Всяко лято някои от най-красивите градове на Европа се превръщат в средище на туристически гуляй, но жителите търпят, защото им е казано, че е добре за икономиката*. Преди Коледа всички се чувстват длъжни да се включат в голямото пазаруване, оставайки след себе си огромно количество дублиращи се електроуреди, непотребни джаджи, кашони дрехи. Колкото повече, толкова по-щастливи са търговците и мрачните икономисти. Но всеки признак, че това шумно множество е решило да харчи да по-малко или, че не е склонно да сменя всяка година смартфоните си и се въздържа от покупката на още по-голямо жилище, е повод за тревога. Уолстрийт изпада в шок, ако Apple не успее да измисли нещо по-различно от телефон с 10 камери. Защото машината на икономическия растеж не трябва да спира.

Защо е нужно това преследване на растежа? Защо Кейнс очевидно греши във втората част на прогнозата си, според която до 2030 г. жизненият стандарт ще нарасне до осем пъти, поради което ще може да се премине към 15-часова работна седмица?

Дали е въпрос на ненаситност или на икономическа необходимост? Вън от всякакво съмнение е, че живеем в среда, която разпалва ненаситността. Не само социалните мрежи, които излъчват ежедневно новите придобивки на останалите, но и медиите се превърнаха в пропагандна машина на консуматорството. (Когато съдържанието се превърне в добавка към рекламата, самото то се адаптира, така че да подпомага достигането до целевата аудитория).

Ако разгледаме въпроса не само от гледна точка на субективните стремежи на отделния човек, намираме и икономически основания за поддържането на растеж над нулата.

Първото, както се вижда и от мандата на някои централни банки, е свързано с безработицата. През последните десетилетия тя се превърна в синоним на икономика, която работи под капацитета си. Приблизиталено тази е идеята на т. нар. закон на Оукън (обратна връзка между безработица и ръст на БВП, установена по емпиричен път за САЩ), който понякога се интерпретира като императив да се поддържа растеж от около 2%. Това е и смисълът на думичката slack, която често се среща в коментарите на централните банкери. Но въпреки бавното възстановяване след кризата, безработицата в много страни не е висока. Дори в Япония – нарицателното за бавна икономика, тя спада през последните години.

Ако икономиката е достигнала потенциала си (което е и част от модела на Оукън), трябва ли да се тревожим, ако тя расте бавно? Има едно техническо основание да се търси ръст от 2%, дори 3% (по аналог с целта за инфлация около 2%): ако увеличението на БВП средно е нула, това означава, че някои сектори или някои региони отчитат спад, за сметка на растящите, а това идва със социални последици, може би дори фалити.

На следващо място, дълги години икономическият растеж е следвал ръста на населението – ръстът е бил необходим, за да може да се посрещат нуждите на семействата с повече от две деца. Това все още е императив в голяма част от Азия.Но когато населението намалява, по-правилно е да следим динамиката на БВП на човек.

Ако погледнем в дългосрочна перспектива, също виждаме, че нещата не са толкова драматични. На графиките са представени оригинални данни на проф. Ангъс Мадисън (до кризата), вкючително  за България, макар и с прекъсвания. На втората графика са данни на негови последователи от Проекта Мадисън, до 2016 г. – данните са за Франция (една от най-дългите серии).

Покойният професор Мадисън се бе върнал векове назад в историята, за да реконструира един общ измерител за ръста на производството и доходите. От 30-те години на 20 век такъв универсален измерител е БВП, преди това не са се тревожили за тримесечните флуктуации на този щателно наблюдаван показател. Днес мнозина смятат, че имаме нужда от други индикатори, за да измерваме прогреса и благосъстоянието, за да постигаме приобщаващ растеж и да не увреждаме природата. Това е дълъг процес, но нямам съмнения, че рано или късно БВП ще трябва да отстъпи (или сподели) трона на икономическата статистика – както вече се случи в Нова Зеландия.

Дори да се отървем от фиксацията върху БВП, остават корпорациите, чиито ръководители и акционери са обсебени от числата в тримесечните им отчети. Малко от тях могат да си позволят без последствия няколко поредни години без ръст. Дори работниците предпочитат да работят извънредно в компании, които растат, вместо да имат спокойна работа в стагниращи компании.

Страхът от забавяне на растежа в страните с по-високи от средните доходи не е свързан толкова с реалната икономика, колкото зависи от развитието на финансовата икономика.

В основата на този процес е растящата задлъжнялост, включително на правителствата и домакинствата (обърнете внимание на разликата в мащаба при първата графика).

Десетилетията на висок растеж все още могат да се видят в прогнозите за бъдещите доходи на домакинствата и фирмите, залегнали в бизнес плановете им или в прогнозите при покупка на жилище. Тъй като БВП е сбор от доходите на фирмите и домакинствата, те имат нужда от висок растеж (или инфлация), за да обслужват дълговете си.

Същото се отнася и за дълговете на правителствата. Нещо повече: ръстът на БВП е единственият начин те да харчат повече, без да увеличават преразпределението като дял от БВП, включително чрез увеличаване на данъците.

Развитието на финансовото посредничество увеличава задлъжнялостта и прави зависимостта от растежа по-остра.

Рана Форухар и други наричат финансиализация процеса, при който Уолстрийт изтласква Мейнстрийт (тоест реалната икономика). Описвайки например кризата в GM и финансовите решения на Apple, Форухар привежда примери за това как се променя манталитетът на мениджърите на големите компании и те стават по-загрижени за финансовите показатели и оптимизацията, отколкото за продукта. Как стана така, че финансовият сектор, който осигурява 4% от работните места има една трета от корпоративните печалби – трикратно увеличение на този дял за 25 години, питя тя в книгата си „Произвеждащи и можещи“. И, което е парадоксално на пръв поглед, редица проучвания показват, че ръстът на финансовото посредничество не води до ръст на иновациите, инвестициите и растежа.

Но това има и друга последица, заради която няма как да се откажем лесно от БВП. Както показва Тома Пикети в книгата си Капиталът на 21 век, ръстът на дохода от финансови активи изпреварва ръста на заплатите. А това е един от главните двигатели на неравенството. Следователно, ръстът на БВП е важен, за да не изостават доходите, които са главният компонент на БВП.

Необходимо е да се премахнат стимулите за задлъжняване и раздуване на финансовите активи, които създава сегашната система, ако искаме да се отървем от постоянната тревога за  забавящия се растеж и да потърсим пътя към устойчиво развитие.

*/ Самата аз съм отдаден пътешественик, но избягвам пренаселени дестинации и обикновено пътувам извън сезона. Ако регионалните дирекции по образование имат правото да определят плаваща пролетна ваканция, и вие можете да се придържате към такъв модел, който е по-приятен и по-щадящ местата, които посещаваме.