Чавдар: Еврофондовете помагат, но не дават поминък

село

Кметът на образцовото село не иска и да чуе за обединяване със съседен Пирдоп

„Гледам хората да са доволни и повечето са доволни. Нямаме неподменен водопровод. Нямаме неасфалтирана улица“, гордо изброява кметът на пирдопското село Чавдар Пенчо Геров, докато обикаляме из общината, състояща се само от едно населено място.

Роденият през 1937 г. Геров, – най-възрастният кмет в България, е начело на общината от 2003 г. Щом поговорите с местните жители, бързо ще разберете кой командва в Чавдар, което още от пръв поглед се различава от средните български села.

Кметът особено настоява да видим детската градина, в чийто двор отдалеч привлича погледа басейн и училището с изградената до него изнесена класна стая. После показва спортно-атракционния център над селото и останките от някогашното неолитно селище.

Въпреки относително топлия февруарски ден обаче улиците не са много оживени.
Чавдар е на колела – сутрин се товарят хората и отиват да работят, вечер се прибират, обяснява Геров.

По някое време се събират хора на спирката на автобуса, после децата от местното училище вдигат глъчка. Но уредничката на читалището разсейва първоначалното впечатление, че нищо не се случва. Имаме фолклорни групи, детски състави, изрежда тя, прекъсвайки подготовката си за Сирни Заговезни.

Чавдар неведнъж е сочено за пример, особено за това какво може да се направи, ако еврофондовете се използват правилно.

Но има и друга причина то да е село за чудо и приказ. Не са само еврофондовете, а географското му положение. Почти всички населени места в бившата община Средногорие са относително заможни.

Този район е един от добрите, благодарение на трите предприятия – „Аурубис“, „Елаците“ и златната мина на „Дънди Прешъс“ в Челопеч, което задържа хората, обяснява кметът.

[quote style=“1″ author=“ „“]Ние сме добре, защото получаваме концесии, без да подценяваме еврофондовете.[/quote]

Освен това на територията на общината се намира хвостохранилището на „Елаците“, за което се отчислява концесионна такса. Може да се спори дали това е късмет (кметът твърди, че няма рискове за околната среда), но резултатът е, че от 2.12 млн. лева приходи в общинския бюджет за 2016 г., над 1.5 млн. лева са от концесии. Освен това селото има по-големи от обичайното постъпления от аренда и от продажби на общинска земя. И, както вече стана ясно – от еврофондове.

Цялата община Чавдар обхваща 1280 души и макар често да е давана за пример, тя всъщност е всичко друго, но не и представителна (в статистическия смисъл на думата). В Северна България има много села с подобен мащаб, чиито бюджети са десетки пъти по-малки.

Пари при пари отиват.

Досега Чавдар е привлякло по различни европейски проекти над 11 млн. лева. Повечето са по програмата за развитие на селските райони, но имат и проекти по САПАРД, ОПРР, както и по ОПАК. Най-много средства са похарчили за ремонт на улици и пътна инфраструктура, за енергийна ефективност на сградата на общината, училището и детската градина и за корекция на речното корито на р. Селска. Не липсват и традиционните туристически атракции. В случая с Чавдар, това са археологически парк (неолитното селище), увеселителен парк и спортно-туристически атракции, разположени в гората над селото. Не се виждат посетители, но кметът казва, че при топло време всеки ден идват ученически групи.
[quote style=“2″ author=““]„Ако смяташ европейски фондове на глава от населението, сме в първата десятка със сигурност.“[/quote]

Освен това имат проекти, финансирани от ПУДООС и от Публичната инвестиционна програма, по която правителството на Пламен Орешарски разпредели 500 мл лева. Обновлението на центъра с изграждането на изкуствена рекичка усвоява 1 млн. лева от тази програма, като общината е доплатила почти още толкова. „Аз съм червен кмет, на мен тогава ми се падна“, не крие Геров.

кмет
Пенчо Геров е най-възрастният кмет на община

Всичко е стегнато и толкова хубаво, но няма деца, признава той. В училището се обучават общо 70 деца и паралелките са маломерни. Все пак населението през годините не намалява, което се дължи на завръщащите се от София пенсионери.

Питам го за ефекта от еврофондовете и дали благоустрояването на селото мотивира младите хора.

Има различни измерения, казва Геров. През 2001 г. един декар дворно място се продавал за 3000 лв., сега се продава от 10 000 лв. нагоре. По-старите къщи струват 15-20 000 лева, някои достигат 40 000 лева. Кметът отбелязва, че преди два месеца младо семейство се е преместило да живее в Чавдар. Харесват селото, но всичко се определя от това дали има къде да работят, въздъхва той.

Чавдар предлага препитание на малко хора. Има земеделски кооперации, хотел, търговски обекти, без да броим общинските учреждания.

„Нямаме предприятие, за което си мечтаем много“, казва кметът. Има планове да създаде дървообработваща фабрика като доразвие общинското предприятие, което сега се занимава с добив на дървесина. „Гората е наша, да си я ползваме, да не я продаваме като суровина, а да има овеществен труд“, нарежда той. Надява се, че може да го финансира по горската мярка на Програмата за развитие за селските райони.

Той вече не е такъв оптимист за еврофондовете, защото кранчето се затегна за малките общини.

„Дотук бяха суперлативи за европейските програми. От две години моето мнение се промени коренно“, пояснява той. Тогава са кандидатствали с два обекта, които са били отказани, заради малкия брой жители.

Общината изпада и при сегашното разпределение на повече от 600 млн. лева по селската програма (ПРСР). Тя е заявила три проекта за 11.6 млн. лева (довършване на улиците, подмяна на захранващ водопровод и път до съседно отдалечено село), които не са класирани.
„Въпреки че по техническа част всички ги харесват, тъй като сме една от най-малките общини, не можем да наберем точките. Не виждам кога ще можем да се класираме. Лошото е, че се харчи ресурс, поръчваме да се правят проекти, започваме да съгласуваме, плащаме пари и накрая само защото сме малко населено място, не получаме. Питам се не ли по-добре да разпределят средствата по брой на населението в такъв случай. Сигурно сме похарчили 150 хил. лв., за да направим тези проекти“, оплаква се кметът.

Кандидатите за процедурата за финансиране на селска инфраструктура надхвърлиха три пъти наличния ресурс, тъй като мярката бе забавена. Много общини, които изпаднаха при класирането, сега се оплакват, че критериите са били изменени. Липсата на публичност също засилва съмнението. ДФ „Земеделение“ обаче обясни, че промяната в насоките е с цел да не се допусне разпиляване на средства. Според Геров обаче проблемът е в малкия бюджет на мярката.
Надяваме се, че тъй като всички малки общини изпаднаха, някой да се сети и или да увеличат лимитите, казва кметът.

За други дейности Чавдар се обединява със съседните малки общини като Мирково и Антон, за да може да получи финансиране.

Но кметът не иска и да чуе за връщане на старото положение и общините Чавдар, Антон, Мирково, Челопеч, Златица, Пирдоп и Копривщица да се слеят. До 1991 г., те съставляваха община Средногорие с територия приблизително колкото община Своге. Тогава община Средногорие се разделя на седем общини „благодарение на един депутат от ВНС и враждата между Пирдоп и Златица“. Сега Чавдар, Антон, Копривщица и Челопеч са самостоятелни общини, съставени от по едно селище, Пирдоп – от две. Само общините Златица и Мирково имат повече населени места.

„Много хора казват, че трябва отново да стане една община, защото ще е много по-мощна, ще се съкрати персонал и т.н.
Сега сме седем общини, ако бяхме една община, щяхме да имаме 25-30 обекта. А сега има около 100 обекта в този район. Може би Пирдоп и Златица щяха да бъдат по-хубави, но не и Мирково, Антон, Челопеч.“, не е съгласен Геров.

Кметът на Пирдоп – а той е неговият син Ангел Геров, също е за обединение.“Но те искат да обединят концесиите, които получаваме, да стегнат Пирдоп и Чавдар да го зарежат. Това ще стане.“, изрежда Геров.

[quote style=“2″ author=““]„Ние много искаме да сме си самостоятелна община. Кога в Чавдар щеше да има над 20 проекта от различни програми, ако бяхме като едно време една община с Пирдоп.[/quote]

Геров признава, че малките общини имат недостатъци, но настоява на предимствата, като посочва, че в Швейцария има общини с по 600 жители.

„По-скоро въпросът е дали областите трябва да са толкова и дали да не се върнат околиите. Тогава може някои неща като транспортната схема, болница и т.н. да се администрират по-добре.“, смята Геров.

Малкият мащаб обаче не позволява на община Чавдар да предложи пълен набор публични услуги.

Училището с маломерните паралелки е само до осми клас. Няма и постоянно полицейско присъствие – както на повечето места един полицай отговаря за няколко села. Болница в селото също няма, на разположение са само личен лекар и стоматолог. Аптека липсва, но поне има две дрогерии. Бензиностанциите са в Златица и Пирдоп.„Малко са хората и икономически не излиза сметката“, признава кметът.

Макар хората да са доволни от обновения си център и новата пречиствателна станция, споделят, че искат повече автобуси до София и близките населени места. „Сега сме пуснали една пробна транспортна схема, дано успеем да я запазим“, разказва Геров. Междуселският превоз е губещ и се дотира от средногорските общини.
За сметка на това интернет има почти навсякъде.

Но кметът е категоричен въпреки тези несгоди: „Докога София, Пловдив, Бургас ще растат? Кой ще остане да обслужва тази територия? Трябва да има хора, да има производство, да се обработва тази земя. Не мога да се съглася, че всички трябва да се съберем в големите градове„, казва Геров.

Той изглежда не се дава лесно. Общината опитва да осигури работни места по различни програми, в туристическия център и дърводобива. Сега си е наумил, че има резерви в земеделието, освен в дърводобива.

В Чавдар има доста арендатори, обявите за изкупуване на земя са навсякъде, но рентите, които плащат на хората, са ниски (по 50-60 кг зърно на декар). В същото време общината се хвали, че при търг за 12 декара е постигната цена 1900 лева на декар.

„Има борба между отделните арендатори кой да вземе земята. Аз се различам малко с тях по един въпрос. Те продължават да сеят жито и царевица, защото им е най-лесно, но други култури почти не засяват“.

Геров обаче има планове. Наскоро общината е дала 187 декара под аренда за 10 години за отглеждане на орехи и лешници.
Досега рентата на общинската земя е достигала 42 лева на декар, а на търга за ореховата градина, е постигната цена от 114 лв. на декар, хвали се кметът, като пътьом добавя в сметката още няколко бъдещи работни места.

Дали това ще е достатъчно да промени структурата на земеделието в Чавдар е трудно да се каже.

Някога тук е имало голяма зеленчукова градина, но в резултат на изпускане на замърсени води от стария рудник Медет, сега Тополница е мъртва и за отглеждане на зеленчуци вече трудно може да се говори. Късметът рядко идва сам.

Статия за в. СЕГА

Има ли бъдеще в селата?

селски

Тази пролет попътувах из моя край – Плевенския, предимно по тъмно. Докато колата преминаваше през притихналите села, брояхме колко къщи светят. Най-много бяха в Искър, някогашното Пелово – веднъж ги докарахме до 10 около централните улици, но то е цял град.

Денем селата не са толкова призрачни. Отвреме-навреме профучават коли, минават каруци с цигани или пощальонът на колело разнася сметки и много рядко – писма. Бабите и дядовците наизлизат, за да си купят хляб или за да платят кабелната – единственото развлечение за тези, които могат да си го позволят. Но вечер, след прогнозата за времето, дори обитаемите къщи и кръчмите потъват в мрак. Може би хората се страхуват, или нямат ток, не зная.
Повечето къщи се рушат. Позапазените се продават за по няколко хиляди лева – често по-евтино отколкото новите собственици дават после за ремонт на покрива. Купувачите обикновено са цигани и те плащат предимно с пари, донесени от чужбина (гурбет, предполагам).

Някога Плевенска област беше богат край. Знаят го състудентите ми от ВИИ „Карл Маркс”, защото предимно тук ни разпределяха по бригади и ни оставяха да се самоуправляваме, за да бъдем готови за момента, когато ще поемем управлението на народното стопанство. Съдейки по това, което е останало, не сме се справили добре.

Сега в селата властват разруха и бедност, а надеждите за замогване са свързани или с децата, изпратени на гурбет или с някоя от множеството национални лотарии. Но в плевенския край поне все още има промишленост.

В други райони, по-отдалечени или труднодостъпни е по-зле. Има села, някои от тях са дори общински центрове като Трекляно, за което „Сега” разказа миналата година, в които доходите – пенсии, заплатата на кмета и даскала и социалните помощи, почти напълно се формират от бюджета. В такива места зависимостите са силни, защото местните велможи държат всички власти – и политическата, и икономическата.

Упадъкът на селските райони е един от най-големите проблем на днешна България, който почти отсъства от публичното внимание.

У нас има около 5040 села, в които пребивават 1.92 млн. души. Техният дял – над 27% от населението, е достатъчно голям, за да ни тревожат условията, в които живеят. Те почти навсякъде – с изключение на туристически райони и селата в близост до София, Пловдив и Стара Загора, са на доизживяване.

Ако разпределението беше равномерно (случайно), такъв процент селско население би се равнявал примерно на пет апартамента от вашия вход, или на седем селянчета в класа на детето ви. Но разпределението никога не е равномерно. Затова мнозина познават живота на хората в селата само от телевизията, виждат ги най-често по лош повод или като допълнение към деветте постни ястия за Коледа. Политиците – и по избори.

Измерения на мизерията

Това е една съвсем различна България. И въпреки че винаги е опасно да се генерализира, демографските и социални очертания на селския живот рязко се отличават от средното за страната. Следват факти, без коментар.

Над една трета от живеещите на село са хора над 60 години (при 25% в градовете). Истинският процент на населението в пенсионна възраст вероятно е по-висок – заради миграцията, която НСИ не улавя. Това не е изненада.
Важният факт е, че селата все пак приютяват значителна част от работната сила – близо 22% или 724 хил. души. И по-голям дял от българите, които са в работоспособна възраст, но са извън работната сила (учащи, болни, обезкуражени и вероятно гастарбайтери) – 31% от тях или 455 хиляди са в селата. Забравете мита, че селата са на доизживяване, защото там живеят само старци. Броят на жителите им, които не търсят работа, но са на подходяща възраст, доближава броя на селското население на възраст над 65 години. Но не знаем със сигурност колко от тези млади хора, които са извън работната сила, са маргинализирани.

Най-малко 146 хиляди от хората по селата са роми, но по-вероятно е те да са значително повече. Това е така, защото по данни на НСИ от ромски произход са общо 325 хиляди души, като 45% от тях живеят в селата. Но други оценки, включително на ЕК, посочват по-голям брой на ромите в България – между 700 и 800 хил. души.

Безработицата (тя се мери само спрямо тези, които са на пазара на труда) сред селското население е 15% през 2015 г. Въпреки че нейният дял намалява спрямо 2014 г., разликата спрямо града (7%) нараства.

Малко над 61 хиляди души живеят в общо 1844 села с по-малко от 100 жители. Мнозинството обаче са в села със 100 до 1000 жители.

В половината села няма дори читалище. Вероятно в повечето няма аптека и банков клон, но такава информация не се събира от никого.

Повечето нямат полицейска служба и разчитат на защита от патрулиращи полицаи – по една кола за няколко села. Зная това, защото имам подробни данни по общини и дори по населени места (Дирекциите на МВР ми ги изпратиха в насипно състояние. Обобщена информация там няма).

Под една пета от селата имат детска градина и/или училище. Само 1000 деца от селски произход завършват ежегодно средно образование.

В 56% от селските домакинства липсва канализация, а 34% нямат тоалетна. Достъп до интернет имат само една трета от живеещите на село, а лек автомобил – 42%. Една пета нямат баня (това са официални данни от 2015 г.)!

Според Евростат 51 % от живеещите в селски райони на възраст от 20 до 64 години са в риск от бедност (30% за градските жители). България е на първо място в ЕС по бедност в селата.

През миналата година средният доход на селски жител е бил два пъти по-нисък от този в града и намалява спрямо 2014 г. (графика).
Това е социална бомба.

Досегашният подход

Темата за условията на живот и работа в селата обикновено се интерпретира в контекста на регионалните неравенства. Те също са голям, но различен проблем. По-добре да го обясня с пример: Област Варна е една от най-богатите области у нас, но там се намира малката община Ветрино с 5525 жители и едно-единствено училище.

Заради класификацията на ЕС властите свикнаха да делят страната на статистически райони и области и да планират мерки на това ниво. Тези мерки обикновено се свеждат до преувеличени инвестиции в инфраструктура, малко селски туризъм и малко откровено глупави инициативи като фестивали, посветени на всички плодове и зеленчуци, за които един усвоител на пари може да се сети.

Селският проблем е крайната форма на проблема с регионалните неравенства, а влошаващата се демография не позволява просто да махнем с ръка и да оставим селата да се развиват като своеобразен резерват.

Но опитът да се елиминират тези неравенства чрез инвестиции в инфраструктура поначало се сблъскват с ограничения. Доказва го и спорът, който властите имаха с Европейската комисия по повод на новата програма „Региони в растеж”. ЕК настояваше – не без основание, за по-голяма концентрация на средства към центровете на растеж. В това има икономическа логика. Но социално-икономическата логика предполага да се спре свръхзаселването на градовете и погиването на съществуващия сграден фонд в провинцията. Това не опира само до по-доброто използване на територията, а до осигуряването на перспектива и по-добра среда на хората в тези райони. Преместването им в града не е решение за всички.

Проблемът с упадъка на българските села не се дължи само на това, че парите за регионално развитие се отклоняват и прахосват. Трудно е да се осигури пълната гама публични услуги при положение, че средният брой жители (без селата под 100 души) е около 600 човека. Дори да се намерят средства от еврофондове за нова детска градина или киносалон, поддръжката им ще легне на общинския бюджет и предвид малките мащаби ще излезе неоправдано скъпа. Дори селските кметства да предоставят безплатно оборудвани и лицензирани помещения за аптеки или банкови клонове, сметката на частните компании няма да излезе. Мисля, че същото е и с лекарите, като предполагам, без да съм съвсем наясно с бюрократичните изисквания, че пътуващи кабинети могат да помогнат.

Престъпността допълнително вдига разходите и рисковете. В много села, например, карат парите за пенсии ден за ден, не смеят да ги оставят да нощуват.

Степента на беззаконие в затънтените краища на страната е друга стена, в която биха се разбили всички добри инициативи.

Как се излиза от такъв затворен кръг?

Очевидно не като се заделят инвестиции за бедните райони с напразната надежда, че те биха допринесли за устойчиво създаване на работни места.

Вместо това трябва да се погледнат причините, които доведоха до упадъка. В погиването на българските села се оглеждат пет големи провала от последните две десетилетия. Те са в следните области:
– аграрната политика;
– гарантирането на образователен минимум;
– осигуряването на защита на живота и собствеността на българските граждани;
– осигуряването на пенсии, адекватни на осигурителния принос и екзистенц минимума;
и, разбира се – ромският проблем.

Ако властите решат тези проблеми, хората могат и сами да си построят стадиони.

Откъде да се започне?

Според мен – от гарантиране на сигурността на хората и на тяхното имущество и от промяна на аграрния модел, който създава феодално-олигархични практики.
В много български села важат правилата на Дивия запад, а законите се прилагат само когато е необходим допълнителен натиск в полза на местния наместник на властта. Битовата престъпност в селата е норма, която много кметове посрещат с вдигане на рамене. Не струва много да се осигурят допълнителни бройки полицаи в селата. Но само това не стига – кампаниийни мерки като тези, които последните две правителства пробват, нямат голям ефект. Очевидно не достатъчно просто да се сложи една патрулка в центъра на селото, за да спрат кражбите, които се случват основно нощем.

Основният проблем в селата е за поминъка и концентрацията на богатството в ръцете на една-две фамилии. На теория и той е решим чрез еврофондове. Ежегодната сума, която се излива от бюджета на държавата и от бюджета на ЕС в селата, наистина е внушителна – над 2.2 млрд. лева годишно в подкрепа на земеделието. Ефективността на еврофондовете, особено в селското стопанство, е тема за отделен анализ, но се вижда с просто око, че тези пари не доведоха до развитие. Напротив, те допринесоха за деградацията в селата.

България по принцип не е имала много последователна земеделска политика в последните десетилетия. По силата на махалото последователно се смениха колективизация и връщане на земята в реални граници (но без останалите средства за производство). Това създаде милиони дребни собственици без възможност да се възползват пълноценно от земята си, които нямаха друг избор освен да я дадат на местните арендатори. Последните, а в много села те са един или двама, имат монополна позиция и диктуват напълно рентата. Плащанията на декар от еврофондовете не донесоха ръст на земеделските доходи и в някои райони рентите бяха по-ниски от субсидиите. Това не може да се обясни само с по-ниските цени на зърното и последните ограничения за едрите фермери. Очевидно нещо не е наред.

Последните български правителства задълбочиха проблема, като насочиха огромния дял от земеделските плащания на декар площ и за машини. Това доведе до рязко увеличаване на дела на зърнените култури в земеделската продукция, унищожи хиляди работни места в растениевъдството и животновъдството и прекъсна производствената верига. Ако някога селата в Плевенска област трябваше да разчитат на студентски и ученически бригади, за да приберат продукцията от плодове и зеленчуци, днес арендаторите наемат само по няколко човека за оран, сеитба и жътва.

На следващо място е скъсването на зависимостта на училищата от местните власти и възстановяването на професионалното образование. Илюзия е, че само селското стопанство може да издържа селата. Но ако има достатъчно фабрики и мрежа от центрове за професионално образование, поне част от техните жители могат да намерят препитание в близкия град. Средното време за придвижване от едно село до града обикновено е около половин час и не е по-дълго от времето за пътуване до работа в София.

Проблемът не са разстоянията, а квалификацията на хората. Но това не се преодолява с кабинетни схеми по програмата за развитие на човешки ресурси, рекламирани във вестниците от една пресгрупа. Трябва да се изпращат мисионери по селата – за да убеждават родителите да запишат децата в професионално училище, както и в предприятията в изостаналите райони – за да им обяснят и помогнат за програмата, която поема пътните разноски на служителите.

Степента на неграмотност, особено сред ромското население, е потресаваща, тя прозира дори в официалните данни. А скритата истина е, че има деца, които достигат до горните класове, сричайки. Данните на НСИ показват няколко селски общини само с едно основно училище и недостатъчен брой редовни учители. Те събират децата от околните села и не могат да гарантират пълноценно обучение. Може би е добре училищата в бедните райони да се извадят от системата на делегираните бюджети и да са на отделна учебна програма. Учителите, които се захванат с толкова предизвикателна работа, трябва да бъдат стимулирани със значително по-висока заплата (такъв опит има в скандинавските страни). Много се говореше за дуалната система, но тя не донесе промяна. Може би трябва отново да се пита бизнесът при какви условия би доплатил сметката, например, предоставяйки ученически стипендии.

Що се отнася до ромския проблем, той е още по-труден – поради наличието на предразсъдъци и нечисти интереси, които имат изгода да поддържат сегашното положение. Но проблемът с циганите не е етнически, а изцяло икономически и политически. Само ако премахнем беззаконието и феодалните порядки и изравним достъпа до образование, ще започнем да забравяваме за него.

[textblock style=“2″]Въпреки значителното наливане на средства, ефективността на селското стопанство намалява, се посочва в годишния доклад на Икономическия институт към БАН. През 2015 г. Брутната добавена стойност достига нива, които са с 1/4 по-ниски от средните за периода 1998-2006 г. Съответно и делът на селското стопанство в общата БДС спада под 5% за първи път, откакто има статистика за БДС на страната. Според техните изчисления за периода, в който България е член на ЕС, поради модела на свръхедро, монокултурно земеделие страната губи около 10 млрд. лв. добавена стойност и около 500 000 работни места в сравнение с модела на традиционното българско производство.[/textblock]

Статия за вестник СЕГА