Зомби капитализмът: Възход на финансите и упадък на нациите

Как се разви капитализмът и защото традиционните модели, според които пазарите възнаграждават най-ефективните, не работят. В темата си за зомби капитализма „Шпигел“ представя още четири гледни точки към дискусията

Продължениe
***
Малкото градче Вимис е разположено в типична швейцарска област. Всичко е на мястото си тук, както и фабриката за прозорци на Маркус Венгер. Собственикът, с изтъняваща коса и хитри очи е въплъщение на поговорката „Времето” е пари. Фабриката произвежда енергоспестяващи прозорци, врати и капандури, които може да се инсталират между соларни панели – система, разработена от Венгер. „Постоянно трябва да измисляме нови неща, защото чехите ще ни изместят”, обяснява той. Венгер може да мине за модел на бизнесмен от регионалната камара на търговията, ако не беше подкрепата му за политическа инициатива, която е толкова нешвейцарска като забраняване на производството на сирене в региона Ементал. Венгер се застъпва за повишаване на данъка върху наследството.
От десетилетия Швейцария е основана на уникална форма на попуяярен капитализъм, който обещава на дребните занаятчии толкова предимства, колкото и работещите във финансовата сфера. Страната е дискретно данъчно убежище за богатите и в същото време претендира, че има най-високите заплати в Европа – модел за социалната заплата на благосъстоянието.
Но установеният класов консенсус бе разбит от ексцесиите на финансовата криза – спасяването на най-голямата банка UBS, което възлезе на 60 млрд. долара и милионите златни парашути (обезщетения при напускане) на изпълнителните директори.
Оттогава класовата борба прониква в алпийските долини. Серия популярни инициативи, които финансовите вестници обозначиха като „анти-бизнес“, бяха предприети. Да започнем с това, че швейцарците гласуваха и одобриха таван на така наречените „измамнически заплати.“ Друг референдум искаше да наложи таван на възнагражденията на изпълнителните директори, но не успя. Предложението на социалдемократите, Зелените и социално консервативната EVP да се подкрепят държавните пенсии с нов данък върху големите наследства, ще бъде подложено на референдум скоро.

Средновековни принцове

Доходите не са проблем в Швейцария, където разликата между бедни и богати не е по-голяма от Германия или Франция. Проблем са активите. Нито една друга страна няма толкова много големи акционери, финансисти и инвеститори и никъде другаде не е концентриран толкова много капитал в толкова малко ръце. Активите на стоте най-богати швейцарци са нараснали почти пет пъти през последните 25 години. В кантона Цюрих 10 най-богати притежават колкото най-бедните 500 хиляди.
Богатствата стана толкова концентрирано, че конкурира богатството на средновековните принцове, казва бившият шеф на статистиката в Цюрих.
Държавата едва се възползва от това богатство. Швейцарските данъчни власти наскоро събраха 864 млн. шв. франка (715 млн. долара) данък наследство. За да привличат богаташи кантоните са намалили данъците до толкова ниски нива, че следващите поколения могат да наследят имения за милиарди, без да плащат нищо.
Вече много от най-богатите идват от финансовата индустрия и почтен производител на като Маркус Венгер често не е сигурен как да постъпи с изискванията на клиентите висок клас. Наскоро той е бил запитал дали може да предложи златен обков на прозорците си.
Венгер не е революционер. Той харесва пазарната икономика и казва: „Ефективността трябва да бъде възнаградена”. Неговата подкрепа за по-висок данък върху наследството не е толкова резултат от чувството му за справедливост, а изчисление на разходите, които той обяснява толкова трезво, колкото план за инсталация на прозорците му: Днес ние плащаме около 8000 долара годишно за социални вноски на дърводелец, който прави 65 хиляди франка (54 000 евро). Но населението застарява и вноските в пенсионнатат система заплашват да се увеличат драстично. Няма ли смисъл да се изиска допълнителна, малка вноска от тези швейцарци, които рядко плащат данъци върху бързо растящото им имущество.
Той е наясно, че повечето бизнесмени мислят различно. Те се безпокоят от „атака отляво” и предпочитат да подкрепят своя предполагаем фаворит Кристоф Блохер, милиардер и духовен глава на Швейцарската народна партия. Наскоро Блохер убеди швейцарците да се ограничи имиграцията на работници от други европейски страни. Сега Венгер очаква Блохер да стартира нова кампания под мотото: „Нима се опитвате да изгоните бизнеса извън страната“.
Залогът са повече от няколко милиона франка за националния пенсионен фонд. Според Венгер индустриалните страни навлизат в опасен път, пътя на алчността и самодоволство, и той смята, че партията на Блохер е най-видимият израз на това. Блохер провежда „политика на висока финанси“, казва Венгер. „Той се бори в името на парите.“
Предприемачът няма никакви илюзии. „В крайна сметка,“ прогнозира Венгер „гласуването ще бъде 60-40 срещу нас.“
***
Той беше лицето на революцията на Рейгън, млад мъж с големи очила с рогови рамки и гъста коса, облечен с костюм, който е твърде голям за него. Като бюджетен директор на бившия президент Роналд Рейгън, Дейвид Стокман бе архитект на най-големото данъчно намаление в историята на САЩ и пропагандист на теория за „стичането надолу”, републиканския принцип, според който печалбите, спечелени от богатите в крайна сметка носят ползи на по-бедните класи.
Тридесет години по-късно, Стокман седи на диван Честърфийлд в огромното си имение в Гринуич, Кънектикът, богато предградие на Ню Йорк, където звездите на хедж фонд индустрията крият своите безвкусни имения зад червени тухлени стени.
Стокман носи зелена бейзболна шапка и черна тениска. В слънчевата есенна сутрин настроението в ярко осветените стаи е странно мрачно. Стаите са празни, има кутии, подредени в ъглите и слуга опакова сребърните прибори в трапезарията.
Стокман се мести в Ню Йорк, в апартамент под наем в Манхатън. Н е съвсем ясно дали той само се премества по-близо до телевизионни студиа и редактори на вестници, или се отклонява от предишния си живот. Това е живот, който постави Стокман в почти несравнимата позиция да разкаже аберациите на американския капитализъм през последните три десетилетия. „Имаме финансирано от централната банка казино, което подкопава основите на здравословния ръст на капиталистическата икономика“, казва той. По ирония на съдбата, Стокман беше този, който искаше да промени това общество, още през 1980 г., когато Рейгън го направи организатор на прехода към така наречената Икономика на предлагането. Както и актьорът, превърнал се в президент, Стокман вярваше в свободните пазари, ниските данъци и намаляването на ролята на държавата.

Дългова република

Но Стокман също вярваше в здравите финанси, които го доведе до противоречие с контингента от Калифорния в екипа на Рейгън, смятащи се за лобисти на промишлеността и военните. Когато шефът на канцеларията на Рейгън Доналд Ригън обяви израза „увеличение на данъците“ за табу след изборите през 1984 г., Стокман разбира, че той е загубил. Но това бе повече от лично поражение. Това бе триумф на ирационалността, което накара Стокман да се разграничи окончателно от фискалната политика на партията си. „Републиканската концепцията на гладния звяр е най-лошото нещо по отношение на фискалната справедливост, което можете да си представите“, казва Стокман. „Това е още по-лошо от кейнсианските модели на демократите.“
Дълговата политика на Рейгън беше първата грешка на консервативните революционери Америка, но не и единствената. Има и друга заблуда, в която Стокман също участва, след като отиде да работи за инвестиционната банка Salomon Brothers и по-късно – за частния инвестиционен фонд Blackstone след изпъждането му от Белия дом.
Това бе времето, когато бе политически модерно да се дерегулира финансовата индустрия; време, когато тогавашният председател на Фед Алън Грийнспан, стар познайник от екипа на Рейгън, изобрети нова парична политика: Когато икономиката и пазарите показваха признаци на слабост, той намаляваше лихвените проценти, а когато голяма финансова институция изпадне в беда, тя бе спасявана с помощта на централната банка.
Политиката на Грийнспан на евтини пари стана сладка отрова за Wall Street, главният компонент на опасните дългови коктейли, приготвяни от магьосниците в Лондон и Ню Йорк, в това число Стокман. Бившият политик стана виртуоз на ливъридж изкупуванията, комплексни финансови сделки, в които инвеститорите купуват фирми с пари на заем, за да ги преструктурират и продадат с печалба.
Сделките направиха Стокман богат, но също така го направиха пристрастен. Неговите проекти стават все по-рискови.
Бедствието настъпва през 2007 г., когато една от силно задлъжнелите му фирми фалира. Той е обвинен в измама, фалитът му струва милиони и уврежда репутацията му. Едни и същи грешки, разрушили неговата компания, се появяват и в САЩ до ръба на бездната: евтин кредит, прекомерно висок дълг и фалшивото чувство на сигурност, че в крайна сметка всичко ще работи за най-добрите.
Стокман отново стана бунтовник, какъвто е бил в началото на кариерата си. Той се отказа от поста си във финансовия сектор, започна един блог (http://davidstockmanscontracorner.com/) и пише почти 800 страници анализ на „Голямата деформация“ на капитализма на САЩ.
Консерваторът е гневен заради превръщането на страната си в дългова република – нещо, което светът не е виждал в мирно време. Една страна, която всъщност не е демонтирала още гигантският си дълг от началото на кризата – 60 трилиона долара – а просто го преразпределя.
Планината на дълга изглежда по-малка, отколкото е, защото Фед държи ниски лихвените проценти. В същото време, обаче, евтините пари вкарват САЩ в рискована надпревара с времето и никой не знае какво ще се случи най-напред: очакваният икономически бум или следващата катастрофата. Експерти, като бившият министър на финансите Робърт Рубин, смятат, че сегашното рали на пазарите всъщност е предшественик на катастрофата.
Основните печеливши от ръста на акциите са 10-те процента, които притежават повече от 90 на сто от финансовите активи. Но за средните американци, политиките, образувани в отговор на кризата, водят до бедност. След катастрофата, милиони граждани на САЩ първи загубиха домовете си и след това работата си – и сега социалното разделение в страната е толкова голямо, колкото е било през 1920 година. Докато богатството е нараснал в горната част на скалата на доходите, средното домакинство, или домакинството, който се намира точно в средата на скалата (медиана), е с 50 000 долара по-бедно от 2007 г. насам.
В миналото част от обещанието на американската мечта бе, че всеки, който работи упорито, може да подобри положението си. Сега богатите се радват на повечето от плодовете на капитализма и една от най-ярките характеристики на системата е страхът от страха. Никой не знае какво ще се случи, ако (когато) Фед повиши лихвите догодина. Само едно е сигурност. На седмата година от кризата американската икономика все още е пристрастена към дълга и евтините пари. „Ще има голям пожар. Това е само въпрос на време”, казва Стокман.
***
Михаел Клаус обръща своя мобилен телефон, където често проверява котировките, за да покаже доходността на 10-годишните германски облигации. „Germany 10 Year: 0.80,“ показва екранът. „Доходността отново пада, те бяха 0.84% вчера” пояснява той.
Банкерът от Франкфурт върви по „Фридрихщрасе” в Берлин към среща с членовете на Германската асоциация на работодателите. В дневния ред е последното трудово споразумение, но Клаус все още мисли за чилата от екрана – реакция на скорошните планове на ЕЦБ.
Такива проценти почти винаги са реакция на думи на Марио Драги, президента на банката. Според учебниците цените на ценните книжа зависят от търсенето и предлагането. Но реалността в еврозоната е, че те следват ставките, установени от ЕЦБ. Според оценката на Клаус „живеем в администрирана от централната банка икономика”.
През последния четвърт век Клаус, експерт по мениджмънт, е работил за Metzler, традиционна частна банка във Франкфурт. ега той е партньор и излъчва самоувереното безгрижие на човек, който знае, че клиентите му трябва да се появят с най-малко 3 млн. евро, за да станат негови клиенти. Най-голямото му предимство е надеждността. За разлика от големите, мощни банки, неговата банка не би могла да разчита на държавна помощ в условията на криза.
Затова Клаус е обезпокоен от развитието на ЕЦБ през последните години. Той гледа на нея като на нещо средно между хедж фонд и министерство. Тъй като големите банки в Европа са в затруднено положение и националните правителства са в противоречие, ЕЦБ се превърна в най-мощната бюрокрация на континента. Тя контролира лихвените проценти и паричното предлагане, задейства цените на борсите и финансовите пазари, контролира финансовите институции и одитира правителства. Според Клаус, Европейската централна банка почти „замени“ европейския пазар на облигации.
Имаше смисъл преди, защото тя защити паричния съюз от разпада. Но сега спешната помощ се превърна в дългосрочна помощ. Ефектът от мерките на ЕЦБ са затихващи и финансовите експерти не са единствените, които забелязват, че тези програми са нанесли повече вреда, отколкото полза.
Такъв е случаят с последния пакет на Драги от септември. За да стимулира кредитирането на малките и средни компания ЕЦБ обяви намерение да започне изкупуването на дългови инструменти, известни като ABS. Проблемът е, че малко от тези книжа съществуват в Европа. Това кара много експерти да се чудят дали кредиторите няма да запълнят празнината като трансформират лошите дългове от портфейлите си в ABS и ги продадат на ЕЦБ. Ефектът за инвестициите ще е почти нула.
Плановете на Драги да предостави дългосрочни фондове на банките, ако те могат да покажат, че ще ги използват за заеми, също може да се окажат вредни. Те трябва да предоставят доказателство чак през 2016 г., което означава, че първо ще инвестират парите в държавни облигации, по-сигурен актив от корпоративните облигации.

Обратен ефект

Друга скорошна мярка на Драги е особено опасна – отрицателната лихва по депозитите. Това означава, че банките ще плащат за привилегията да слагат пари в ЕЦБ.
Това също трябваше да ги насърчи да кредитират. Всъщност мярката направи ситуацията дори по-трудна за спестовните и кооперативните банки, които зависят от депозитите на вложителите. Поради ниските лихви, тези банки не печелят почти нищо от разликата между лихви по кредити и по депозити. Ако лихвите се натиснат още надолу, печалбите ще продължат да намаляват.
Иронията е, че това торпилира бизнес модела на спестовните и кооперативни банки, които успяха да преминат през кризата в добро състояние, казва Клаус.
Много експерти се тревожат, че с мерки като тези, ЕЦБ постига обратното на това, което иска. Кредитният сектор отслабва и се създават нови банки. Вместо да се ликвидират болните банки, те се поддържат живи изкуствено.
Икономиката има малко опит с новия кризисен капитализъм с неговия миниатюрен ръст, миниатюрна инфлация и миниатюрни лихви. Но икономистите научиха едно нещо след спукването на кредитните балони през последните години, например в Япония и Скандинавия. Първата работа е да се прочистят банките – бързо и радикално.
В Европа този процес се проточи с години, под натиска на финансовото лоби. Условията са толкова мрачни, че експертите заимстват метафори от филмите на ужасите. Зомби банки са тези, които се поддържат изкуствено живи члез държавна подкрепа. Те са твърде слаби, за да кредитират реалната икономика, но достатъчно здрави, за да спекулират с финансови инвестиции. Много банки днес оцеляват само чрез спекулации, казва икономистът от Бон Мартин Хелвиг.
Това, което различава текущата ситуация от годините преди кризата е, че спекулантите някога бяха мотивирани от алчност, но сега са се превърнали в спекуланти по принуда.
***
Човекът, който въведе концепцията за „включването” в политическия дебат, се намира в офис в Бостън след планини от хартия на кръглата заседателна маса – академични доклади, статистика на МВФ и последните броеве на „Анархо-синдикален преглед”.
Дарън Асемоглу се смята за един от 10-те най-влиятелни икономиста в света, то роденият в Истанбул учен не мисли много за титли и формалности.
Той стана известен преди две години, когато заедно с Джеймс Робинсън публикува задълбочено изследване за възхода на Западните индустриални страни. Тяхната централна теза бе, че ключът за техния успех не е климатът или религията, а развитието на социални институции, които включват възможно най-много граждани: пазарна икономика, която окуражава прогреса и предприемачеството и демограция, която балансира интересите.
Такива институции не възникват автоматично. Те трябва да бъдат насърчавани и защитавани.
Изключително начетен, Асумоглу посочва десетки такива случаи. Един от тях е Венеция през 14-ти век, където малка каста монополизира морската търговия. Друг пример е Египет по времето на бившия президент Хосни Мубарак, чиито приятели разделят ключови икономически постове помежду си, но са пълен провал като бизнесмени. Това е, което Асемоглу нарича „процес на извличане“, водещ до икономически и социален упадък.

Днес въпросът е: Възможно ли западните индустриални общества в момента да са подложени на подобен процес на извличане?
Асемоглу се обляга на стола си. Той разбира противоречивите социалните тенденции, в Съединените щати, например. От една страна, САЩ са по-приобщаващи днес, отколкото през 60-те, тъй като бе премахната расовата сегрегация. От друга страна, казва Асемоглу, има нарастващо влияние на мощни групи по интереси: фармацевтичната промишленост, застрахователните компании и най-вече, Wall Street. Проблемът е особено остър по отношение на финансовия сектор.
Американските политици прекарват до 70 процента от времето си за набиране на средства за кампаниите си, и Wall Street е един от най-важните източници. Експертите са изчислили, че Бил и Хилъри Клинтън са събрали най-малко 300 милиона от дарения от финансовата индустрия от началото на 90-те.
В допълнение, парите вече не е единственият фактор за оформяне на връзките между Уолстрийт и Вашингтон, както Асемоглу демонстрирана в едно неотдавнашно проучване за бившия финансов министър на САЩ Тимъти Гайтнър. Цените на акциите на финансовите компании, с които той поддържа близки отношения, се покачиха значително след номинацията му. За пазара това е много ценно, но няма нищо общо с подкупите, изяснява Асемоглу. Все пак, процесът подчертава опасната близост между финансовия сектор и политическия свят, едно явление, което може да се види на всяко друго място в света. В Германия, например, канцлерът Ангела Меркел предприе мерки за предотвратяване на банкрут на Гърция поне частично от загриженост за германските банки, инвестирали там. Финансовата индустрия в Лондон бе инструмент за блокиране на плановете на ЕС за въвеждане на данък върху финансовите транзакции. В Швейцария, милиардерът Блохер финансира кампании за референдум чрез политическата си партия. „Богатите са изключително мощни,“ казва Асемоглу, „и това е повод за загриженост.“

Недостатъчни реформи

Ограничаването на това влияние е от изключителна важност. Необходимите икономически реформи не са основен фокус на Асумоглу, дори и ако съответните предложения са съществували в продължение на дълъг период от време: фискална политика, която не е само в полза на богатите; парична политика, която знае своите граници; реформа на финансовия и банковия сектор, която разделя традиционния банков бизнес от рисковото инвестиционното банкиране.
Това няма да е достатъчно, вярва Асемоглу. Нужен е нов политически съюз, който се обявява срещу властта на финансовата индустрия и нейното лоби. Той вижда антитръстовото законодателство от началото на миналия век в САЩ като модел. Това бе широка коалиция от центъра на обществото и най-накрая тя постигна голямата си победа след десетилетия на борба: разпадането на големи корпорации като Standard Oil.
Ще се случи ли нещо подобно с големите международни банки? Асемоглу не знае, но той е убеден в едно нещо: елитарните конференции, на които банкери и експерти по фискална политика водят сложни разговори за „включване“, няма да доведат до промяна.
Организаторите на Световния икономически форум за пореден път му изпратили покана за Давос наскоро. Но Асемоглу отказал, както е правил няколко пъти в миналото. „Решенията на проблемите на света не се създават на среща между Бил Гейтс и Джордж Сорос,“ казва той. „Трябва да дойдат отдолу.“

Със съкращения. Заглавието е на редакцията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *