Празни университети – решението е пред очите

образование, училище

Местата в университетите тази година са повече, отколкото са завършилите гимназия. А най-добрите ученици отдавна вече знаят в кой чужд университет ще учат. Местните учебни заведения, следователно, ще запълнят само част от местата си – и то със студенти, които нямат добър успех.

Ето фактите:

Средно образование завършиха 53 хиляди деца, а 48 хиляди се явиха на матурите, като над 7000 не издържаха. Заявените места във ВУЗ са 75 хиляди. Държавната поръчка е съкратена с 9000 бройки тази година. От този порядък – 10 000 са децата, които заминават да учат в чужд университет.

Това положение може да се закрепи още година-две, преди да видим фалити на университети, както прогнозира неотдавна финансовият министър Владислав Горанов.

Причините за упадъка не са само демографски.

– В началото на 90-те години университетите си извоюваха автономия, която им позволи сравнително независимо да определят правилата и стандартите. Те се адаптираха сравнително успешно към пазарната среда, тъй като имаше достатъчно хора, готови да платят за дипломата си – по единия или другия начин.

– Това доведе до откриване на множество нови университети и предлагане на все повече специалности. Ако преди 1989 г. достъпът до висше образование бе ограничен само до най-успешните, сега повечето, преминали матурите, се ориентират към някакъв университет или колеж. Броят на студентите започна да расте.

– Инерцията и миналата репутация позволи на университетите да запазят позиции въпреки увеличеното предлагане на дипломи. Но след присъединяването на България към ЕС, когато изборът пред учащите изведнъж се разшири, положението рязко се промени.

Графиките илюстрират количествената промяна.

студентиstudenti2ВУЗ

– Качествената промяна е по-трудна за улавяне. През последните години университетските преподаватели масово се оплакват, че са принудени да понижават нивото на преподаване до нивото на новопостъпващите студенти.В противен случай биха останали без работа. Налага се да преподаваме това, което би трябвало да са научили в гимназията, казват те.  А финансирането все така е на бройка.

– Изтичането на мозъци е свързано не само с разликите в качеството на образованието, а и с кариерните възможности, които западните университети осигуряват. Практически нито един от нашите ВУЗ не го прави систематично.

– Дори да бяха активни в търсенето на връзки с бизнеса (някои от новите висши училища опитват), те не могат да преодолеят неблагоприятния фактор „работа в България“. Дори София (а какво да кажем за провинцията) не е място, където талантът и знанията са критерий за успех. И най-добре подготвените млади хора добре го знаят.

Работата на университетите изглежда все по-трудна. Както казва и заместник министърът на образованието Диян Стаматов, проблемът ще се реши по пазарен път – много ще фалират. Но това е решение на проблема с недостатъчния брой студенти, а не на проблема с качеството, учебните програми и липсващата връзка с трудовия пазар.

А трудовият пазар е изправен пред нарастващ недостиг на кадри – но не носители на дипломи за европеистика, връзки с обществеността и дори право, а примерно специалисти по компютърни мрежи и автомонтьори. До голяма степен това е въпрос на грешна ценностна система, стереотипи и изкривено съотношение между усилия и признание. От една страна, ореолът на университетските дипломи е преувеличен. Не е ясно зад кое стоят повече знания и отговорности –  зад квалификацията на един техник или зад хуманитарните дипломи, които се придобиват предимно чрез копи-пейст на чужди мисли. Но от друга страна, самите учебни програми на университетите не са свързани достатъчно с практиката и обратната връзка липсва.

Не изглежда стратезите на висшето образование да имат отговори на тези предизвикателства. В интервю за „Труд“ например бившият министър Сергей Игнатов предлага нивото да бакалавърските програми едва ли не да се снижи до нивото на студентите и едва ли не през първата година в университетите да се затвърждава това, което е трябвало да се научи в гимназиите. Това е палиатив, ако не и прикрито признание за провал. То изглежда като търсене на работа за университетските преподаватели. Тези студенти, които не са успели да вземат учебния материал в гимназиите, едва ли ще го усвоят и в университета. А по-добрите ученици, които по някаква причина не са заминали в чужбина, ще бъдат ощетени (Средата има значение. Според Сергей Игнатов те ще се обучават по индивидуални програми, но това не изглежда реалистично.)

Университетите трябва да спрат да снижават критериите за прием на зрелостници, защото така всяка следваща година те ще принуждават все повече деца да търсят обучение в чужбина. Това е порочен кръг и ако не го осъзнават сами, те трябва да бъдат заставени да излязат от него.

Но университетите разполагат с една голяма и неизползвана възможност да увеличат броя на записалите се – образованието на възрастни. България е на последно място в ЕС по „учене през целия живот“ – един от индикаторите за устойчиво развитие. Макар че на теория повечето висши училища имат центрове за продължаващо обучение, това, което те предлагат, не е атрактивно, не е актуално или е изоставено (съдейки по сайтовете им).

Напълно липсват програми по МСКО-5 от класификацията на ЮНЕСКО – едногодишно обучение, което обикновено се приема като подготвителен курс за университетите.

Така наречените кратки курсове (летни програми или други курсове с продължителност от една седмица до няколко месеца), които завършват със сертификат и са разпространени в западните университети, не са развити у нас*. УНСС – едно от възможните изключения, още не е решил дали да ги предлага тази година.

Още няколко факта за размисъл. Няма нито една MBA програма, разработена от български университет (без да броим АУБГ). Нито един университет (нито Техническия, нито Софийския) не предлага актуални специализации като науката за данни или бизнес анализ по начина, по който това се прави в чужбина, включващ и уменията за работа със специализиран софтуер, какъвто компаниите все по-често поставят като изискване. А цените на частни организации за няколкодневен курс, който осигурява по-висока компетентност (например, Управление на проекти), са по-високи от годишната такса за повечето специалности в университетите.

Това са шансове за висшите училища. Поне тези от тях, които разполагат с добри предподаватели, могат да се насочат към младите професионалисти, които искат да надградят знанията си или да развият интердисциплинарни умения, както и към хората над 40-50 години, с пораснали деца, които осъзнават , че наученото преди 20 години не е актуално или се нуждаят от смяна на професията. Огромното мнозинство от висшистите, които не работят по специалността си, също са потенциални кандидати. Сега тези хора нямат шанс в България и трябва да платят такси от порядъка на няколко хиляди евро за специализация в чужбина.

Естествено, за целта е необходима подкрепа от държавата – не толкова и не само по линия на акредитацията, а и за уреждане на статута на обучаващите се с откъсване от работа (осигуровки, карти за пътуване и т.н.) Една добра възможност е да се позволи разходите за обучение в сертифицирани курсове (включително езикови) и програми да се приспадат от облагаемия доход на физическите лица и компаниите. Друга възможност са ваучърите. (В тази връзка лош знак е намерението на министерството на труда да ограничи програмата „Аз мога повече“ – единствената му инициатива, към която хората проявиха интерес – само до лица със средно и по-ниско образование) Да, сегашната законова рамки не позволява всичко това, но рамките могат да се променят.**

Само когато възрастните – тези, които вземат решенията, имат широк достъп до знанието, те ще ценят и знанията на своите служители. Едва тогава най-добре подготвените младежи биха имали шанс в България.

* За разлика от МСКО-5 това се отнася към неформалното образование, което според МОН включва  краткосрочни курсове, не водещи до придобиване на степен на образование или степен професионална квалификация.

** В Националната стратегия за учене през целия живот 2014-2020 има заложени цели като: въвеждане на гъвкави акредитационни модели във висшите училища; прилагане на модели за финансиране, ориентирани към качеството; развитие на системите за управление във висшите училища и усъвършенстване на модела за прием; насърчаване на достъпа на „нетрадиционни” обучаеми и възрастни чрез алтернативни форми за учене през целия живот във висшите училища. Но изпълнението е неясно и съдейки по данните, формалното обучение на възрастни, доколкото го има, е за лица, отпаднали от училище, в по-малка степен – в професионалните колежи. Неформалното обучение обикновено се поема от самите работодатели.

200 млн. лева на вятъра за висшисти с претенции

книги

И тази година няколко хиляди младежи избраха да продължат образованието си в чужди университети, а българските ВУЗ отвориха врати за тройкаджии. Буквално.

Дори в СУ останаха незаети 550 места след трето класиране, при това в специалности като Математика и Информатика, в които университетът има традиции и които по цял свят се смятат за перспективни.

Покрай откриването на новата академична година вниманието за кратко бе привлечено от апела на професори по философия, които признаха, че студентите са неграмотни, а висшето образование е в упадък. Според тяхното открито писмо до институциите, около 95% от държавната субсидия продължава да се разпределя между висшите училища на принципа “брой обучавани студенти”. Ножицата между реалния демографски потенциал и броя на постъпващите във висшите училища младежи все повече се свива за сметка на качеството в базисното образование на кандидатите. Субсидирането “на глава” притиска академичните ръководства ежегодно да завишават план-приема и да смятат основните си цели за постигнати, ако попълнят отпуснатите им бройки, твърдят дванадесетте (пълният текст е накрая).

Писмото не поставя всички проблеми, които са очевидни дори за хора извън системата – от подкупите за явяване на изпит и оформящата се индустрия за дипломни и курсови работи до занижените критерии за присъждане на академични титли.

Но то поставя един важен проблем, който трябва да се обсъди още при приемането на бюджета за следващата година. Професорите настояват да се намали държавната поръчка до най-необходимите специалности и да се сложи лимит за финансирането на университетите, като за основа се вземе рейтингът на ВУЗ.

Този рейтинг, въпреки че дава известна ориентация, има и своите дефекти. Така например Американският университет в България е поставен зад „Д.А.Ценов”, Свищов и Международно висше бизнес училище – Ботевград, а Югозападният университет в Благоевград води пред НАТФИЗ и Музикалната академия, както и пред доста други университети в страната. ЮЗУ, но не само той, подготвя всякакви кадри – от актьори до адвокати и системата за оценяване на ВУЗ е така направена, че да поощрява тази всеядност. Вероятно е въпрос на дискусия как да се реформират критериите, но е очевидно, че лимити на приема са необходими.

Държавата трябва да затегне условията за финансиране на ВУЗ и да престане да плаща за производството на безработни с големи претенции. Лесният достъп до ВУЗ създава нереалистични очаквания у младите хора и в редица случаи не подпомага трудовата им реализация.

Данните са безпощадни.

1. През миналата учебна година общо 272 хил. студенти са се обучавали в български университети. От тях българи – 261 хиляди, от които 220 хиляди по държавна поръчка.

Завършилите ВУЗ през миналата учебна година са 63 хиляди, в това число 32 хиляди бакалаври. Това е сравнително малко, като се има предвид, че преди четири години в бакалавърски програми са били над 180 хил. деца. Почти всеки четвърти не завършва навреме – било защото вече има работа, било защото не иска да работи.

2. Тези 260 хиляди български студенти формират един доста висок процент на обхващане на децата от съответната възрастова група във ВУЗ – 44.2 на сто от младежите на възраст 19-24 години учат във ВУЗ, според НСИ. На практика е повече. Тук не се включват обучаващите се в чужбина, които по различни данни са от 20 до 80 хиляди.

По данни на НСИ младежите на възраст 20-24 години са 405 хиляди.

Изненадващо е, че завършващите ВУЗ са повече от завършващите основно и средно образование. През тази година те са съответно  58 хиляди и 53 хиляди. Но трябва да се предвиди лаг (поради влошаващата се демография). Така завършващите средно образование преди пет години са били 69 хиляди, а завършилите основно образование през 2005 г. – 85 хиляди.

Така, ако се добавят приетите в чужбина, то близо 60% от завършващите продължават в университет. Това не е непременно лошо.

Но обърнете внимание, че 48% от завършилите през 2009 г. (46% през 2014 г.) са завършили професионални гимназии. И какво избират да учат те? Изненада – вместо да се насочат към инженерни специалности, избират дисциплини, които звучат престижно. Едва 8000 души са се дипломирали през 2014 г. с инженерна или друга специалност, свързана с производството, включително ветеринарно дело, показват данните на НСИ.

3. По-долу са обобщените данни на НСИ за обучаващите се в различните специалности (бакалавър и магистър) и тяхното развитие през годините. С изключение на ръста на обучаващите се в медицински и ИТ специалности, тенденциите са неутешителни. При това напливът към медицинските университети е предимно от чуждестранни студенти, а и поради обърканата здравна реформа голяма част от лекарите се ориентират към чужбина.

От 2001 г. например, обучаващите се по журналистика – една професия, в която технологиите налагат съкращаване на персонал, са нараснали със 78%; обучаващите се по изкуствата са се увеличили с 37%, което очевидно не съответства на пазарна потребност. Студентите, изучаващи стопански науки, където свръхпроизводството на кадри е очевидно на фона на трудно защитими опити на всякакви университети да преподават икономика и маркетинг, са се увеличили с 33%. Днес всеки четвърти учи някаква икономика, с акцент върху „някаква“. Но намалява интересът към техническите специалности.

Данните на Евростат показват, че има ръст на студентите през последните години във всички европейски страни, като акцентът на хуманирнатите специалности не е само българска особеност (цифрите се виждат при поставяне на мишката на графиките).

4. Разминаването между интересите на бъдещите студентите и интересите на бъдещите им работодатели се видя и от тазгодишната кампания на СУ. Докато най-големият наплив бе към професии като психология и публична администрация, за които не се предлагат много работни места, намалява броят на обучаващите се в инженерни специалности, при които има дефицит на кадри. Например, данните от рейтинговата система на ВУЗ показва, че бъдещите специалисти в металургията, химичните технологии и машинното инженерство могат да разчитат на по-висока заетост.

5. Субсидиите от Министерство на образованието за ВУЗ тази година са в размер на 352 млн. лева. Най-много – 43 млн. лева, получава Софийският университет, следват ТУ и Медицинския университет в София. Значителни суми се отделят и за Пловдивския, Тракийския, Русенския университет и ЮЗУ.

Според отчета за изпълнение на бюджета през 2014 г. ВУЗ са събрали от такси от 292 млн. лева и са получили трансфери в размер на 435 млн. лева. Тук не влизат университети като АУБГ, Нов български и други, а само държавните ВУЗ. Като се има предвид, че българските граждани, обучавани в държавни ВУЗ са близо 220 хиляди, то държавната субсидия на студент е 2000 лв. на година (за сравнение, средно за ученик той е 1438 лева.).

6. Според БСК всеки трети висшист у нас не работи по специалността си. А по данни на МОН повече от половината завършили през последните пет години работят на позиция, за която не се изисква висше образование. Това означава, че ежегодно държавата харчи повече от 200 млн. лева, за да субсидира обучение на ненужни „специалисти“.

Не, тези суми не са раздути на фона на останалите страни в ЕС. Румъния например харчи за висше образование по над 900 млн. евро, Германия – 28 млрд. евро. Но въпросът е какво стои срещу този разход. Резултатът зависи както от стандартите в самите ВУЗ, така и от нивото на подготовка в средното образование (виж писмото) и обвързването с нуждите на икономиката.

[textblock style=“3″]Открито писмо на 12 професори по философия от различни университети до президента, МС и Парламента:

В началото на академичната учебна година, ние – група дългогодишни университетски преподаватели – смятаме за свой дълг да насочим вашето и на обществото ни внимание към видимата за всички ни криза във висшето образование. При наблюдаваните през последните две десетилетия демографски процеси у нас налице е трайна тенденция за спадане броя на потенциалните кандидати за прием във висшите училища. Неконкурентността на образователната ни система мотивира най-добрите от зрелостниците да търсят възможности за получаване на образование зад граница. Публична тайна е, че средното ни образование е колабирало, като немалка част от завършващите го не притежават дори елементарни умения да четат и пишат с разбиране.

Това негласно се потвърждава от факта, че някои университети – като ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” например – вече въведоха задължителни ограмотителни курсове за всички новоприети студенти. В същото време около 95% от държавната субсидия продължават да се разпределят между висшите училища на принципа “брой обучавани студенти”. Ножицата между реалния демографски потенциал и броя на постъпващите във висшите училища младежи все повече се свива за сметка на качеството в базисното образование на кандидатите. Субсидирането “на глава” притиска академичните ръководства ежегодно да завишават план-приема и да смятат основните си цели за постигнати, ако попълнят отпуснатите им бройки.

Оторизираните държавни органи като защитници на обществения интерес също виждат посочените проблеми

Нормативно тяхното решаване е предмет на приетата Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2014 – 2020 г., но смятаме, че остават недооценени дълбочината на кризисните явления и неотложността на мерките, които следва да се предприемат за противодействието им. Висшето ни образование е в процес на неконтролируем упадък и трябва да се реагира в следващите месеци, а не години, за да се съхранят възможностите за ефективно възстановяване и развитие.

Отправна точка за действие следва да бъде приетата от МС Национална квалификационна рамка на РБългария (НКРРБ), която е конкретизация към българските условия на приетата няколко години по-рано от ЕС европейска квалификационна рамка за учене през целия живот. Създалите документа упълномощени държавни органи са длъжни да следят за спазването на заложените в него индикативни цели. При така стеклите се обстоятелства ние смятаме, че общите ни усилия следва да бъдат концентрирани към повишаване качеството на обучението и рационализиране структурата на образователната ни система, за да не се пилеят и без това оскъдните човешки и финансови ресурси.

В тази посока за най-неотложни смятаме следните стъпки:

1. Да се промени Законът за развитие на академичния състав така, че да бъдат освободени преподавателите, неположили конкурсен изпит и не са придобили образователна и научна степен “доктор” в указаните срокове. Всеки преподавател да се самоопредели институционално, за да се пресече практиката на “академично номадство”, а висшите училища да разчитат на собствения си кадрови потенциал при акредитация.

2. Да се прегледа състоянието на висшите училища по линия на следакредитационния контрол и да се коригират дадените от Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) оценки, ако не отговарят на изискването за достатъчно и с нужната квалификация преподаватели. Самата НАОА да се реформира по посока на повишаване прозрачността и изработване на ясни критерии за привличане на експертите ѝ.

3. Да се преструктурира мрежата от висшите училища чрез тяхното окрупняване, като за целта се изработи и приложи комплексна оценка, включваща ясни и приложими към всички тях критерии:

А) да се вземе за основа класацията на висшите училища от страната, формирана на базата на оценките от институционалната им акредитация, и да се въведе минимален праг за продължаване на самостоятелното им съществуване;

Б) да се има предвид класацията на висшите училища по професионални направления, като и тук за основа се вземат оценките от акредитацията на НАОА, а когато такава още липсва – от рейтинговата система, и се въведе минимален праг за продължаване на обучението по тях в съответното ВУ;

В) да се вземе предвид броят на държавните висши училища, обучаващи в отделните професионални направления, като се ограничи техният кръг до най-високо оценените.

4. Да се определят лимити за поддържане на висшето образование в страната:

А) за количеството студенти, приемани по държавна поръчка като цяло, като ежегодно се фиксира с известен резерв броят нужни на страната млади специалисти;

Б) за количеството студенти, които се приемат по държавна поръчка в отделните професионални направления, като за отправна точка се вземат потребностите на обществото и на трудовия пазар – понастоящем и в бъдеще.

5. Да се изработи модел за централизирано разпределение на обучаемите по професионални направления в държавните ВУ, като разпределянето на студентите в държавния план-прием да става според мястото им в националната класация по даденото направление и на водещите в нея висши училища бъдат отпускани в определено съотношение отредените от държавата средства.

Проф. дфн Цочо Бояджиев, СУ “Св. Климент Охридски”

Проф. д-р Валентина Драмалиева, УНСС

Проф. дфн Стилиян Йотов, СУ “Св. Климент Охридски”

Проф. дфн Валентин Канавров, ЮЗУ “Неофит Рилски”

Проф. дфн Лазар Копринаров, ЮЗУ “Неофит Рилски”

Проф. д-р Даниела Сотирова, ТУ – София

Проф. дфн Венцеслав Кулов, УНСС

Проф. дфн Правда Спасова, НХА

Проф. дфн Атанас Стаматов, МГУ “Св. Иван Рилски”

Проф. д-р Ели Сярова, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Проф. дфн Добрин Тодоров, МГУ “Св. Иван Рилски”

Проф. д-р Тодор Тодоров, УАСГ[/textblock]