Как да изградим успешна програма за обучение на кадри

Промишленост

САЩ – земята на неограничените възможности, също се сблъска с предизвикателства в развитието на таланти и намирането на кадри с необходимите умения. Почти 40% от американските работодатели казват, че не могат да намерят необходимите им хора със съответните умения, дори за най-ниското стъпало.

Т. нар. “skills gap” представлява огромен резерв от необучени потенциални таланти, чието неизползване води до лоши икономически резултати, социални вълнения и индивидуално разочарование. Това са млади хора, които търсят първа работа или хора в средата на кариерата си, които са били съкратени и трябва да се адаптират.

McKinsey дават насоки за подготовката на хора без висше образование за бъдещата им кариера. Повечето от тях са приложими и извън САЩ. Консултантската компания е проучвала програмите за развитие на работната сила и икономическите стратегии в световен мащаб. На база на опита с много правителства тя е установила следните пет принципа, от които следва да се ръководят финансиращите институции, участниците и работодателите при разработване на програми за развитие на работната сила.
работна сила

  • Развитие на регионални активи и идентифициране на целевите професии.

Найобещаващият подход е да се идентифицират секторите с най-голям потенциал за растеж, където има дефицити или голямо текучество. Анализът трябва да включва свободните работни места, инвестициите в публична инфраструктура, демографията, комерсиализацията на изследванията на местните университети, разходите за рисков капитал и регулациите.

Най-добрите решения се получават, когато работодателите се обединят за справяне с проблема в целия сектор. Ако няма проблеми от гледна точка на конкуренцията, подобно сътрудничество позволява да се споделят разходите за обучение и рисковете от кражба на кадри е малък.

Тези усилия обикновено вземат три форми: по протяжение на веригата на доставки, като водеща компания насърчава своите доставчици за участие; по професия (например, мехатроника), която се търси от работодателите в различни индустрии в едно и също място; и по сектори, с конкуренти, които си сътрудничат, защото всички те са изправени пред същия проблем. Един пример за последното е Automotive Manufacturing Technical Education Collaborative, което включва 19 автомобилни компании и 26 общински колежи в 13 щата.

 

  • Предоставете данни за възвращаемостта на инвестициите в образование

Свидетелствата за възвращаемост на инвестициите в програми за развитие на работната сила са рядкост, както за работодателите, така и за заетите. Тази липса на доказателства обяснява защото много работодатели нямат желание за участват в такива програми, още по-малко да плащат за тях. Трябва да бъдат проследени показателите, които свързват тези програми с ефективността на бизнеса. Това включва разходи за набиране на участници и обучения, производителност, повишаване на качеството, задържане на работниците и кариерно развитие.

Скорошен федерален закон в САЩ, известен като Workforce Innovation and Opportunity Act (WIOA) цели да направи системата за развитие на работната сила по-зависима от резулататите и да постави фокуса върху обучение, което води до заетост.

Ако може да се докаже възвращаемост от инвестицията в образование, изследванията показват, че работодателите имат желание да платят за програми за обучение – средно до 15% (или около два месеца) от годишната заплата на работника.
В области с голям дефицит на работна сила, и повече.

Apprenticeship 2000, консорциум от Северна Каролина, събира осем производителя, които сътрудничат с местната общност за осигуряване на чираци в мехатрониката. Това струва на членовете 175 000 долара за кандидат в рамките на четири години.

Други програми следят работните места, текучеството и пр. Малко програми, обаче следват показатели, които биха убедили потенциалните участници, че техните инвестиции във време и усилия ще се отплатят с финансово благополучие. Такива показатели могат да бъдат доходите преди и след обучение, напредването в службата, оставането на работа.

  • Подкрепа на всеобхватни методи на обучение, съобразени с търсенето.

Местни и правителствени агенции полагат усилия, за да работят с бизнеса, регионалните групи, доставчици на обучение, както и други заинтересовани страни, за да доставят ефективно обучение на работното място. Някои програми за обучение са отлични, други – не толкова. Но няма доказателства за модели, които работят в различни индустриални и регионални контексти.

Работодателите участват от самото начало в успешните програми и гарантират покана за интервю на завършилите.

