В обувките на данъкоплатеца

данък

През последните дни бяха публикувани множество стратегически документи, част от които като Конвергентната програма и Националната програма за реформи, са изключително важни (например за напредъка по пътя към еврозоната).
Но ако изключим мерките, наложени от международни институции или от кризисни събития – като прегледа на качеството на активите и стрес тестовете на банки и небанкови институции, малцина търсят в тези документи отговори за това какво предстои в икономиката. Тези стратегии до голяма степен задават параметрите, с които се съобразява администрацията, като пренасочва средства за една или друга „политика“. Мерките и критериите, които те залагат, често са формални.

Един начин да се преодолее този формализъм, дава подходът, който ще наречем „В обувките на…“. Той е подобен на Тайния клиент, с който множество компании проверяват качеството на обслужването (или регулатори проверяват как са защитени потребителите). Неговата цел е да отвори администрацията към хората.

Това може да бъде ефективен инструмент, ако заданието се структурира правилно. Целта му е да се провери съгласуваността на процедурите, дублирането, качеството на обслужване, тесните места, наличието на довеждаща инфраструктура и всякакви неприятни изненади, които дебнат гражданите и бизнеса, докато се опитват да свършат нещо.

Този подход може да се използва за подобряване на качеството на голям брой публични услуги, макар и не на всички. Разбира се, той би имал по-ограничено приложение в образованието и здравеопазването, където преценката изисква познания. Но би могъл съществено да подобри процедурите за изваждане на строителни разрешителни, отчуждаване на терени, присъединяване към електропреносната мрежа и т.н. Това ще направи, например, сертификатите, издавани от Българска агенция за инвестиции, по-добър инструмент. Много от мерките за намаляване на административната тежест биха спечелили също.

Може да се отиде и по-далеч. Според Европейската комисия е налице недофинансиране на мерките, свързани с предлагане на труд, по-конкретно програми за обучение на безработни, насочени предимно към тези лица, които по-лесно се активират. По принцип бизнесът би се съгласил с това, говореното за недостиг на обучени кадри съпътства всяка публична бизнес проява. Но как тези програми да стигнат до хората? Предишният ръководен екип на МТСП имаше странни идеи в тази посока, но те очаквано не проработиха. Някои частни фирми подходиха по-прагматично, като предприеха офанзива в районите с висока безработица, за да търсят кадри. При добра програма и организация на бизнес процесите обучението на хора без квалификация, но мотивирани и организирани, за да започнат работа във високоавтоматизирано производство отнема няколко месеца (виж тук). Част от бизнеса поема тези обучения за своя сметка, но повечето не го правят (не могат да си го позволят или по друга причина). Досега няма достатъчно добър и обществено значим пример на публично-частно партньорство в тази посока, който да позволи споделяне на разходите и на резултатите. Допускам, че няма и да има, докато няма убедителен анализ за разходи-ползи.

В същото време по различни програми държавата изсипва стотици милиони левове за преквалификация и активни мерки на пазара на труда (очаквайте анализ по темата). Ефективността им е твърде ниска.

Необходимо е цялостно проучване, което да покаже защо, къде и как се формират дефицитите на умения и/или нежелание за работа в завод или в услугите. Дали децата от уязвими групи не ходят на училище защото трябва да работят (просят) или защото нямат обувки? Какъв фактор е ранното ставане? При какви условия живеещите в малки градове с висока безработица от Северна България биха се преместили на юг, където има работа? Дали биха искали гаранция за дългосрочно наемане на работа, общежития, достъпно обучение на децата им? Ще помогне ли строителството на пътя Видин-София за „скъсяване“ на достъпа от Севера до Юга? Дали просто, но конкретно решение като осигуряване на евтин транспорт от селата до новите индустриални зони не би имало по-голям ефект от абстрактни обучения с неясна приложимост. Защо младите хора по-скоро биха работили като продавачки вместо в завод? Как протичат часовете по професионално ориентиране?
Едно такова проучване може да се направи, като се комбинират различни техники, включително такива от арсенала на социологическите агенции.

Подходът на чуждите обувки би могъл да е изключително полезен, като допълни анкетите с проучване на място. Това означава, например, да се наемат безработни лица от община от Северозапада, които съответстват на определен профил и да им се възложат определени действия, за които те са задължени да водят подробен дневник. Задача на всеки ще е да проучи възможността да се преквалифицира (например като ОТК в предприятие за производство на опаковки). Как намира информация, това струва ли му пари, посещава ли изобщо бюрото по труда, как се подготвя за интервю за работа, какви усилия трябва да положи, за да получи работата, как преценява съотношението усилия-резултат, ако се налага преквалификация, какви пречки би срещнал, за да работи в друго населено място. И най-важното – какви са допълнителните разходи за преквалификация и наемане на работа, кой ги покрива и, ако работникът частично плаща тези разходи, как се оценява тяхната възвращаемост. Опасявам се, че докато тези неща не са ясни – но от позицията на хората, а не от кулата на нашите безкрайни познания по темата, никога няма да видим напредък.
Едно такова проучване не би струвало по-скъпо, от редица проекти в тази сфера със спорен резултат. Важно е също как ще се обобщят резултатите и как ще се следи изпълнението на набелязаните мерки след това. Това трябва да е с участието на бизнеса, защото администрацията със сигурност ще го провали.

Едно по-просто и много евтино приложение на тази идея е в туризма. От години туристическите организации се борят за бюджет за национална реклама, но не се сещат да предложат едно просто нещо. Министърът и нейният екип трябва да час по-скоро да влязат в обувките на чуждестранните туристи (бюджетни, пенсионирани двойки, семейства с деца и т.н.) и да попълнят стриктно дневника на неприятните изненади, които ги очакват у нас. Като се започне от Летище София, където е доста трудно да се ориентират откъде да си купят билети и пр. и се стигне до липсващите надписи на английски език в автобусите, липсващите указателни табели, несъобразените разписания, лошото обслужване и пр.

Осигуряването на добра обратна връзка е ключово за доброто държавно управление.

Милост за счетоводителите

данъци

Всеки март носи нови изпитания за нервите и издръжливостта на счетоводителите.  Все по-обърканите и по-тежки изисквания на администрацията и неглижирането от страна на техните дребни клиенти ги поставят под двоен натиск.

Тази година беше особено тежко заради поредното усъвършенстване на Данък Уикенд и неговия близнак – т. нар. Данък Натура. Вместо да впрегне всички сили и да облекчи прилагането на данъка, правителството (по-точно министерството на труда и социалната политика) също допринесе за хаоса, като задържа до последно наредбата, от която зависеше дали фирмите, избрали облагане на личните разходи по ЗКПО, вместо по ЗДДФЛ, ще могат да спестят осигуровките. Администрацията, която иначе с готовност налага глоби за ден закъснение, обещава тази наредба от миналия септември и я прие в последния момент, като дори не сколаса да я публикува в Държавен вестник до 31 март – срокът, когато фирмите трябваше с данъчната си декларация да отбележат кой ред на облагане избират. Писала съм за това, но го повтарям и ще го потретя, защото прекрасно разкрива липсата на симетрия в отношенията.

Друга законодателна новост, която натовари счетоводителите, бе изискването акционерните дружества да имат счетоводен отчет доста преди 31 март, тъй като към тази дата той вече трябва да е одобрен от съвета на директорите и да е съставен доклад за дейността (по ТЗ). Тази година имаше и нови форми на счетоводни отчети.

А междувременно анализ на НАП разкри, че счетоводните къщи укриват обороти за около 200 млн. лева и даде знак, че ще започне да ги проверява по-често. Това породи сериозно недоволство. Вероятно и двете страни имат своите основания.

Проблемът идва от това, че административната тежест, особено що се отнася до дребния бизнес, нарасна неимоверно през последните години. Срещу това не стои увеличено заплащане за счетоводителите, достатъчно е да се видят обявите.

Управителите на малки фирми (45% от предприятията у нас са с нула наети лица) гледат на счетоводителите като на неизбежно зло, наложено им от държавата. Не са склонни (обикновено не могат да си позволят) да им плащат много, но са склонни да им прехвърлят цялата административна дейност – от ТРЗ до подготовката на документите за теглене на заем. Те с удоволствие биха се лишили и от услугите на счетоводител, стига да беше възможно.

Един от източниците на напрежение е фактът, че законодателството у нас не прави разлика между малка и голяма фирма и рядко признава маловажни нарушения (ако изключим правото на коригираща декларация, което е много добра практика). А за собственика на малък семеен бизнес, който често не печели повече от наемен работник, основният приоритет е да изкара някакви пари, а отчетността е на заден план.

Когато почти половината фирми се занимават с частен бизнес, само за да не са безработни,  и един човек прави всичко, не можем да очакваме чудеса от професионализъм от управителите им. Хубаво е очакванията и изискванията да имат общо с реалността.

Всичко това рефлектира през месец март, когато – няма как, фирмите започват да събират  забравени фактури, договори, декларации и други документи и ги представят за отчитане.

Това струпване е особено голям проблем за счетоводните къщи, където през март се събират документите на малките (нерегистрирани по ДДС) фирми. Големите все пак следват някаква регулярност.

Но дори когато клиентите са редовни, тримесечният срок за годишно приключване е кратък, тъй като в този период трябва да се направи инвентаризация на активите (при приходи над 200 хил. лв.), тест за обезценка и т.н. А често в този период възникват и извънредни ангажименти – например, данъчна ревизия или искане за допълнителни отчети от банката – кредитор.

Наистина, НАП направи доста да облекчи спазването на данъчните задължения и има най-добрата онлайн базирана система. Но това не е достатъчно.

Необходими са законодателни промени, за да се регулира мартенското „задръстване“ от желаещи да подадат декларациите си в последния момент. Това може да се направи с каскаден график за подаване на декларациите по ЗКПО. Например, срокът 31 март може да остане само за фирмите, регистрирани по Закона за ДДС към 31 декември, а останалите да имат право да подадат декларация примерно до 31 май. Друга опция е е по-късно деклариране за фирмите, които не подлежат на одит, или тези, отчитащи загуба.

Такава практика на разсрочено подаване на декларации има в други страни (например, в Холандия). МФ обаче не е склонно да я подкрепи, защото смята, че ще се отрази на ритмичността на бюджетните приходи. Това е несъстоятелно. Данъкът върху печалбата няма определящ дял от бюджетните приходи, предвидени са авансови вноски и основните суми постъпват от големи, а не от малки предприятия.

От друга страна, ако се избегне мартенският щурм на декларациите, ще намалеят грешките и ще се облекчи натоварването и на НАП, тъй като приемането на декларациите е изпитание и за тях.

Други възможни облекчения са свързани с опростяване на декларациите по Закона за ДДС, тъй като законът изисква ежемесечно деклариране дори при липса на оборот през съответния месец (например, за лицата по чл. 97а, които се регистрират независимо от оборота). (Виж повече – тук). Ежемесечното подаване на едни и същи декларации за осигуряването също би могло да отпадне, особено за самоосигуряващите се, които така или иначе правят годишно изравняване и за които броят на работните дни и подобни обстоятелства нямат значение. Добра идея е да се предвиди подаването на нова декларация само при промяна на обстоятелствата (например, ако лицето е ползвало болнични).

Това са само примерни идеи, целящи да илюстрират възможностите за облекчаване на бизнеса и на счетоводителите. Колкото по-бързо се направи това, толкова по-лесно ще стане за предприемачите да си гледат бизнеса, а счетоводителите ще могат да се концентрират върху тази част от своята дейност, която ползва клиентите им, а не администрацията.

Как да изградим успешна програма за обучение на кадри

Промишленост

САЩ – земята на неограничените възможности, също се сблъска с предизвикателства в развитието на таланти и намирането на кадри с необходимите умения. Почти 40% от американските работодатели казват, че не могат да намерят необходимите им хора със съответните умения, дори за най-ниското стъпало.

Т. нар. “skills gap” представлява огромен резерв от необучени потенциални таланти, чието неизползване води до лоши икономически резултати, социални вълнения и индивидуално разочарование. Това са млади хора, които търсят първа работа или хора в средата на кариерата си, които са били съкратени и трябва да се адаптират.

McKinsey дават насоки за подготовката на хора без висше образование за бъдещата им кариера. Повечето от тях са приложими и извън САЩ. Консултантската компания е проучвала програмите за развитие на работната сила и икономическите стратегии в световен мащаб. На база на опита с много правителства тя е установила следните пет принципа, от които следва да се ръководят финансиращите институции, участниците и работодателите при разработване на програми за развитие на работната сила.
работна сила

  • Развитие на регионални активи и идентифициране на целевите професии.

Найобещаващият подход е да се идентифицират секторите с най-голям потенциал за растеж, където има дефицити или голямо текучество. Анализът трябва да включва свободните работни места, инвестициите в публична инфраструктура, демографията, комерсиализацията на изследванията на местните университети, разходите за рисков капитал и регулациите.

Най-добрите решения се получават, когато работодателите се обединят за справяне с проблема в целия сектор. Ако няма проблеми от гледна точка на конкуренцията, подобно сътрудничество позволява да се споделят разходите за обучение и рисковете от кражба на кадри е малък.

Тези усилия обикновено вземат три форми: по протяжение на веригата на доставки, като водеща компания насърчава своите доставчици за участие; по професия (например, мехатроника), която се търси от работодателите в различни индустрии в едно и също място; и по сектори, с конкуренти, които си сътрудничат, защото всички те са изправени пред същия проблем. Един пример за последното е Automotive Manufacturing Technical Education Collaborative, което включва 19 автомобилни компании и 26 общински колежи в 13 щата.

 

  • Предоставете данни за възвращаемостта на инвестициите в образование

Свидетелствата за възвращаемост на инвестициите в програми за развитие на работната сила са рядкост, както за работодателите, така и за заетите. Тази липса на доказателства обяснява защото много работодатели нямат желание за участват в такива програми, още по-малко да плащат за тях. Трябва да бъдат проследени показателите, които свързват тези програми с ефективността на бизнеса. Това включва разходи за набиране на участници и обучения, производителност, повишаване на качеството, задържане на работниците и кариерно развитие.

Скорошен федерален закон в САЩ, известен като Workforce Innovation and Opportunity Act (WIOA) цели да направи системата за развитие на работната сила по-зависима от резулататите и да постави фокуса върху обучение, което води до заетост.

Ако може да се докаже възвращаемост от инвестицията в образование, изследванията показват, че работодателите имат желание да платят за програми за обучение – средно до 15% (или около два месеца) от годишната заплата на работника.
В области с голям дефицит на работна сила, и повече.

Apprenticeship 2000, консорциум от Северна Каролина, събира осем производителя, които сътрудничат с местната общност за осигуряване на чираци в мехатрониката. Това струва на членовете 175 000 долара за кандидат в рамките на четири години.

Други програми следят работните места, текучеството и пр. Малко програми, обаче следват показатели, които биха убедили потенциалните участници, че техните инвестиции във време и усилия ще се отплатят с финансово благополучие. Такива показатели могат да бъдат доходите преди и след обучение, напредването в службата, оставането на работа.

  • Подкрепа на всеобхватни методи на обучение, съобразени с търсенето.

Местни и правителствени агенции полагат усилия, за да работят с бизнеса, регионалните групи, доставчици на обучение, както и други заинтересовани страни, за да доставят ефективно обучение на работното място. Някои програми за обучение са отлични, други – не толкова. Но няма доказателства за модели, които работят в различни индустриални и регионални контексти.

Работодателите участват от самото начало в успешните програми и гарантират покана за интервю на завършилите.

След като доставчиците на обучение решат към кои сектори и професии да се насочат, следващата стъпка е да проследят служителите, заети в тези професии. Целта е да се идентифицират дейностите с най-голяма разлика между отлични и лоши изпълнители и това знание да се трансформира в обучение за правилните технически и поведенчески умения. Повечето работодатели не могат да опишат кои умения имат най-голямо значение, което води до грешки в проектирането на програмите.

Доказан подход е да се осигурят дву- или тримесечни практики с откъсване от производството. По време на тези програми се правят редовни оценки на  компетенциите на основата на действително показаните резултати в работни условия. Работодателите могат да предложат свои служители като ментори. Тези курсове  трябва да бъдат практически и да включват чиракуване на място, симулации, сериозни игри, съобразени с работното място.  Обучението трябва да е лице-в-лице. В същото време технологични решения, като онлайн кандидатстване, мобилни приложения и проследяване на резултатите на ученика могат да увеличат ефективността.

Критично важно е да се открият правилните хора, които се нуждаят от обучение. Когато се предлага помощ за пътуване или грижи за децата вероятността от успешно завършване се повишава. Някои работодатели отиват по-далеч, като предлагат менторство за първите месеци на новото работно място, когато новонаетите са най-уязвими.

 

  • Оценка и подготовка на курсистите преди обучението

Програмите започват с оценка на това дали обучаваните са готови за участие – например, дали отговорят на изисквания за получаване на разрешителни, когато се изискват, дали са минали тест за наркотици, да се тества грамотността им и т.н.

Хората трябва да знаят за каква работа става дума, за да се намали рискът от отпадане. Това включва показване на видео, дискусии на тема „един работен ден” с други служители и т.н. Един кандидат за медицинска сестра трябва да знае, че позицията предполага работа на смени и е физически трудна.

Всичко това гарантира, че ресурсите на програмата се харчат за тези, които вероятно биха се възползвали от нея.

  • Централна координация на процеса на развитие на работна сила

Оценката на разходите за програми за развитие на работната сила за тези, които не са посещавали четиригодишен колеж, показва че за правителствени програми, курсове за квалификация и сертифициране, както и за обучения от страна на работодателите, се харчат най-малко 300 млрд. долара годишно.

Повечето програми обаче са изолирани и не са интегрирани с услугите на други институции.

Отговорността се размива между различни институции – щатски департамент отговоря за обученията, социалните – за детските грижи, менторството е грижа на НПО.

Местните власти могат да приложат три стратегии за ефективно използване на ресурсите. Първо, да имат ясно виждане за цялото финансиране и ресурси, достъпни за целевия сегмент и професии на определено място, и да координират усилията. Второ, да установят измерване на резултатите от обучението (например, ръст на възнагражденията след завършване на обучението). Трето, да осигуряват човешки, технологични и анализаторски капацитет за предлагане на програми, които подкрепят обучаващите се.

Данъци и подсладители

данъци

Да не подценяваме местните данъци

По всичко личи, че данъчната тема ще ни завладее при очертаващата се предизборна кампания. БСП изглежда концентрирана върху отмяната на плоския данък, ГЕРБ и остатъците от Реформаторския блок са готови да го бранят на всяка цена.

Нито една от страните не изглежда склонна да обсъжда по-едрите теми за структурата на данъчните приходи и за разпределението на общата тежест между различните категории данъкоплатци. Такъв подход би показал, че въпреки безспорното удобство и стимулиращ ефект на плоския данък, начинът, по който той бе въведен в България има един дефект – той е регресивен. И тъй като основната тежест в приходите е на ДДС, който също е регресивен данък (бедните плащат по-голям дял от дохода си като ДДС, защото не спестяват, не си купуват джип с данъчен кредит и не ходят на екскурзии в чужбина), проблемът не е пренебрежим. На теория това би могло да се компенсира – например, чрез имуществените данъци. На практика обаче такъв ход няма да сработи – тези са най-мразените данъци.

Всичко това бе част от въпросите, които експертите, поканени от economix.bg, обсъдиха по време на дискусия за плоския данък. Спорът по тази тема се води отдавна и няма да приключи лесно. Но нека да използваме повода за мисловен експеримент.

Наистина има множество доклади, включително на Европейската комисия, които препоръчват на България да обърне по-голямо внимание на данъците върху собствеността и наследството.

Тези данъци, в които е запазен прогресивният елемент, биха позволили да се коригират както ефектите на плоския данък, така и ефекта на прекомерния дял на косвените данъци – облага се собствеността, а не потреблението. Бихме могли дори да спекулираме върху това дали такова изместване на тежестта може да насърчи вътрешното потребление. Аз не съм убедена.

