Приказка за два града

германия, дрезден

В германския град Дрезден тромпетистът Лудвиг Гютлер се гордее с устремените в небето шпилове на бароковата църква „Фрауенкирхе“, възстановена след разрушенията от Втората световна война, и вижда в тях символ на процъфтяващия икономически и културен живот на неговия град.

На около 440 километра оттам – в Дортмунд – Илзе-Маргарете Бонке се опитва да спаси западащия си град от проклятието на наркотиците, като събира от улицата иглите, с които е бил инжектиран хероин, но има хлапета, които й пречат – издебват я, смъкват й къдравата перука и я заплюват в лицето. След като преди 25 години Берлинската стена рухна, двата града имат съвсем различна съдба: Дрезден става магнит за фирми от областта на високите технологии и културен център, а Дортмунд затъва в дълбока икономическа депресия.

Изненадващото може би в това е, че Дрезден се намира в бившия комунистически Изток, а Дортмунд някога беше символ на икономическата мощ на капиталистическия Запад. Като цяло западната част на Германия все пак продължава да е по-просперираща от източната: на изток безработицата е по-висока, доходите са по-ниски, а населението е по-старо, тъй като младите се местят на Запад в търсене на по-добри възможности.

Но Изтокът си наваксва и намалява изоставането, а в някои важни случаи ролите вече са разменени. Това до голяма степен се дължи на все още задължителния данък „солидарност“, въведен след обединението, за да се помогне за повишаване на жизнения стандарт в бившата Източна Германия – около тези плащания има все повече спорове, защото някои райони в Западна Германия започнаха да западат.

В Дрезден – един от най-големите градове в бившата Източна Германия с 530 000 жители – икономиката процъфтява, а университетите привличат студенти, които след дипломирането си често остават тук, за да работят в множеството изследователски институти и компании за производство на компютърни чипове. Безработицата е 8 процента – за сравнение като цяло в бившата Източна Германия делът й е средно 9 процента; от 2006 г. градът вече няма дългове. „Дрезден е отличен пример за добре извършена структурна реформа“, каза за Асошиейтед прес заместник-кметът Дирк Хилберт. След рухването на комунистическата система през 1989 г. бяха премахнати около 75 000 работни места – близо една трета от работната сила на града. Но градът успя да убеди нови работодатели като „Фолксваген“ и международни производители на чипове да отворят заводи в Дрезден.

След обединението в бившия комунистически изток бяха налети между 1,5 и 2 трилиона евро (1,9-2,5 трилиона долара), за да може боледуващите колективни стопанства и държавни фабрики да бъдат превърнати в конкурентни капиталистически предприятия. Лъвският дял от парите дойде от гражданите, градовете и провинциите на Западна Германия. Милионите, отпуснати като субсидии, бяха важни за съживяването на града, каза Хилберт, но не бяха всичко. „Тук, на Изток извършихме по-тежки реформи, отколкото на Запад някога са искали да правят“, заяви той. Хилберт има предвид приватизирането на някогашна общинска собственост, съкращаването на 1000 души от градската администрация и намаляването на държавните помощи. Безспорно е, че така наречените пари от солидарност помогнаха Дрезден да се превърне в магнит за туристи от цял свят. В Стария град благодарение на западното финансиране бяха напълно обновени кралският дворец на някогашните владетели на Саксония, величественото кметство на Дрезден и музейният комплекс „Цвингер“ с прочутите му сгради в стил рококо.

Ремонтирана беше и операта „Земпер“, възстановена по време на комунизма след разрушаването й при съюзническите бомбардировки през 1945 г., описани в „Кланица 5“ на Кърт Вонегът. Известният солов тромпетист Гютлер е бил сред най-активните инициатори за възстановяването на църквата „Фрауенкирхе“. „Благодарен и щастлив съм от това, което постигнахме през последните 25 години“, каза той. „Логично е да другаде да има проблеми . . . Но ние не получихме тези неща като подарък“, заяви Гютлер.

В Дортмунд малцина са на това мнение. В някогашния промишлен център на западногерманската Рурска долина безработицата сега е 12,4 процента – почти двойно повече от средното за страната. Градът има дългове за милиони евро. Контрастът с Дрезден е толкова потресаващ, че кметът на Дортмунд Улрих Зирау каза за Асошиейтед прес, че вече не може да обясни на жителите на своя град защо трябва да плащат данък „солидарност“. „Вече не би трябвало тези пари да се дават по принцип за източната част“. „Те би трябвало да отидат при тези, които имат най-много нужда от тях“, заяви Зирау. Когато падна Берлинската стена, тогавашният канцлер Хелмут Кол даде на източногерманците прочутото си обещание, че скоро ще живеят сред „процъфтяващи пейзажи“. Но градското разрастване на Дортмунд ражда един западащ пейзаж, защото високата безработица подхранва епидемията от наркотици и престъпност.

Бонке събира игли за инжектиране на хероин от пясъчници на обществените детски площадки, за да не се заразят децата с ХИВ или други болести. Хлапетата от години й викат на галено „баба Бонке“. Но напоследък Бонке започва да се страхува за безопасността си, понеже тийнейджърски банди я тормозят по време на нейните обиколки. „Наистина съм уплашена“, каза Бонке, но добави решително: „Никога няма да се махна оттук.“

Откакто падна Стената, нейният град, намиращ се в район, известен с каменовъглените си мини, производството на стомана и пивоварните, загуби десетки хиляди работни места, въпреки че упадъкът започна преди края на комунизма. За разлика от Дрезден той все още се мъчи да компенсира загубените работни места в промишлеността, като привлича нови работодатели.

„В началото субсидиите за Източна Германия бяха доста необходими и с всички тези пари те наистина успяха да направят градовете си много хубави“, каза кметът на Дортмунд Зирау. „Но е несправедливо те да продължават да получават пари, докато много градове на запад имат доста по-големи проблеми и финансови тревоги“, заяви той. В дортмундския квартал „Нордщад“, където Бонке събира игли, с всяка измина година се увеличават опашките пред обществената кухня „Кана“.

Започналият неотдавна приток на бедни имигранти от Балканите, привлечени от ниските наеми в града, утежнява проблемите, като води до пренаселване на разнебитените сгради и подлага на още по-голямо напрежение ресурсите на града. Около 83 000 от всичките 580 000 жители на Дортмунд получават някакъв вид социална помощ. В много части на града са доста разпространени уличната проституция, злоупотребата със забранени вещества, бездомничеството и престъпността. „Тук се полагат доста усилия, за да се помогне с всевъзможни инициативи, но е потискащо, че хората все още трябва да живеят при подобни условия“, каза католическият свещеник Ансгар Шоке, който от години се грижи за най-бедните от бедните.

Някои специалисти казват, че след като сегашната програма за субсидии приключи през 2019 г., тя би трябвало да бъде преработена, така че да включва всички икономически слаби райони в Германия, а не само източните.

В същото време германската канцлерка Ангела Меркел, която е израснала в Източна Германия, похвали тази седмица западногерманските провинции за подкрепата им за възстановяването на изтока. А 25 години след падането на Берлинската стена тя обрисува положението в Германия в доста светли тонове . „Днес имаме процъфтяващите пейзажи, които Хелмут Кол обеща навремето“, каза Меркел. „Затова смятам, че най-накрая това, което е неделимо, расте заедно“, заяви тя.

АП/БТА

За кого падна Стената

берлинска стена

Бранко Миланович

Като си тръгвах от Берлин по-малко от седмица преди 25-ата годишнина от падането на Берлинската стена и тържествата там вече набираха сила, реших да прегледам баланса на страните в преход (макар че терминът вече не е съвсем подходящ) през последния четвърт век. Аз съм родом от една от тези страни и съм работил в повечето от тях през 90-те. Голямата депресия е обсъдена и дискутирана в моята книга от 1998 г. „Доход, неравенство и бедност по време на прехода към пазарна икономика.“ Така че се връщам на познат терен.

Това, което идва първо наум на един икономист е да види най-напред как тези страни са се справили от гледна точка на икономическия растеж. За да определим идеите, нека да наричаме явен провал страните, които все още (през 2013 г.) не са достигнали нивото на реалните доходи на 1990 г., измерено чрез реалния БВП на глава от населението. Страните, които растат по-бавно от средното за богатите страни на ОИСР, тоест годишен ръст на глава от населението по-малко от 1,7% – сравнително неуспешни. Те са такива, защото не се приближават до нивата на доходите на богатите страни. Третата група се състои от страни, които почти достигат богатия свят и нарастват с между 1,7 и 2 на сто на глава от населението. Накрая стигаме до случаите на успех, държавите, които са нараснали с най-малко 2% годишно за периода от 25 години. Обърнете внимание, че изискването за ръст с 2% годишно през този четвърт век не е особено обременително, нито е такова постижение – вие се нуждаете от поне 35 години, почти две поколения, за да се удвои доходът на глава от населението. (Всички темпове на растеж са на глава от населението, основани на данните за БВП, преизчислени по Паритет на покупателна способност, според Проекта за международни сравнения 2011 г., които се намират в базата данни на Световната банка World Development Indicators.)
БВП след прехода

Как изглежда картината?

В долната група – абсолютните провали, имаме седем страни с общо население от почти 80 млн. души (20% от населението на всички страни в преход). Те са, по реда на степента на неуспех – Таджикистан, Молдова, Украйна, Киргизия, Грузия, Босна и Сърбия. Всички без Украйна (забележете, че данните са за 2013 г.) са били въвлечени в граждански или международен конфликт. Нито една от тях няма вероятност да достигне дохода от 1990 г. скоро. Общо взето, това са страни с поне три или четири загубени поколения. При сегашните темпове на растеж, може да им отнеме 50-60 години – по-дълго отколкото продължи комунизмът, за да се върнат към нивата на доход, който са имали при падането на комунизма.

Относителните провали включват четири страни (Македония, Хърватска, Русия и Унгария). Те, поради големия размер на Русия, включват 160 милиона души и представляват основната от нашите четири групи. Около 40% от населението на страните в преход „живеят там. Техните темпове на растеж са били по-малко или около 1% годишно.
Тези, които успяват да не изостанат още зад богатия капиталистически свят са пет дърави: Чехия, Словения, Туркменистан, Литва и Румъния. Те включват 40 милиона души (10% от общия брой жители на страни в преход). Техните нива на растеж са били между 1,7 и 1,9% на глава от населението годишно.

Накрая достигаме до случаите на успех, тези, които догонват богатия свят. В тази група има 12 страни и във възходящ ред те са – Узбекистан и Латвия (среден растеж от 2%), България (2.2%), Словакия и Казахстан (2,4%), Азербайджан, Естония, Монголия и Армения (около 3%), Беларус (3,5%), Полша (3,7%) и Албания (3.9%). Населението, живеещо там, възлиза на 120 милиона (почти една трета от общия брой).

Ако се концентрираме върху случаите на успех, някои от тях (Азербайджан, Казахстан и Узбекистан) са богати на ресурси икономики, чийто успех изцяло се обяснява с експлоатацията на въглеводороди, злато и други минерали. Истинските капиталистически успехи са само пет: Албания, Полша, Беларус, Армения и Естония, които са нараснали с поне 3% на глава от населението годишно, почти два пъти повече от скоростта на богатите страни, и без очевидна помощ на природните ресурси. Армения е особено забележителен пример, тъй като първоначалният й период на преход бе неравен поради войната с Азербайджан.

Ако в допълнение към растежа, разширим нашия поглед към неравенството в доходите, там имаме изключително голямо увеличение в някои страни като Русия (която, с доста муден общ растеж постига много леко намаляване на бедността), трите балтийски страни и Грузия. Във всички от тях, неравенството, измерено чрез индекса на Джини, се увеличава с повече от 10 пункта, което е два пъти увеличението му в САЩ между средата на 1980-те години и днес. От друга страна, централните европейски страни показват по-скоро малки увеличения и в момента имат стабилни ниски до умерени нива на неравенство, в съответствие с ОИСР. Данните за страните от Централна Азия не са надеждни, но те най-вероятно са били подложени на значително увеличение на неравенството.

Освен това, ако твърдим, че успешната традиция на либералния капитализъм трябва в допълнение към догонването на богатия свят и умереното нарастване на неравенството да означава също така укрепване на демокрацията, и се върнем към нашия списък от пет успешни случаи, трябва да извадим Беларус и Армения поради неконсолидирана или несъществуваща демокрация. (През 2012 г. резултатът на Беларус по скала от минус 10 до плюс 10 на Polity е -7 и Армения +5*). Това ни оставя само с три успеха: Албания, Полша и Естония. Албания имаше не много образцов преход към демокрация, а тя все още не може да бъде включена в списъка на напълно консолидираните демокрации (въпреки че сегашния резултат, както и Естония, е висок – 9). Данни за неравенството преди прехода за Албания няма, така че наистина не знам колко то е нараснало.

Очакванията на повечето хора на 9 ноември 1989 година бяха, че наскоро роденият капитализъм ще доведе до икономическа конвергенция с останалата част от Европа, умерено нарастване на неравенството, както и на консолидирана демокрация. Те са изпълнени най-вероятно само в една страна (Полша), както и в по-малка степен в две малки страни. Общото им население е 42 милиона, или около 10% от всички бивши комунистически страни. Така за един от 10 души, които живеят в страна в преход, може да се каже, че са „преходили“ до капитализма, който бе обещан от идеолозите, които вещаеха триумфа на либералната демокрация и свободния пазар.
В тази кратка статия, очевидно, не мога да навляза в политическите процеси, които също бяха много по-лоши от очакваното, нито във войните, които продължават и имат струваха по консервативни оценки 250 000 живота досега (на основание базата данни за етнически конфликти на Николас Самбанис), нито в големия спад на продължителността на очаквания живот в Русия и Украйна, нито в бавните или отрицателни темпове на ръст на населението в повечето бивши социалистически страни в Европа, както и във всепроникващата корупция и клептокрация.

Нека се концентрирам върху един, често пренебрегван факт.
Той е най-поразителен по отношение на Русия. Русия, може би за първи път от началото на 1800 г., преминава през четвърт век, без да оставя следа в световното изкуство, литература, философия или наука. Не трябва да споменаваме руския Сребърен век в началото на 20 век, нито редица писатели, които, често в опозиция на режима, създадоха някои от най-добрите литературни произведения на 20-ти век (Ахматова, Пастернак, Гросман, Шолохов, Солженицин, Зиновиев); не е нужно дори да се спра на научния прогрес, наистина ограничен до военни производства в СССР, за да разберем, че нищо подобно не се случи през последните 25 години. Това наистина е достатъчно дълъг период, за да се направят изводи. Капитализмът не бе добър за руските изкуства и науки.

Същото е вярно за малки страни като Полша, Унгария, Югославия и Чехословакия, които, между 1945 и 1990 г., родиха значими поети, писатели, философи и артисти. Може да не съм следил напълно сегашните интелектуални тенденции, но наистина не мога да си спомня, с няколко изключения (и тук признавам собствените си пристрастия) някой от Източна Европа, който е оставил интелектуален или художествен отпечатък върху света през последните 25 години. Изключенията, по мое мнение, са почти всички от бивша Югославия (тук е пристрастието ми): Емир Кустурица (кино), Горан Брегович (музика) и Славой Жижек (политическа философия). Интересно е, че всички те имат корени в необвързана Титова Югославия и често черпят вдъхновение от нея; например музиката на Брегович не би съществувала, ако той трябваше да се ограничи до някоя от най-новите страни (т.е. бившите републики). Към този много субективен кратък списък бих добавил българския политолог Иван Кръстев. (Очевидно е, че не съм включил изследователи, които може имат отлична работа в собствените си страни. Аз се интересувам от тези, които са имали влияние извън техните граници, международно влияние.)

Друга явна липса е, че няма интересни и важни политически лидери. Не включвам тук Путин, който очевидно е важен, но чието влияние макар и, по мое мнение, да бе положително през първите 5-6 години от управлението му, е все по-негативно. Политическите лидери на новите страни едва ли са познати на собственото си население, камо ли на другите. Мисля, че е справедливо да се предположи, че освен за Путин, 90% от населението в страните в преход не пможе да назове президента или министър-председателя на някоя от останалите страни в преход. Страните джуджета създадоха лидери интелектуални джуджета, които или управляват с желязна ръка (Нурсултан Нузербаев в Казахстан, Ислам Каримов в Узбекистан), или са създали династия (Алиеви в Азербайджан), или са на власт в продължение на около 30 години (както в Централна Азия и Мило Джуканович в Черна гора) или просто безсмислено повтарят мантри, идващи от Брюксел или Вашингтон.

Така че, какъв е балансът на прехода? Само за три или най-много пет или шест страни, може да се каже, че са на път да се превърнат в част от богатия и (относително) стабилен капиталистически свят. Много изостават, и някои от тях са толкова назад, че не могат да се върнат на мястото, където са били, когато Стената падна в продължение на няколко десетилетия. Въпреки философите на „универсалните хармонии“ като Франсис Фукуяма, Тимъти Гартън Аш, Вацлав Хавел, Бернар Анри Леви и десетките международни „икономически съветници“ на Борис Елцин, които фантазираха за демокрация и просперитет, това не се случи за повечето хора в Източна Европа и бившия Съветски съюз. Стената падна само за някои.

* за България е 9

Бранко Миланович е бивш водещ икономист в Световната банка и гостуващ професор в City University of New York Graduate Center