След като доставчиците на обучение решат към кои сектори и професии да се насочат, следващата стъпка е да проследят служителите, заети в тези професии. Целта е да се идентифицират дейностите с най-голяма разлика между отлични и лоши изпълнители и това знание да се трансформира в обучение за правилните технически и поведенчески умения. Повечето работодатели не могат да опишат кои умения имат най-голямо значение, което води до грешки в проектирането на програмите.

Доказан подход е да се осигурят дву- или тримесечни практики с откъсване от производството. По време на тези програми се правят редовни оценки на  компетенциите на основата на действително показаните резултати в работни условия. Работодателите могат да предложат свои служители като ментори. Тези курсове  трябва да бъдат практически и да включват чиракуване на място, симулации, сериозни игри, съобразени с работното място.  Обучението трябва да е лице-в-лице. В същото време технологични решения, като онлайн кандидатстване, мобилни приложения и проследяване на резултатите на ученика могат да увеличат ефективността.

Критично важно е да се открият правилните хора, които се нуждаят от обучение. Когато се предлага помощ за пътуване или грижи за децата вероятността от успешно завършване се повишава. Някои работодатели отиват по-далеч, като предлагат менторство за първите месеци на новото работно място, когато новонаетите са най-уязвими.

 

  • Оценка и подготовка на курсистите преди обучението

Програмите започват с оценка на това дали обучаваните са готови за участие – например, дали отговорят на изисквания за получаване на разрешителни, когато се изискват, дали са минали тест за наркотици, да се тества грамотността им и т.н.

Хората трябва да знаят за каква работа става дума, за да се намали рискът от отпадане. Това включва показване на видео, дискусии на тема „един работен ден” с други служители и т.н. Един кандидат за медицинска сестра трябва да знае, че позицията предполага работа на смени и е физически трудна.

Всичко това гарантира, че ресурсите на програмата се харчат за тези, които вероятно биха се възползвали от нея.

  • Централна координация на процеса на развитие на работна сила

Оценката на разходите за програми за развитие на работната сила за тези, които не са посещавали четиригодишен колеж, показва че за правителствени програми, курсове за квалификация и сертифициране, както и за обучения от страна на работодателите, се харчат най-малко 300 млрд. долара годишно.

Повечето програми обаче са изолирани и не са интегрирани с услугите на други институции.

Отговорността се размива между различни институции – щатски департамент отговоря за обученията, социалните – за детските грижи, менторството е грижа на НПО.

Местните власти могат да приложат три стратегии за ефективно използване на ресурсите. Първо, да имат ясно виждане за цялото финансиране и ресурси, достъпни за целевия сегмент и професии на определено място, и да координират усилията. Второ, да установят измерване на резултатите от обучението (например, ръст на възнагражденията след завършване на обучението). Трето, да осигуряват човешки, технологични и анализаторски капацитет за предлагане на програми, които подкрепят обучаващите се.

Данъци и подсладители

данъци

Да не подценяваме местните данъци

По всичко личи, че данъчната тема ще ни завладее при очертаващата се предизборна кампания. БСП изглежда концентрирана върху отмяната на плоския данък, ГЕРБ и остатъците от Реформаторския блок са готови да го бранят на всяка цена.

Нито една от страните не изглежда склонна да обсъжда по-едрите теми за структурата на данъчните приходи и за разпределението на общата тежест между различните категории данъкоплатци. Такъв подход би показал, че въпреки безспорното удобство и стимулиращ ефект на плоския данък, начинът, по който той бе въведен в България има един дефект – той е регресивен. И тъй като основната тежест в приходите е на ДДС, който също е регресивен данък (бедните плащат по-голям дял от дохода си като ДДС, защото не спестяват, не си купуват джип с данъчен кредит и не ходят на екскурзии в чужбина), проблемът не е пренебрежим. На теория това би могло да се компенсира – например, чрез имуществените данъци. На практика обаче такъв ход няма да сработи – тези са най-мразените данъци.

Всичко това бе част от въпросите, които експертите, поканени от economix.bg, обсъдиха по време на дискусия за плоския данък. Спорът по тази тема се води отдавна и няма да приключи лесно. Но нека да използваме повода за мисловен експеримент.

Наистина има множество доклади, включително на Европейската комисия, които препоръчват на България да обърне по-голямо внимание на данъците върху собствеността и наследството.

