Отмъщението на Карл Маркс

Майкъл Шуман

Предполага се, че Карл Маркс е мъртъв. С краха на СССР и големия скок на Китай към капитализма, комунизмът се загуби, а остатъци от него могат да се видят само в старомодните филми за Джеймс Бонд. Класовият конфликт, който Маркс вярваше, че определя хода на историята, изглежда се претопи в благоденстващата ера на свободната търговия и свободното предприемачество. Глобализацията предложи на всеки – от технологичните гурута на Силициевата долина до момичетата от фермерските райони на Китай широки възможности за забогатяване. През последните десетилетия на 20 век Азия може би стана свидетел на най-забележителния случай на намаляване на бедността в човешката история.

Или поне така си мислехме. Продължителната криза и товарът на безработицата и стагниращите доходи направиха така, че Марксистката критика на капитализма да не може да бъде отхвърлена с лека ръка. Според неговата теория капитализмът неизбежно води до обедняване на масите, тъй като богатството на света се концентрира в ръцете на алчното малцинство, което предизвиква икономически кризи и засилва конфликта между богатите и работническата класа. Натрупването на богатство на единия полюс в същото време е натрупване на мизерия, агония от непосилния труд, робия, невежество, жестокост и умствена деградация на противоположния полюс, пише Маркс.

Набъбващо досие от доказателства подсказва, че той може би е бил прав. Изследване на Института за икономическа политика във Вашингтон от септември, отбелязва, че средния годишен доход на мъжете, наети на пълен работен ден в САЩ, през 2011 г. ($48,202) е бил по-малък отколкото през 1973 г. Между 1983 и 2010 г., 74% от прираста на богатството е отивал при най-богатите 5%, докато при 60-те процента на дъното имаме спад.

Това не означава, че Маркс е напълно прав. Неговата „диктатура на пролетариата” не сработи много добре. Но последиците от това разширяващо се неравенство са според неговите предвиждания: класовата борба е тук отново. Работещите по света стават все по-гневни и настояват за справедлив дял от глобалната икономика. Какво би казал Маркс днес? „Нещо като „Казвах ли ви”, обяснява Ричард Улф, марксист икономист от New School в Ню Йорк. „Неравенството в доходите създава напрежение каквото не съм виждал през  живота си.”

Обществото вече се възприема като разделение между “99%” (обикновените хора) и “1%” (привилегированите супербогаташи). Според изследване на  Pew Research Center  от миналата година две трети от американците вярват, че страната страда от силен или много силен конфликт между богатите и бедните – значително увеличения с 19 процентни пункта от 2009 г.

Този усилващ се конфликт доминира американската политика. Сблъсъкът по проблема за бюджетния дефицит до голяма степен бе класова битка. Всеки път, когато президентът Барак Обама заговореша за увеличаване на данъците, за да запълни бюджетната дупка, консерваторите пищяха, че той започва „класова война” срещу богатите.

Това промени дебата за икономическата политика и постави под съмнение твърденията, че от успеха на единия процент богати ще се възползват и останалите 99%. Дейвид Мадланд, директор на Центъра за американски прогрес във Вашингтон, твърди, че президентската кампания от 2012 г. отново поставя фокуса върху вързаждането на средната класа. „Преобърна се начинът, по който мислим за икономиката”, казва той.

Новата класова битка е дори по-свирепа във Франция. След като кризата и бюджетните съкращения направиха разделението между бедни и богати още по-очевидно, обикновените граждани гласуваха през миналия май за Франсоа Оланд, който веднъж заяви: „Не харесвам богатите”. За да избегне драстичните икономии, които останалите страни предприеха, той планираше да увеличи подоходния данък до 75%. Макар че тази идея бе отречена от Конституционния съд, Оланд търси начини да прокара подобна мярка. Освен това той  обърна правителството към обикновените хора. Оланд  ревизира решението за увеличаване на пенсионната възраст, като я намали отново до 60 години за някои работници.

Неговата тактика обаче предизвика враждебна реакция от страна на капиталистическата класа. Но в свят, в който капиталът е все по-мобилен, средствата на класовата борба се променят. Вместо да плащат на Оланд, някои от богатите франзузи напуснаха страната заедно с така необходимите работни места и инвестиции. Жан-Емил Розенблум, основател на онлайн търговеца Pixmania.com, установи живота си и новото си предприятие в САЩ, където намира бизнес климатът за по-благоприятен. „Увеличеният класов конфликт е нормална последица от всяка икономическа криза, но политическата му експлоатация е демагогска и дискриминационна”, казва той.

Разделението между богати и бедни може би е най-променливо в Китай.  По ирония на съдбата Обама и новият президент на Китай Си Дзинпин са изправени пред едно и също предизвикателство. Класовото противопоставяне не е явление, присъщо само за по-бавно растяшия и обременен с дългове индустиализиран свят. Дори в развиващите се страни, то е основна грижа за политиците.  Китай съвсем не е рай за работниците.  Практиката на гарантирани работните места за работниците отмина с епохата на Мао и по време на реформите работниците имаха малко права. Въпреки че доходите в китайските градове растат съществено, разминаването между богати и бедни е извънредно голямо. Друго изследване на Pew разкрива, че почти половината от анкетираните китайци, смятат това резделение за много голям проблем, докато 80% са съгласни, че богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни.

Негодуванието в китайските фабрики достига точка на кипене. „Хората отвън смятат нашия живот за изобилен, но реалността във фабриката е много различна”, коментира работникът Пенг Минг от индустриалния анклав в Шенжен. Изправени пред дълги часове работи, увеличаващи се разходи, забавени заплати, работниците започват да се чувстват като истински пролетариат. Ако правителството не предприеме мерки за подобряване на тяхното състояние, те ще бъдат по-склонни да го направят сами. „Всички работници трябва да се обединят”, предрича Пенг.

Това може би вече се случва. Проследяването на нивото на работнически вълнения в Китай е трудно, но според експертите те нарастват. Новото поколение работници – по-информирани, благодарение на Интернет, са по-директни в исканията си за заплати и условия на труд. Правителството увеличи минималното заплащане, промени трудовото законодателство и в някои случаи, позволи стачките. Но властите също така отблъскват организираното работническо движение, често със сила.  „Правителството мисли повече за компаниите, отколкото за нас”, казва друг работник, Гуан.

Маркс би предвидил такъв резултат. Щом пролетариатът се пробуди за общите си интереси, той ще събори несправедливата капиталистическа система и ще я замени с нова, социалистическа страна на чудесата. Комунистите „открито деклалират, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилствено отхвърляне на всички съществуващи социални условия”, пише Маркс. „Пролетариатът няма какво да губи освен оковите си.” Има сигнали, че работниците по света все по-малко са склонни да търпят нищожните си перспективи. Десетки хиляди излязоха по улиците на Мадрид и Атина, за да протестират срещу безработицата и икономиите.

Все още революцията на Маркс предстои да се материализира. Работниците може и да имат общи проблеми, но не са обединени в решаването им. Членството в профсъюзи в САЩ например, продължава да спада по време на кризата, докато движението „Окупирай Уолстрийт” свърши безславно. Протестиращите, казва Жак Ранкие, експерт по марксизъм в Парижкия университет, не целят да заменят капитализма, както е предсказал Маркс, а просто да го реформират.  По думите му това, което класовият конфликт произвежда днес, е призив да се поправи системата, така че да стане по-жизнеспособна и стабилна в дългосрочен план чрез преразпределяне на създаденото богатство.

Въпреки този призив, сегашната икономическа политика продължава да подхранва класовото напрежение. Задлъжнелите правителства в Европа съкратиха социалните си програми дори след като безработицата нарасна. В много случаи избраното средство за ремонт на капитализма се оказа още повече капитализъм. Политиците в Рим, Мадрид и Атина са под натиска на държателите на държавен дълг да премахнат защитата на работниците и да дерегулират вътрешните пазари. Оуен Джоунс, автор на „Гамени: Демонизацията на работническата класа” нарича това „класова война, наложена отгоре”.

Малко неща могат да й попречат. Възникването на глобален трудов пазар прави безпомощни профсъюзите в развития свят. Политическото ляво, което се премести надясно след либералната атака на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, не е създало заслужаваща доверие алтернатива. „На практика всички прогресивни и леви партии допринасят в някаква степен за възхода и влиянието на финансовите пазари и за връщането на системите за социална закрила, за да докажат, че са способни на реформа”, казва Ранкие. Бих казал, че възможностите на социалистическите партии или на държавите да променят системата са доста слаби, допълва той.

Това оставя отворена една страховита възможност: че Маркс не само е диагностицирал болестите на капитализма, но също и изходът от тях. Ако политиците не намерят нов начин да осигуряват честни икономически условия, работниците по света могат просто да се обединят. Маркс може би все още готви своето отмъщение.

Публикувано в сп. Тайм. Със съкращения. На снимката – плакат, озаглавен „Капитализмът на болнично легло“, сниман във Виена през 2008 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *