключов елемент от теорията на обществения избор, демонстрира как мажоритарният избор не позволява да се получи съвместим сбор от предпочитанията на гласуващите. Това е формулирано в книгата от 1951 г. “Social Choice and Individual Values”. Той доказва, че е логично невъзможно да обобщят индивидуалните класации като консистентен общ избор, освен ако не се следват предпочитанията на един човек. Работата на Ароу макар да отрича съществуването на перфектна система за гласуване, има значителен принос за поставянето на социалните науки на твърда основа. През следващите години на тази база са развити нови теории, които работят с допусканията на теорията за обществения избор. Някои от тези изследвания напускат сеферата на икономиката, като твърдението на Сен, че човек не може логично да обобщи индивидулните предпочитания за един социален резултат по начин, който е едновременно икономически ефективен и удовлетворява базисни либерални ценности като индивидуалния избор на хората.

Растеж и печалби

Класическият и неокласическият икономикс имат стройно, макар и не единно обяснение за това откъде се вземат печалбите в икономиката.

В основата си печалбата и в по-широк смисъл нетрудовите доходи са възнаграждение за нещо, което е ограничено – капиталът, земята, броят на предприемачите, готови да рискуват.
Концепцията за дефицита е в основата на цялата класическа икономика – там, където няма дефицити и съвместната (едновременна) употреба е възможна без странични ефекти, няма изобщо икономика.

Но в неявен вид всичко, което знаем за икономиката и правенето на бизнес, изисква постоянно разширяване на границите. Завземане на нови пазари, обогатяване на асортимента, увеличаване на заетите, повече потребители – навсякъде ръстът е признак за успех и рентабилност. Не си добър майстор, ако правиш едно изделие, колкото и да си изкусен, не си добър ръководител, ако не увеличаваш продажбите.

Това не е само защото икономията от мащаба (обхвата) и мрежовите ефекти изтикват в ъгъла бутиковите фирми (разбира се, с ярки изключения като тези, които разчитат на ефекта на Веблен). А защото неусетно перспективите пред бизнеса, особено големия, бяха подчинени на очакванията за растеж. Ако няма растеж, няма печалби. Звучи толкова банално.

Но колкото повече расте изобилието – не само на стоки, а и на средства за производство, толкова по-достъпен става капиталът, поне на пръв поглед. Недостигът би трябвало да се измества на друго ниво. Редица изследвания сочат, че извличането на ренти се е засилило през последните години и колкото повече се забавя икономическият растеж, толкова повече се засилва позицията на рентиерите. А Тома Пикети в своя бестселър „Капиталът в 21 век“ твърди, че ръстът на капитала (натрупано физическо богатство, според Пикети) е по-голям от ръста на доходите (ръста на БВП), което е в основата на неравенствата. Колкото по-бавно расте икономиката, толкова повече се проявява това неравенство, твърди той.

Печалбите и растежът в същото време се допират, а и статистически печалбите са част от БВП – показателят, по чийто растеж се ориентираме.

Икономическата наука признава няколко източника на печалбата или в по-широк смисъл – на нетрудови доходи (заедно с лихвата и рентата). Тя може би е остатъчна величина, превърната форма на принадената стойност (по Маркс), възнаграждение за риск (или по-скоро за понасянето на несигурност – по Найт), временно монополно възнаграждение за иновациите (по Шумпетер). Или просто е заплащане за уменията на мениджъра да комбинира факторите на производство, както ни учи един компромисен възглед. Често представите ни за печалби се покриват с извличането на ренти, границата между печалби и лихви също е размита.

Но когато пишете бизнес план или четете финансови отчети, всичко това отстъпва на заден план. Никой не тегли заем и не увеличава капитала, ако не очаква печалби, а не очаква печалби, когато продажбите или, по-общо, икономиката спадат. Това е затворен кръг, защото дори страни с бърз ръст на заетостта (населението) като Китай се нуждаят от кредитна експанзия, за да поддържат растежа. Конюнктурата е цар.

САЩ
БВП и печалби в САЩ, % на годишна база

Дали това означава, че перспективите за ръст на икономиката определят печалбите? Със сигурност можем да го твърдим по отношение на краткосрочните колебания. Графиката ясно показва, че пониженията на печалбите – поне в САЩ (с изключение на последния им спад, който се отдава предимно на долара и понижението на петрола) съвпадат с рецесии. Това е лесно обяснимо – бидейки остатъчна величина, печалбите са буфер.

Но сега, когато сме изправени пред перспективата за дългосрочен спад на растежа, трябва да погледнем отвъд бизнес цикъла.

Дълго време икономическата наука приемаше (например, чрез модела на Коб-Дъглас), че дяловете на печалбата и заплатите в добавената стойност (БВП) са относително постоянни. От началото на 90-те години това вече не е валидно и една от очевидните причини е глобализацията. Например изчисления на ОИСР и МОТ (The Labour Share in G20 Economies, 2015) показаха, че средният дял на труда в БВП на страните от Г20 е намалявал с 0.3 процентни пункта годишно от 1980-те до 2010 г. След кризата делът на печалбите отново възстанови ръста си, което отчасти се дължеше на ниските лихви, отчасти на високата безработица, водеща до застой на заплатите.

Но това е увеличаващ се дял от икономика, която расте слабо. Ако през 80-те и 90-те години развитите страни растяха с над 4% годишно, днес дори в САЩ – светлото петно на световната икономика, следкризисният растеж е около 2-3%. Слабият ръст и ниските лихви съвпаднаха с период на относително високи печалби, нарушаван от временни фактори като поскъпване на валутата – както в Германия през 2014 г. И в Германия, както и в САЩ делът на печалбите от дохода (според Economist това се дължи на слабост на конкуренцията) е на сравнително високи нива, макар че през миналата и началото на тази година той се понижава.

печалби
Как се променят заплатите и печалбите в САЩ спрямо 1970 г.

В САЩ това се дължи на стагниращите заплати до 2015 г., като през 2011 г. делът на труда в националния доход падна до рекордно ниското ниво от 52.5%. Но сега, когато безработицата там се понижи под 5% и преговорната сила на работниците нарасна, този дял вече е 54.4%. По оценки на Goldman Sachs, когато заплатите растат с 3%, което е близо до историческата средна, то всеки процентен пункт увеличение на заплатите, носи спад на печалбите на компаниите от S&P 500 с  0.7%.

Данните на Евростат ясно показват, че и ниските лихви имат положителен принос за ръста на дохода на предприемачите през последните години.

Изследване на представители на Федералния резерв, откри, че бизнесът не коригира изискваната възвращаемост на инвестициите си в съответствие със спада на лихвите. Технически това означава, че расте рисковата надбавка, но причините може да са по-сложни. Това може да отразява както растяща несигурност, така и съмненията, че ниските лихви няма да се задържат дълго.

Друго обяснение е възходът на финансиализацията, тоест фактът, че все по-голяма част от богатството се създава на финансовите пазари.

Сред останалите възможни обяснения за увеличения дял на печалбите са повишените непреки разходи за бизнеса – различни регулаторни изисквания, транзакционни разходи или разходи за лобиране и подкупи. Скорошно проучване например твърди, че регулациите, създавайки бариери, усилват печалбите на установените корпорации, но забавят икономическата динамика.

Това ни кара да напуснем света на макроикономиката и да погледнем от позицията на бизнеса.

Ако възвръщаемостта на инвестициите зависи от способностите на икономиката да се разширява, а тя е близо до предела си (както твърди известният икономист Лари Самърс, но не само той), то какво ще се случи с печалбите? Ще останат ли те толкова високи?

Този въпрос докарва нервност и тя все по-често се усеща на фондовите борси. Инвеститорите трескаво преглеждат данните за потребителите и продажбите от последните отчети на технологичните компании, очаквайки чудеса (например бляскави характеристики на новия iPhone7, който да накара богатите потреблители да захвърлят старите модели, но дали?) Продажбите на компании като Apple имат естествена граница (броят на хората, които изобщо биха си купили смартфон минус тези, които вече имат такъв) и тя може би е близо. Единственият шанс за тях е да потърсят друга потребност, която да задоволят – така Apple може да открие, че има повече бизнес в услугите. По подобен начин естествената граница за Facebook e броят на населението на Земята с достъп до интернет. Инвеститорите в социалната мрежа бяха успокоени, когато им се предложи друг измерител на перспективите – мобилните реклами, но и тук има граница – вниманието на публиката.

Все повече компании опитват да прекрачат границите, навлизайки в сектори, които нямат почти никаква връзка с основния им бизнес. Така CAT вече произвеждат мобилни телефони, а G-Star – слънчеви очила. Това не е преследване на икономии от мащаба, а изстискване на стойност от марката. То също може да се разчете и като знак за изчерпване на първоначалните пазари.

Налице е и изчерпване на познатата предприемаческа концепция за източниците на печалби. Ако няма нови големи идеи и Самърс е прав, то бизнесът се доближава до игра с нулев сбор. Тогава прогнозата за по-добри печалби, която би накарала един предприемач да разшири инвестициите си, почива на допускането за ръст на продажбите за сметка на някой друг, но не на очакванията за възход навсякъде.

Данните от САЩ отново са показателни. Въпреки че ръстът на печалбите се завърна през третото тримесечие (3.5% по данни на търговското министерство, а само неергийните компании от S&P 500 отчетоха увеличение на печалбите на годишна база със 7.9%), ръстът на бизнес инвестициите е символичен – 0.1% на годишна база, и то поради намаляване на вложенията в НИРД и оборудване за сметка на сградите. Не звучи като оптимизъм за бъдещето.

И така, ако световната икономика не расте или расте бавно, какво ще се случи с печалбите в дългосрочен план? Ако предлагането на капитал (в смисъл на фондове) расте – абсолютно и относително, спрямо размера на икономиките, защо възвращаемостта не намалява, както предричаше Маркс?

Не съм сигурна за отговорите, но смятам, че част от проблема се крие в начина, по който формулираме капитала и печалбите (с или без рентите) и в измерването на растежа.