Освен това тези данъци, които по правило постъпват в местните бюджети, биха допринесли за финансовата самостоятелност на общините. А от действията и бездействията на последните зависят стойността на имотите и автомобилите – защото те, например, поправят тротоарите и пътищата.

Но има два проблема. Първият е високата склонност да не се плащат имуществени данъци. Човек е готов да даде, когато получава и дори, когато купува стоки (затова Ви приканват към благотворителност, когато теглите от банкомата). Но не обича да дава по график.

Вторият проблем е, че начинът, по който се определят тези данъци, не отразява външните ефекти. Ако си купите трошка на 10 години, вероятно ще платите по-малко, отколкото, ако карате нова кола (има облекчения за катализатори, но това не е достатъчно). Ако живеете в рушаща се сграда, ще платите по-малко от този, който е подменил дограмата, покрива и т.н. Трошките замърсяват въздуха, неподдържаните сгради съсипват средата на останалите. Затова данъците за старите коли и опасните сгради трябва да са наказателни.

Все пак това това не са безнадеждни проблеми.

Имуществените данъци – поради сравнително неголямата им тежест в национален мащаб, и близостта на местните власти до проблемите на хората, са подходящи за пробване на похвати, които вече са на въоръжение в други страни.

Какво имам предвид? Много приходни администрации по света (на първо място, британската) през последните години наемат специалисти по поведенчески науки, за да стимулират спазването на законодателството или да насърчат отговорното поведение на гражданите си (например, срещу вредните навици).

Доказано е вече (и то за данъчни кампании), че гражданите откликват най-добре на напомнящи писма, в които се казва, че повечето от хората, живеещи в района, вече са изпълнили задължението си.

Друг експеримент е познат от Гватемала, страна с голям сив сектор, където чрез писма е внушавано на гражданите, че плащането на данъци е национална гордост. Но най-голям ефект там имало изречението, в което се казва, че избягването на данъци е преднамерен избор.

Властите биха могли да подходят още по-смело към имуществените данъци. При тях е по-лесно е да се обвърже плащането им с публичните услуги.

Ако бях кмет, бих изпращала благодарствено писмо (имейл) на всеки, който е платил данъка си и с него бих го подканила да изрази мнение за разходите, които общината прави или ще направи.

Публикуването на карта с процента на неплатени данъци по квартали също може стимулира плащането на данъци. Особено ако се това се прави преди важни проекти и решения за разпределяне на пари, които насочват вниманието към общия бюджет. Изобщо с малко повече креативност, местните власти биха могли доста добре да използват peer pressure.

Може да се мисли и за промяна/облекчаване на условията за деклариране и плащане (например, удължен срок за погасяване на данък наследство – защото това не е задължение, което може да се планира). Едно отклонение – ако работех в НАП, бих проучила и как плащането на данъци се колебае през жизнения цикъл и по-конкретно, дали процентът на неизпълнение се влияе от събития като сватба, започване на работа, обучение, смърт.

Колкото до външните ефекти, това е класически проблем и съществуват множество изследвания за това как да се облагат отрицателните външни ефекти.

Възможно е да се предложи алтернатива по метода „Сливи за смет”. Общините могат, например, да опрощават за една година данъка за по-екологичен автомобил, ако по-голям замърсител (има начин да се измери разликата) е спрян от движение. Те вече пробваха подобен подход с облекченията за санирани (със собствени средства) сгради.

И докато сме на тази тема, нека предложа и друго, което не е свързано пряко с данъците, а с отношенията между общината и гражданите. Властите биха могли да подпомагат усилията на хората сами да променят средата. Например, ако собствениците в една кооперация или къща я ремонтират, общината да се смята за задължена до една година да оправи тротоара. (Който няма нищо против падаща мазилка, не би следвало да има големи претенции и към тротоара, нали така?)

Това са само груби идеи. Със сигурност общинските администрации и МФ могат да изработят по-добри решения, ако възприемат подобен подход. Но той няма да сработи, ако хората не са убедени, че данъците им се харчат по предназначение. Няма по-убедителна кампания от тази.