Тези данъци, в които е запазен прогресивният елемент, биха позволили да се коригират както ефектите на плоския данък, така и ефекта на прекомерния дял на косвените данъци – облага се собствеността, а не потреблението. Бихме могли дори да спекулираме върху това дали такова изместване на тежестта може да насърчи вътрешното потребление. Аз не съм убедена.

Освен това тези данъци, които по правило постъпват в местните бюджети, биха допринесли за финансовата самостоятелност на общините. А от действията и бездействията на последните зависят стойността на имотите и автомобилите – защото те, например, поправят тротоарите и пътищата.

Но има два проблема. Първият е високата склонност да не се плащат имуществени данъци. Човек е готов да даде, когато получава и дори, когато купува стоки (затова Ви приканват към благотворителност, когато теглите от банкомата). Но не обича да дава по график.

Вторият проблем е, че начинът, по който се определят тези данъци, не отразява външните ефекти. Ако си купите трошка на 10 години, вероятно ще платите по-малко, отколкото, ако карате нова кола (има облекчения за катализатори, но това не е достатъчно). Ако живеете в рушаща се сграда, ще платите по-малко от този, който е подменил дограмата, покрива и т.н. Трошките замърсяват въздуха, неподдържаните сгради съсипват средата на останалите. Затова данъците за старите коли и опасните сгради трябва да са наказателни.

Все пак това това не са безнадеждни проблеми.

Имуществените данъци – поради сравнително неголямата им тежест в национален мащаб, и близостта на местните власти до проблемите на хората, са подходящи за пробване на похвати, които вече са на въоръжение в други страни.

Какво имам предвид? Много приходни администрации по света (на първо място, британската) през последните години наемат специалисти по поведенчески науки, за да стимулират спазването на законодателството или да насърчат отговорното поведение на гражданите си (например, срещу вредните навици).

Доказано е вече (и то за данъчни кампании), че гражданите откликват най-добре на напомнящи писма, в които се казва, че повечето от хората, живеещи в района, вече са изпълнили задължението си.

Друг експеримент е познат от Гватемала, страна с голям сив сектор, където чрез писма е внушавано на гражданите, че плащането на данъци е национална гордост. Но най-голям ефект там имало изречението, в което се казва, че избягването на данъци е преднамерен избор.

Властите биха могли да подходят още по-смело към имуществените данъци. При тях е по-лесно е да се обвърже плащането им с публичните услуги.

Ако бях кмет, бих изпращала благодарствено писмо (имейл) на всеки, който е платил данъка си и с него бих го подканила да изрази мнение за разходите, които общината прави или ще направи.

Публикуването на карта с процента на неплатени данъци по квартали също може стимулира плащането на данъци. Особено ако се това се прави преди важни проекти и решения за разпределяне на пари, които насочват вниманието към общия бюджет. Изобщо с малко повече креативност, местните власти биха могли доста добре да използват peer pressure.

Може да се мисли и за промяна/облекчаване на условията за деклариране и плащане (например, удължен срок за погасяване на данък наследство – защото това не е задължение, което може да се планира). Едно отклонение – ако работех в НАП, бих проучила и как плащането на данъци се колебае през жизнения цикъл и по-конкретно, дали процентът на неизпълнение се влияе от събития като сватба, започване на работа, обучение, смърт.

Колкото до външните ефекти, това е класически проблем и съществуват множество изследвания за това как да се облагат отрицателните външни ефекти.

Възможно е да се предложи алтернатива по метода „Сливи за смет”. Общините могат, например, да опрощават за една година данъка за по-екологичен автомобил, ако по-голям замърсител (има начин да се измери разликата) е спрян от движение. Те вече пробваха подобен подход с облекченията за санирани (със собствени средства) сгради.

И докато сме на тази тема, нека предложа и друго, което не е свързано пряко с данъците, а с отношенията между общината и гражданите. Властите биха могли да подпомагат усилията на хората сами да променят средата. Например, ако собствениците в една кооперация или къща я ремонтират, общината да се смята за задължена до една година да оправи тротоара. (Който няма нищо против падаща мазилка, не би следвало да има големи претенции и към тротоара, нали така?)

Това са само груби идеи. Със сигурност общинските администрации и МФ могат да изработят по-добри решения, ако възприемат подобен подход. Но той няма да сработи, ако хората не са убедени, че данъците им се харчат по предназначение. Няма по-убедителна кампания от тази.