В началото на месеца единната европейска валута – еврото, навърши 20 години.

Това бе период, белязан от бурни събития и разделен от най-суровата криза в следвоенната история на света и Европа. Но еврото преодоля както първите две години на недоверие, когато цената му се понижи с 30% (до 0.8240 долара!) , така и кризите от 2008/9 и 2011/12 г. Мнозина, включително Нобеловият лауреат Милтън Фридман, не очакваха то да оцелее. Други опасения – като това, че поради надценения курс на марката Германия няма да може да преодолее дефицита по текущата сметка, се оказаха силно преувеличени.

Изминалите 20 години изглеждат като достатъчно опровержение на критиците, но не осигуряват  окончателна присъда за бъдещето на еврото.

Мнозина посочват, че първото десетилетие на единната валута (до края на 2008 г.), когато конюнктурата надуваше платната, бе по-успешно от второто. На дали по-големият успех на еврозоната не бе факта, че успя да излезе от дълговата кризата. А ЕЦБ – самата тя обект на опасения и критики, в крайна сметка показа гъвкавост и изигра много по-сериозна роля за последните 22 последователни тримесечия на ръст в еврозоната, отколкото политиците.

Но Икономическият и валутен съюз остава незавършен. И има много съмнения в това единната валута – символ на интеграцията, допринася достатъчно за нейното задълбочаване и за икономическата конвергенция.

Безспорни успехи

Въпреки трудното начало първото десетилетие на еврото бе време на утвърждаване. Презграничните вземания от банки в еврозоната нарастнаха от 1 трилион евро през 1998 г. до 10 трилиона евро през 2008 г. по данни на BIS. За същия период междубанковите заеми в еврозоната са нараснали с близо 25%.

Не е случайно, че въпреки трудностите на последната криза, одобрението за еврото остава високо в страни, които в миналото са имали история с висока инфлация и нестабилни валутни курсове.

Последните проучвания сочат, че 64% от гражданите на еврозоната смятат, че единната валута носи ползи на своята страна, 75% смятат, че то е добро за Европа. Одобрението за еврото е високо дори в страни като Гърция (60%), засегнати най-тежко от кризата.

През последните 20 години еврото се превърна във втората най-използвана валута в света. От 20 до 40% от световните валутни резерви, транзакциите в чуждестранна валута и чуждестранният дълг са деноминирани в евро. Повече от 50 страни – много повече от държавите в еврозоната, са го признали за своя валута или са обвързали валутата си с еврото.

Предимствата на еврото са безспорни и добре документирани. Единната валута  (благодарение и на силните правни гаранции за независимост на централните банки) осигури по-добра монетарна политика и като цяло допринесе за понижаване на инфлацията.

Еврото намалява транзакционните разходи в търговията, което дава конкурентни предимства на компаниите от еврозоната. То увеличава ликвидността и конкуренцията на финансовите пазари, като допринася за по-ефективно разпределение на ресурсите и намалява разходите за финансиране.

Рискове и проблеми

Но не всичко е розово. Мнозина смятат единната валута за железен корсет и не е далеч от истината, че тя прекалено обвързва страните с общи решения, които не съответстват на степента на сближаване между тях.

Еврото премахна редица рискове, но създаде нови. Като премахна девалвацията като възможен краткосрочен инструмент за приспобяване при неблагоприятни шокове, единната валута остана да рачита на желанието на правителствата да провеждат достатъчно благоразумна фискална политика, така че да осигурят финансова стабилност. Но кризите не винаги могат да бъдат избегнати. И което е по-лошо, те поразяват страните по различен начин. Докато по време на растеж тази диференциация, породена от различна степен на фискално и финансово благоразумие, както и различната производителност и технологично развитие на икономиките, намалява, по време на криза най-слабите звена попадат под силен натиск. Икономистите наричат това асиметрични шокове.

Много от тях смятат, че са необходими повече мерки за споделяне на рисковете, за да се справя еврозоната с тези шокове. Но северните страни като Германия не са съгласни.

Разбира се, увеличената международна роля на еврото също носи предизвикателства, като по-голяма зависимост от развитието на глобалните финансови пазари.

Много от тези пукнатини в проекта на единната европейска валута бяха видими още преди 20 години (виж https://cepr.org/sites/default/files/geneva_reports/GenevaP116.pdf). Те до голяма степен бяха и са свързани с липсата на фискална координация.

Когато настъпи кризата в еврозоната, страхът от последиците доведе до бягство на капитал, а доходността по облигациите на страни като Гърция и Испания достигна рекордни нива. Лидерите на еврозоната отговориха с няколко спасителни пакета, започвайки със 175 млрд. евро за Гърция, Португация и Ирландия от временния фонд (EFSF). По-късно бе създаден Европейският стабилизационен механизъм с максимален заемен капацитет 500 млрд. евро. Инициативи като Пактът Евро Плюс и европейският семестър трябваше да подкрепят това с координация на икономическите политики, фискално благоразумие и структурни реформи. Успехът бе слаб. Началото на края на кризата сложи заявката на Марио Драги от 2012 (#Whatever it takes) и безпрецедентите парични стимули.

Незавършен проект

Основните предизвикателства пред бъдещето на еврозоната, както и преди 20 години, остават фискалната координация и степента на сближаване. Както пише в доклада от 1998 г. , когато фискалната политика е в ръцете на некоординирани правителства, ЕЦБ не може да успее, ако например, затягане на паричната политика се превърне в извинение за правителствата да правят фискална експанзиия (като увеличат разходите). Не е случайно, че почти всяка реч на Марио Драги завършва с призив към правителствата да правят реформи.

Липсата на съгласуваност във фискалните политики (да вземем например постоянното пренебрегване на правилата от страни като Франция и Италия) не само увеличава рисковете за стабилността, но е и оправдание за задълбочаващия се национален егоизъм и трудното съгласяване с решения за споделяне на рискове.

Но най-големият неуспех на еврото е, че то не успя да постигне устойчива икономическа конвергенция.  Вместо жизненият стандарт в страните от еврозоната да се сближи, някои страни бяха на път да изпаднат зад борда. Расте разломът по линията Север – Юг.

Същото разминаване е налице по отношение на реалнатата заплата, инвестициите и производителността. Според данните на ОИСР един работник в Германия произвежда двойно повече от работник в Гърция или Португалия (след елиминиране на разликите в цените)

Какво предстои

Срещата на върха на еврозоната през декември 2018 г. се обяви за по-голяма международна роля на еврото. Въпреки стабилното присъствие на еврото като разчетна единица в международната търговия, неговото използване като средство за спестяване (като част от международните валутни резерви) и като средство за заемане намалява. Това отразява несъвършенствата в архитектурата на Икономическия и паричен съюз и все още непреодолените последици от кризата в еврозоната.

Банковият съюз е другата основна обсъждана реформа, която би осигурила задълбочаване на Икономическия и паричен съюз. Той съдържа мерки, които биха довели до намаляване на рисковете (например, Единния надзорен механизъм) и до тяхното споделяне (Единния стабилизационен механизъм и Единната схема за гарантиране на депозитите). Но напредъкът във втората част е бавен и труден, като сроковете за общата гаранция на депозитите отново бяха отложени за неясното бъдеще.

Смята се, че изграждането на Банковия съюз ще позволи да се разкъса порочния кръг между суверенни и банкови кризи.

Завършването на съюза на капиталовите пазари (CMU) е друг елемент, който би достъпа до финансиране за домакинствата и фирмите.

Банковият съюз и съюзът на капиталовите пазари трябва да позволят диверсификация на риска  по този начин ще компенсира временното намаляване на активността в отделните страни – т.нар. Частно споделяне на риска.

По смелите предложения (като идеята на Макрон) стигат до общ бюджет на еврозоната, който да подкрепя инвестициите, намаляващи най-силно по време на кризи. Засега останалите във валутния блок са склонни на малка стъпка в тази посока.

Но, както коментира главният икономист на Уникредит Ерик Нилсън, цитиран от FT –  и Рим не е построен за един ден и докато се правят стъпки в правилната посока, надеждата остава.