За цензурата в частните медии

вестници

Шумната раздяла на журналиста Васил Иванов с Нова тв доведе до оживена дискусия във facebook за това дали по принцип може да се говори за цензура, когато телевизията е частна. Самият facebook е бил обвиняван в цензура, което донякъде дава отговор на този въпрос. Но не и за местните защитници на частната медийна инициатива.

Засега не знаeм подробности за спряното разследване на Иванов и не мога да преценя дали са спазени журналистическите стандарти, дали Нова тв е спряла разследване, защото се страхува от дела за клевета или поради политически натиск. Тези подробности са известни на малцина, но това не попречи на мнозинството да има мнение по случая – базирайки се на косвени улики (например, дали харесва Иванов на база на предишните му предавания и дали харесва Слави Трифонов, при когото Иванов отиде да се оплаче). Това също е показателно.*

Няма да коментирам конкретния казус, а възможността за цензура в частна медия по принцип и защо склонността да обществото да я оправдае е част от проблема с медийната свобода.

Този въпрос има два аспекта: Единият е за разликата между цензура и спиране на материал поради несъответствие с редакционната политика. Вторият аспект е за това дали цензурата е инструмент само на държавата и нейните регулатори.

Първият аспект е относително ясен – по принцип, но когато се стигне до детайлите, става тежко. Естествено, че всяка медия има право да ограничи излъчването на предаване или публикуването на материал, които не са достатъчно добре обосновани, не са спазени журналистическите стандарти или са неподкрепени с доказателства. В противен случай медията рискува загуба на репутация и съдебни дела.

Но съществуват нюанси. Те обясняват защо няма да прочетете в британския „Телеграф“ възторжен отзив за книгата на Томас Пикети за неравенствата и няма как в „Гардиън“ да попаднете на коментар, възхваляващ Чаеното парти. Тези предпочитания се реализират меко – чрез подбора на автори и редактори, обучения, peer pressure. Но когато става дума за факти и дори разследвания, разликата между двете почти изчезва. За това си има стандарти (поради това и давам чуждоземен пример.).

Вторият аспект – за правото на цензура в частните медии, се оказва по-труден, съдейки по готовността на мнозина да оправдаят намесите на ръководствата на медиите след политически или рекламодателски натиск. (Повтарям, за да е ясно – намесите на ръководителите на медии при неспазени журналистически стандарти са не само оправдани, а и задължителни.)

Темата ми е близка, защото в последните години съм свидетел на растящото неразбиране за отговорността на служителите в медиите пред обществото.  През 90-те години сякаш не беше така. Тогава нямаше да е смешно един журналист да заяви на шефа си „Аз се отчитам пред по-висша инстанция“. Много неща се промениха оттогава, медиите стана по-комерсиални, а оцеляването на журналистите – по-трудно. Финансовата връзка между читател и медия се скъса. Това може би е най-важното, основата на всички зависимости. Затруднявам се да посоча голяма медия – освен жълтите (каква ирония!), която се издържа с парите, които читателите й плащат за съдържание.

Резултатът е, че ако в наши дни журналист реши да се прави на принципен и отказва да изпълнява поръчки, рискува да изглежда като смешен неудачник. Съобразяването с волята на шефа се смята задължителна за медийния пролетариат – мнозинството редактори и репортери във вестници и сайтове, които нямат внушителната популярност, осигурена от телевизиите. Всички те се успокояват с факта, че ако откажат, ще бъде назначен друг, по-изпълнителен журналист. За съжаление, мераклии винаги има.

Изглежда, че това се отнася и за телевизионните звезди.  Медийната машина за няколко месеца може да произведе заместител на почти всяко популярно лице от екрана. И дори заместникът да не е толкова популярен, телевизията вероятно губи много повече, ако засегнатият от спряното разследване се разсърди. Но ако публиката се разсърди (ако тя изобщо разбере, че й спестяват истината), няма какво толкова да направи. Нейният интерес поначало не е така концентриран.

Ако не харесваш работодателя си, напускаш, твърди Магърдич Халваджиян. Изглежда просто, но не е.

Същата увереност, че пазарът може да коригира всяко отклонение от нормите, струи и от либертарианската увереност, че цензура в частни медии априори не може да има.

Дори хора, които ценят свободата на словото, признават, че ако медията е частна, няма какво да й се бъркаме. Ако тази логика се разпростре, би следвало да оправдаем, например, лекар, който се съгласява да прави ненужни операции на здрави пациенти или подменя предписаните лекарства с финансова цел, защото така е наредило ръководството на частната болница. Но здравият разум вероятно би спрял и най-големият привърженик на правата на частния собственик в този случай. Поне така се надявам.

Наивно е да се разчита, че, преследвайки частния си интерес да увеличава рейтинга си, зрителите и приходите от реклами, една медия винаги ще доставя качествен продукт и по този начин ще защитава обществения интерес.
Това може да е валидно за производството на карфици от времето на Адам Смит, но не е вярно за създаването на новини. Автоматичната регулация не сработва.

От една страна, пречка е самата природа на информационната стока. Информацията, особено масовата информация е публична стока, при това публична стока с близки до нулата пределни разходи, която лесно се копира и възпроизвежда. Понякога струва доста скъпо да се направи разследване, но резултатите от него могат да се възпроизведат гратис от всички други медии. Няма пряка връзка между вложени усилия и резултат.

В тези условия медиите се ориентират към търсене на обем и избягват да поемат рискове с обществено значими теми.

Медиите не са хомогенни. Те са комплексен продукт, микс от новини, анализи, разследвания, визуална информация и творчески продукти като филми или разкази (в зората на вестникарството). Това допълнително усложнява връзките. Много хора си купуват българския „Телеграф“ не защото вярват на неговите репортери, а заради кръстословиците и по-ниската цена, така както мнозина предпочитат централната информационна емисия по дадена телевизия защото се доверяват повече на прогнозата й за времето. Прогнозата за времето, за разлика от твърденията за опасностите от членство в еврозоната и политическите оценки, е лесно проверима информация.

На следващо място, информацията е experience good (не знам как да го преведа ясно), ще рече котка в чувал. Не знаеш какво купуваш, преди да го използваш, а в повечето случаи не знаеш, че си купил развалена стока (манипулативна информация) и след като си я потребил. Именно това прави цензурата и манипулациите толкова лесни. Зрителите и читателите трябва да изразходват много време и ресурси, за да проверяват лично твърденията и интерпретациите, които достигат до тях. Естествено, те не го правят, а разчитат на авторитети, които се предполага, че знаят. Но масовите медии знаят това и се специализираха в изграждането на авторитети, тоест популярни лица.

Освен това е много лесно да създадеш впечатление за професионална медия чрез инвестиции в техника и дизайн, докато създаването на съдържание е на полупрофесионално ниво.

Трето, който плаща, той поръчва музиката. Това дали медията е частна или държавна, определя как се избира ръководството й и дали ще има обществена субсидия. Но и частните, и държавните медии – нека да го повторя, не разчитат на парите на клиентите си, а на спонсори. Това са рекламодателите, но също и държавата чрез еврофондовете.
Дори когато има китайска стена между рекламата и съдържанието и не се позволява на рекламодателите да се месят, това променя правилата на играта. Рекламодателите, особено производителите на масови стоки, се интересуват от обем. Само големите брандове търсят качество и внимават с какво се асоциират. Това е класическата дилема на агента (проблемът агент-принципал).

И така, къде да отиде журналист, който не е съгласен с т. нар. редакционна политика? Ако медийният продукт беше като останалите стоки, такъв въпрос не би стоял. Например, ако сте сладкар и не ви харесва да правите торти с твърде много масло и консерванти, ще отидете да творите на друго място и рано или късно ще пробиете, ако Ви бива. Но ако сте обикновен автор на текстове, който просто иска да отразява събитията вярно и задълбочено, бързо ще научите, че обемът и дизайнът осигуряват по-добри постижения от истината.


* Допълнение: Пресконференцията на Васил Иванов повдигна още повече въпроси. Той твърди, че е имал постоянни проблеми с ръководството на телевизията след местните избори през 2015 г., но не представи доказателства за спрени материали освен записани разговори с негови колеги. Иванов разказа конкретно за спрени предавания, включително за предаване, което той твърди, че е спряно след като кмет заплашил с намесата на бивш премиер. Той се позова на източник от ДАНС, според когото Дарина Сарелска, шефката на Новините, е „къртица“. Тя заяви, че ще го съди. Появиха се конспиративни теории, че Иванов всъщност сваля цената на Нова тв, преди очакваната й продажба за около 100 млн. евро.