Новият данък в полза на общините – черешката на тазгодишната данъчна кампания, е пример за мярка, която ще създаде много шум, сериозни практически затруднения и незначителни ползи – както за бюджета, така и за общността.

Новият данък няма да се отнася за всички общини и е допълнение към съществуващия данък върху доходите. Освен за данъка от доходите върху трудови възнаграждения, той ще се прилага и за доходи от наеми, на самоосигуряващи се лица, от награди и други случайни събития, както и за доходите по чл. чл. 37 и чл. 38, ал. 1, 5, 8, 10, 11, 12 и 13 (в това число от дивиденти и от лихви).

Противно на мнението на Гинка Чавдарова, която заяви, че около 60% от общините няма да въведат данъка, смятам, че 90% ще се въздържат. Такава е дефолната опция – ако не се вземе решение, няма да има допълнителен данък, а дефолтната опция винаги има приоритет. Има и други причини да очакваме, че новият данък ще се прилага рядко.

Първо, увеличаването на един данък е непопулярна мярка, която трудно ще бъде защитена с по-добри услуги в много общини. Тя ще засегне най-силно тези, които нямат възможност да сменят постоянния си адрес, а това по правило са икономически най-притиснатите хора, както и работещи в самите общински структури, включително училища, които рядко са добре платени. За останалите логичната реакция ще е да сменят адресната си регистрация.

Второ, данъкът ще се въвежда с решение на общинския съвет. Вероятно е още рано за прогнози, но ако нивото на политическа фрагментация се запази, то в повечето общини ни очаква шарен общински съвет. Там, където няма мнозинство, такава мярка трудно ще мине. Известна идея дали общинарите са склонни да вдигат данъци ни дава позицията им по отношение на такса смет, която повечето се въздържат да повишат.

Трето, МФ пусна предложението за новия данък без да каже нищо по въпроса дали планира промени в бюджетните си отношения с общините. Все пак повечето от тях зависят изключително от трансферите от държавния бюджет, както и от еврофондове. По-вероятно е те да се въздържат от резки движения преди да е ясна политиката на МФ.

Така вместо конкуренция между общините този опит за данъчна автономност ще бъде много шум за нищо. В малцинството общини, които го приложат, ще се стигне до данъчен туризъм.

Но това не е най-големият проблем. Данъкът ще бъде изключително труден за администриране. Той предполага платците на доходи – тоест предприятията, да следят ставките в различни общини и да искат от работниците, наемателите и други лица, на които изплащат доходи, да декларират ежегодно постоянния си адрес. А в България има твърде много общини и това може да се превърне в истински кошмар. Какво ще стане, ако работник смени постоянния си адрес и забрави да уведоми работодателя? Ако доходът се отнася за стар период, когато лицето е имало адрес в друга община, коя ставка ще се прилага? Законът мълчи за такива случаи.

Проблемът е особено тежък за големи компании със структури в цялата страна, които трябва да следят движението на работниците и останалите получатели на доходи. Това се отнася и за банките, при всяко начисляване на лихви, включително по спящи сметки.

Проблемът все пак е решим при заплатите и подобни случаи, при които данъкът се дължи при получаване на сумите. Но е предвидено той да се прилага и за плащания на дивиденти, когато данъкът е дължим до края на тримесечието, следващо решението на общото събрание. Като се има предвид, че много от тези дивиденти остават непотърсени години наред, то въвеждането на разпоредбата е своеобразен Параграф 22. Изглежда чиновниците от МФ не са се запитали дали е възможно, например, бившите приватизационни фондове да издирят всичките си някогашни акционери и да ги питат за постоянния им адрес. Те ще трябва да наемат частни детективи, за да начислят правилно данъка за общините.

Идеята за този данък бе част от предизборната програма на ГЕРБ, но подобни детайли показват, че тя не е била обсъждана много сериозно.

Първоначалната идея, впрочем, не беше такава. Трябваше да бъде намален данъкът за държавата с един процентен пункт и разликата да постъпва в общините с опция те да гласуват увеличение до 12% на общата ставка. Нежеланието на МФ да отпусне този 1% от сумата на данъка е много показателно. Става дума за една десета от приходите от ДОД или около 275 млн. лева (на база бюджета за тази година).

Ако държавата бе допуснала понижаване на данъка, постъпващ в републиканския бюджет, то тогава за общините щеше да е по-лесно да оправдаят примерно данък от 11%. Но в този си вид идеята е мъртвородена, за сметка на това пък – затрудняваща бизнеса.