Бруно Ле Мер и Йерун Дейселблум, председател на Еврогрупата

Накъде вървят ЕС и еврозоната

Еврозоната се превръща в ключов тест за намеренията на лидерите на Европа да трансформират Съюза, задълбочавайки интеграцията между 27-те страни или в рамките на еврозоната. Почти седем месеца след публикуването на Бялата книга, която описа различните сценарии за бъдещето на Съюза, хипотезите не намаляха с изключение на едно – със сигурност отпадна сценарият „Европа на една скорост“. Но докато фокусът остава върху въпросът за скоростите и разделението между богати и бедни, по-малко внимание се отделя върху механизмите за споделяне на рискове и ресурси.

Предстоят месеци, в които Европейската комисия и националните правителства ще се опитат да съгласуват конкуриращите се виждания за бъдещето на съюза. Страните трябва да решат дали искат повече или по-малко интеграция и в кои области. Това далеч не се изчерпва с вероятността за разделяне на ЕС на ядро и периферия (виж по-долу), но при всички случаи тази хипотеза ще е отправната точка.

По всеобщо мнение след изборите в Германия на 24 септември се отваря прозорец от възможности, който няма да трае повече от година и половина, докато страните започнат да се подготвят за изборите за следващ европейски парламент през 2019 г. След като несигурността около възхода на националистите отмина, ред е европейците да се замислят за общото си бъдеще.

Възстановяването в ЕС, който отбеляза ускоряване на растежа през второто тримесечие до 2.3% също благоприятства трансформацията. Паричните стимули на ЕЦБ доведоха до намаляване на разходите за обслужване на държавните дългове и купиха време на правителствата да извършат необходимите реформи у дома и на европейско ниво. Но ако през октомври ЕЦБ реши да ограничи програмата за количествени облекчения този прозорец ще започне плавно да се затваря. А необходимостта едновременно с това да се договори новата финансова рамка на ЕС за периода след 2020 г. сгъстява графика. Без Великобритания европейският бюджет ще трябва да се справи с недостиг от около 10 млрд. евро годишно (въпреки че т. нар. сметка по развода или откупът, изчисляван на 45-90 млрд. евро, включително в настоящия програмен период, ще покрие някои бъдещи разходи).

Това означава, че страните от еврозоната, повечето от които са нетни донори, може да се окажат предпазливи към френската идея за по-голям общ бюджет.

Еврозоната или ще се развие от несъвършен паричен съюз в истински икономически континент или ще изчезне, категоричен е Бруно ле Мер, френският финансов министър пред FT. Франция иска самостоятелен бюджет на еврозоната (но вероятно ще получи част от общия европейски бюджет), отделен парламент и финансов министър за еврозоната. Президентът Макрон сякаш няма търпение да минат германските избори, за да започне дискусия по тези предложения.

Затова не бе случайно вниманието към годишната реч на председателя на ЕК Жан Клод Юнкер, същата, в която той обяви, че Европа се простира от Виго до Варна и намекна, че мечтае за Европейска конфедерация.

Но речта на председателя скоро бе забравена, а националните лидери на големите страни в ЕС взеха инициативата в свои ръце.
В България получи гласност позицията на Франция, Германия и Холандия, които охладиха ентусиазма за бързо, лесно и финансово изгодно присъединяване на страната към еврозоната и Шенген. Шефът на Еврогрупата – неформалната институция, която често диктува на Екофин (съвета на финансовите министри на ЕС) – Йерун Дейселблум нарече идеята за бързо присъединяване в еврозоната „нито мъдра, нито реалистична„. Германският финансов министър Волфганг Шойбле посочи, че примерът на Гърция показва колко е важно страните да изпълняват критериите за еврозоната.

В същото време стана ясно, че Юнкер е на различна позиция с френския президент Еманюел Макрон за реформирането на финансовото управление на ЕС. Докато Юнкер не подкрепя идеята за отделно управление на еврозоната и само проформа възприема предложението за европейски финансов министър (член на комисията, без да е напълно ясна разликата между неговите функции и тези на Пиер Московиси – еврокомисар по икономическите и финансови въпроси, или Валдис Домбровскис – заместник-председател, отговарящ за еврото).

Но и между големите в ЕС има разногласия. Това не са само разногласията между Севера и Юга, които маргинализираха страни като Испания.

Франция и Германия, двутактовият двигател на европейския проект, също се разминават във вижданията си за еврозоната, въпреки че в месеците след избирането на Еманюел Макрон за президент двамата с германския канцлер Ангела Меркел демонстрираха желание за сътрудничество по множество теми.

Проевропейската платформа, с която Макрон спечели изборите, е основният негов политически капитал и неслучайно победата му предизвика еуфория, включително на борсите. Това е нещо, с което останалите в ЕС се съобразяват.

Франция настоява за по-голямо споделяне на рискове в рамките на еврозоната, докато германската позиция е, че страните носят отговорност за собствените си икономически проблеми.

Макрон иска европейският бюджет в размер на няколко пункта от БВП (тоест няколко пъти над текущия европейски бюджет) да бъде използван като средство за стимулиране. Той също настоява за създаване на Европейски валутен фонд, който да интервенира при кризи на суверенните дългови пазари. Според Ле Мер съюзът трябва да насърчи просперитета, тъй като „по-голяма интеграция означава подобряване на живота на гражданите“

Берлин е склонен да отстъпи леко по темата, като се съгласи на един „малък бюджет“ и „икономическо управление“ на еврозоната. Не е сигурно, че един малък бюджет на еврозоната ще е достатъчен, за да постигне стабилизационните си цели.

От друга страна, Париж би могъл да е убедителен в настояването си за стабилизационен бюджет на еврозоната, само ако приведе френския бюджет в рамките на изискванията на Пакта за стабилност и растеж.

Франция вероятно ще успее да се вмести в рамките на допустимия бюджетен дефицит от 3% тази година, след като през 2015 г. получи две години отсрочка (тогава дефицитът беше 4%). Това се случи насред гръцката криза и след като Франция не успя да изпълни предприсанията (някои от които сходни с тези към Гърция) в рамките на предишна двегодишна отсрочка. Мярката не бе приета еднозначно. „Ако комисията е твърде гъвкава спрямо Пакта за стабилност и растеж по политически причини, трябва да сме наясно, че това ще има последици“, коментира тогава германският финансов министър Волфганг Шойбле.

Едно от ключовите предизборни обещания на Еманюел Макрон бе съкращаването на публичните разходи с 60 млрд. евро. Финансовото дисциплиниране след управлението на Оланд обаче може да застраши френския растеж и безработицата, и то в момент, когато Макрон се опитва да проведе оспорваната трудова реформа. Растящата икономика и силното търсене на труд са негласните условия за гладко протичане на трудовите реформи навсякъде по света. Затова Макрон бърза и се опитва да намери външен отдушник (като кампанията за социалния дъмпинг) на непопулярните мерки.

Или накратко – френският президент се опитва да отстрани макроикономическите дисбаланси, за да получи правото да настоява за общ за еврозоната инструмент за справяне с макроикономически дисбаланси и асиметрични шокове.

Това може да не се окаже толкова лесно решение. Както пише Мартин Сандбу във FT за еврозоната ще е по-лесно да реформира изискванията на Пакта за стабилност и растеж, така че да даде на националните бюджети правото да играят контрациклична роля. А в същото време ще се търси задълбочаване на двустранната интеграция с Германия, предполага той.

В основата си дискусията е за това дали паричният съюз (еврозоната) се нуждае и от фискален съюз. Това е тема, от която някои лидери в ЕС бягат като дявол от тамян. Именно нежеланието да се споделят рискове, така че данъкоплатците на една страна да плащат за банкови кризи и лошо управление в друга, доведе до натиска от страна на Германия за все повече икономии. Докато Берлин продължава да иска система, базирана на общи правила, Париж прокарва идеята за система, основана на общи ресурси.

Досега Берлин успяваше да отбива инициативи за по-голям общ бюджет и общи фондове, но след победата на Макрон натискът в тази посока се увеличава. Освен  за бюджет на еврозоната, Франция настоява за общи еврооблигации.

Сред икономистите няма спор, че паричният съюз не може да бъде завършен без мерки във фискалната сфера, както и без пълно изграждане на банковия съюз. Неведнъж недоверието в правителствата е водило не само до паника на пазара на ДЦК, но и до обсада на банките. Или пък слабостта на банковата система водеше до разпродажба на ДЦК, което се отразяваше както на банковите баланси, така и на разходите по обслужване на дълга. Видяхме го по време на дълговата криза, а в Гърция например решението за това кога да бъде прекъсната спасителната линия до голяма степен бе взето не от политиците, а от ЕЦБ.
Разбира се, фискалните трансфери по време на криза са само част от проблема. Но именно с тях се занимаваха  многобройните инициативи и роящите се европейски институции през последните десетина години.

Фискалният съюз обаче би могъл да означава много повече – от съгласувана данъчна политика до съгласувана политика на доходите. Той би трябвало да допринесе за изравняване на икономическите условия, но това е далеч във времето. Правителствата трудно биха се отказали от суверенитет.  Засега по-реалистично е да видим плахи стъпки към ограничен фискален съюз, като се започне от области, които са най-чувствителни по време на кризи – като фискалната подкрепа за пруструктуриране на банки и обезщетенията за безработица.

Но не става дума само за фискални трансфери при асиметрични шокове. Кризисните фондове от типа на ESM и дори фондът за преструктуриране на банки са по-поносими за данъкоплатците тъй като те са свързани основно с ангажименти (гаранции), а не с постоянни вноски. Въпросът, който Германия не иска да допусне, са трансферите от богатите към бедните страни на регулярна база. Това – както показа опитът на обединена Германия, може да бъде реализирано при политически съюз, но ЕС е много далеч от този етап. Също така е съмнително, че богатите страни ще се съгласят на това без пълна промяна на многогодишната финансова рамка (еврофондовете), за което засега няма яснота.

Необходимо е също така да се разграничи въпросът за фискални трансфери от богати към бедни страни (нещо, което третират – добре или зле – кохезионните фондове) от трансфери между кредитори и длъжници. Това е тлеещото противоречие в основата на европейския проект.

 

Къде сме ние?

Българската позиция до този момент не е ясна. България заяви неофициално, че желае да се присъедини към ERM 2, неправилно наричан чакалня на еврозоната, но не е инициирана нито една среща с ръководството на ЕЦБ, от която тази покана де факто зависи. Твърди се, че подобни разговори се провеждат далеч от камери и микрофони. Седмичният график на ЕЦБ е пълен с конференции и други форуми, които са добър повод за неформални срещи. БНБ например би могла да инициира международна конференция за 20-годишнината на валутния борд, на която да покани ръководството на ЕЦБ (щом Босна и Херцеговина е успяла да го направи).

Заявката за присъединяване към ERM2 обикновено се основава на изпълнението на Мастрихтските критерии и на поканата. Това също е погрешен фокус – изпълнението на тези критерии не е предварително условие за ERM2, а за еврозоната. Съгласно договора за ЕС България е длъжна да изпълни тези критерии и когато го направи – да поиска членство в еврозоната (чл. 140 ДФЕС). А решението за допускане в ERM2 e политическо, като зависи до голяма степен от степента на конвергенция, както и от стабилността на институциите. Следователно акцентът на подготовката за присъединяване в еврозоната трябва да са усилията за повишаване на доходите, укрепването на независимия банков надзор, гарантирането на върховенството на закона и мерките срещу корупцията.

Но бъдещето на България в Европа не зависи само от решението за приемане или не в ERM2. Като пълноправен член на ЕС България има правото на изрази мнение по сценариите, изложени в Бялата книга и последвалите я документи за размисъл. Не е имало публично обсъждане на тези сценарии, ако се изключат няколко малки форума на неправителствени организации, свързани с Брекзит и Бялата книга.

Документът за размисъл за бъдещето на Икономическия и паричен съюз не е бил коментиран обстойно нито от правителството, нито от БНБ, ако изключим едно-две интервюта. Това интервю на подуправителя на БНБ Калин Христов е единственото ясно мнение по темата на висш представител.

В бюлетина „Основни икономически и политически решения в ЕС“ от април, българската позиция по бъдещето на ИПС е формулирана, както следва: „По наше мнение управлението в ИПС може да бъде подобрено като се подобри прилагането на съществуващото законодателство и се довършат стартиралите инициативи за неговото изменение.”

Един от малкото сигнали дойде от Талин, където по време на конференцията EUROFI финансовият министър Владислав Горанов се фокусира върху темата за финансовата интеграция, банковия съюз и съюза на капиталовите пазари. Той е посочил важността на мерките, свързани с управлението на ликвидността и капиталовата адекватност, от гледна точка на устойчивостта на системата по време на криза. Горанов е обърнал внимание, че предвидените изключения от капиталовите и ликвидни изисквания за дъщерните дружества (при условие, че е налице гаранция на майките – б.а.) ще доведат до по-голяма фрагментация и регулаторен арбитраж.

Конвергенцията не е предварително условие за финансова интеграция, е казал още българският финансов министър. Европа се състои от икономики с различно ниво на развитие, различни доходи и специализация и това не трябва да се разглежда като пречка, а като основание за по-дълбока интеграция, смята Горанов. Това звучи като част от задочен диалог, който българските власти водят с представителите на Европейската комисия и който сякаш обвързва темата за бъдещето на ЕС и еврозоната с размера на кохезионните фондове.

Основни елементи

Бюджет на еврозоната. Досега ЕС налагаше отговорността за справяне с икономически кризи на националните правителства. Те обаче трябваше да го правят в рамките на строги правила, които не се оказаха еднакво подходящи за всички страни. Основно искане на новия френски президент Еманюел Макрон е да се върви към фискален съюз, а това неизбежно включва общ бюджет и – вероятно, нови паневропейски данъци. Общият бюджет би могъл да поеме например обезщетенията за безработица като първа стъпка за хармонизиране на социалните системи – друга територия на голяма фрагментация. Очакванията са Германия и комисията да наложат бюджет на еврозоната в рамките на общия европейски бюджет и той няма да е повече от една десета от него.

Еврооблигации. Германия дълго време се съпротивляваше на тази идея, но Макрон я постави в предизборната си програма. Финансистът Емил Хърсев разчете в Документа за размисъл, изготвен от ЕК, идеята на Маркус Брунермайер за т. нар. сигурни облигации. Те са продукт на финансов инженеринг, затова са наричани синтетични еврооблигации. Накратко: Европейският стабилизационен механизъм купува ДЦК, държани от банките в еврозоната, и ги заменя за нови ценни книжа, обезпечени с активи. Те са два транша – гарантирани (70%) и високорискови (30%), като разликата е в поредността на разпределяне на постъпленията от ДЦК, при което притежателите на високорискови книжа понасят евентуалните загуби в случай на дефолт. По този начин ESM (или друга дългова агенция) обединява суверенните дългове и се прекъсва връзката между банковия сектор и суверенния дългов пазар. Предложението, развито за първи път през 2011 г. предвижда да се изкупуват дългови книжа на една страна до 60% от нейния БВП (ограничението в Пакта за стабилност). Има сериозни различия между тази идея и идеята на Макрон, която предвижда еврооблигации в чистата им форма, като начин за финансиране на един общ бюджет на еврозоната.

Обща схема за гарантиране на депозити и Единен фонд за преструктуриране на банки. Това са двата ключови елемента на банковия съюз, които – за разлика от описаните визии за бъдещето на ЕС, на теория вече са одобрени, но на практика не действат. Отново нежелание за споделяне на рискове доведе до отлагане на общата схема за гарантиране на депозити (до 2025 г.) и до спорове около общия фискален механизъм към фонда за преструктуриране на банки. Подобен механизъм за ликвидна подкрепа бе препоръчан и в рамките на прегледа по FSAP на МВФ и Световната банка. Въпреки че в редица страни спасяването на банки бе извършено ад хок с държавни пари, много европейски лидери предпочитат да третират това като изключение.

Европейски финансов министър. Германия и Жан-Клод Юнкер изглежда ще допуснат подобна фигура в рамките на Европейската комисия, но ще има символична роля.

Европейски валутен фонд (EMF). Мярката се подкрепя и от Париж, и от Берлин, но с различно съдържание. Германия поставя акцента върху съблюдаването на правилата и фискалната строгост и иска функцията по надзор за макроикономически да бъде иззета от комисията и прехвърлена на EMF. Според комисията фондът ще функционира по подобие на МВФ и ще бъде наследник на Европейския стабилизационен фонд. Привлекателността на идеята се дължи на надеждата, че тя ще обедини функции, изпълнявани от различни институции – от ЕЦБ до Европейския борд за системен риск. Но остава вероятността от несъгласуваност, например, не е ясно как ЕВФ ще взаимодейства с фонда за преструктуриране на банки, както и с националните органи.

Специален инструмент, който да помогне на страни като България и Румъния да изпълнят критериите за влизане в еврозоната. Това може да е компенсация за покриване на първоначалните вноски в Единния фонд за преструктуриране на банки и/или други разходи по присъединяването.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *