Мохамед Ел Ериан, отиващият си изпълнителен директор на Pimco, разсъждава във „Файненшъл таймс“ за уязвимостта на развиващите се пазари. Извънредният ентусиазъм спрямо тях бе сравним с увереността, че финансовият сектор притежава необходимите инструменти за  устойчив икономически растеж, заетост и ценова стабилност. Но пазарите все още се превъзбуждат лесно и лесно изпадат в ступор.  Независимо дали са банки или фондове, пазарните участници имат свои зони на комфорт и инстинктивни реакции. Те са под влияние на ритуала с тримесечните отчети и все по- кратките периоди за измерване на постиженията. И се движат на стада, казва финансистът. Той цитира Кейнс: „Солидният банкер не е този, който предвижда опасностите и ги избягва, а този, който, когато се проваля, го прави по конвенционалния начин, заедно с останалите, така че никой не може да го обвини.“ За твърде много банки все още е по-оправдан рискът да се провалят конвенционално, отколкото да опитат да постигнат успех с неконвенционални средства. Развиващите се пазари са особено уязвими, защото разчитат на непостоянството на чуждестранните инвеститори.

Според Бари Айхенгрийн по-лесно е да се обвини Федералният резерв, отколтото дългосрочното забавяне на китайската икономика и и усилията на Япония да сложи край на дефлацията, притискайки съседните страни. Но представителите на Фед не показаха, че разбират как техните решения влияят на останалия свят и особено на развиващите се страни, пише професорът в статия за Проджект Синдикат. Това мълчание прави впечатление на фона на две други събития. Първото е отказът на американския Конгрес да увеличи квотата в МВФ и торпилирането на реформата, договорена от Г-20 в Суел. Второто е решението суоповите линии на Фед с ЕЦБ, централните банки на Канада, Великобритания, Швейцария и Япония да станат постоянни. Според последното споразумение, договорено в началато на кризата, Фед предоставя долари на избраните централни банки, което им позволява да заемат щатска валута на местните търговски банки във времена на криза. Трите заедно означават, че САЩ ренационализира ролята на кредитор от последна инстанция.

„Икономист“ разказва за упадъка на Аржентина. През 1914 това е страната на бъдещето, в която ръстът за последните 40 години изпреварва този в Америка. БВП на глава от населението е по-висок от Германия, Франция или Италия. Образованието и демокрацията са във възход. Днес Чили и Уругвай са по-богати, а децата от съседни страни се справят по-добре на международните тестове. Какво, освен лош късмет, превърна страната в развалина – слаби институции, популизъм, мързелива зависимост от няколко актива и отказ за изправяне срещу реалността…

Отново Кейнс като отправна точка. През 1930 г., той пише есе на тема: „Икономически възможности за нашите внуци“, което предвижда много по-щастливо бъдеще, изобилие и … 15-часова работна седмица. Вместо това много високоплатени професионалисти работят все повече, докато технологичната революция елиминира нископлатените работни места. „Ню Йорк Таймс“ се включва в силно политизирания дебат за влиянието на здравната реформа в САЩ върху заетостта и стимулите за работа. Дискусията се ожесточи, след като бюджетната служба предвиди загуба на 2.3 милиона работни места до 2021 г. Това провокира съмнения за връзката между социалната държава и стимулите за труд, а в ляво расте песимизмът за съвместимостта на капитализма и демокрацията и възможността за наиста равни възможности. То подхранва и подновения дебат за универсалния базов доход.

Франция и Италия заплашват еврото, заявява „Дер Шпигел„. В страните, които заедно съставляват 40% от икономиката на еврозоната, националният дълг достига 4 трилиона евро, а производителността намалява рязко.

Желанието на Шотландия за независимост доминира в британската преса. В една мрачна статия „Телеграф“ прави паралел между идеята на шотландците да сложат край на политическия съюз, но да запазят паунда и проблемите на еврозоната.