В надпревара с времето

Растежът сам по себе си, няма да стабилизира Европа. Страхът от имиграцията, гневът срещу корупцията на елита, както и икономиите, подклаждат крайните течения в политиката.
Европа е в надпревара с времето, пише Гидиън Рахман във „Файненшъл таймс“, цитиран от БТА. След шест години икономическа криза радикалните политически партии са се укрепили в целия континент, въпреки че европейската икономика е в по-добра форма отколкото преди няколко години. Въпросът е дали икономическият оптимизъм може да се върне достатъчно бързо, за да предотврати пропадането на европейската политика в пропастта.
Признаците за политическо загниване са очевидни. Във Франция в края на миналата седмица крайнодесният Национален фронт (НФ) спечели около 25 % от гласовете на регионални избори, затвърждавайки силното си представяне на изборите за Европейски парламент от миналата година.
Премиерът Манюел Валс предупреди, че лидерът на НФ Марин льо Пен наистина би могла да спечели президентските избори през 2017 година. През същата година Великобритания може би ще гласува за излизане от Европейския съюз, като дотогава единната валута може да е поела по пътя на разпадането, имайки предвид че Гърция и Италия са се насочили към напускане на еврозоната. Докато сигналите от политиката остават мрачни, в икономиката има основания за надежда.
Испания и Ирландия, две от страните, които пострадаха най-тежко от дълговата криза и икономиите, най-накрая се възстановяват. Очаква се икономиката на Испания да нарасне с 2% през текущата година, а безработицата в Ирландия скоро ще се понижи под 10 %.
Дори Гърция, преди най-новия обрат на кризата, отчиташе връщане към икономически растеж. В по-широк план комбинацията от ниски цени на петрола, понижаване на валутния курс и либерална парична политика на Европейската централна банка би трябвало да осигурят значителен стимул за европейската икономика през текущата година.
Връщането към растеж може да даде на Европа възможност да поеме глътка въздух и да предотврати настъпването на политическа катастрофа. Проблемът е, че въпреки ясната връзка между икономическите трудности и политическия радикализъм, отношението не е точно определено.
Колапсът на политическия център може да бъде закъснял отговор на икономическите проблеми и да започне да нанася удари, точно когато икономиката се възстановява.
Нека изберем един конкретен, съдбоносен пример: нацистите завземат властта през 1933 година, след като най-тежкият период от депресията в Германия вече е отминал. Депресията, или много продължителната рецесия пък, прави нещо повече от това да създава икономически трудности. Тя също така поставя под съмнение общоприетите идеологии и разпалва гняв срещу политическите елити.
Ефекти, чието действие може да да продължи доста дълго, след като икономическите данни покажат известно подобрение.
Усещането за икономическа криза обаче е само един от източниците на политическия радикализъм във Франция. Страхът от имиграцията и гневът срещу корупцията сред елита наливаха вода в мелницата на НФ и доведоха до възхода на подобни политически движения в Италия, Германия и Великобритания. Малко вероятно е освен това връщането към растеж да разсее чувството за икономическа неудовлетвореност в ЕС. Навсякъде в Европа се усеща страхът, че цели нации живеят над възможностите си и може да се наложи да се примирят с трайно понижаване на жизнения стандарт. В страни като Гърция, Португалия и Ирландия това стана по доста бърз и брутален начин заради финансовата криза и доведе до понижаване на номиналните заплати и пенсии.
Дори страни, които избегнаха най-лошото от кризата, обаче преминават през коригиране на жизнения стандарт, което засяга особено тежко младите хора. Нивата на младежката безработица в някои страни са плашещо високи – над 50 % в Испания, близо 40 % в Италия, 23 % във Франция и 17 % във Великобритания. Във всички тези страни има страхове, че животът на израстващото поколение няма да бъде толкова добре осигурен, колкото на техните родители.
В резултат, дори когато правителствата могат да се похвалят със сравнително силен растеж, има разочарование от политическата класа. Във Великобритания на общите избори през май най-вероятно рекордно нисък дял от избирателите ще подкрепят партиите, доминирали в политиката след Втората световна война – Консервативната и Лейбъристката, а силно одобрение ще има за националистическите партии в Шотландия и Англия. Политическите проблеми на Великобритания са сравнително умерени спрямо изпитваните от много други европейски държави.
В Италия всички водещи опозиционни партии сега говорят за излизане на страната от еврозоната – забележителна тенденция в страна, която традиционно е пламенен поддръжник на европейския проект.
Унгария е управлявана от полу-авторитарна администрация, а открито расистката партия Йоббик е във възход.
Франция обаче е в центъра на вниманието. Ако Великобритания изостави Европа или пък Гърция напусне еврозоната, то европейският проект ще продължи, макар и накуцвайки. Евентуално избиране на Марин льо Пен за френски президент обаче на практика ще означава край на Европейския съюз. В опит да избегне разпалване на политическото напрежение в страната Брюксел позволи на френското правителство отново да наруши правилата на ЕС за бюджетния дефицит. Фактът, че НФ не постигна решителен пробив на изборите през уикенда ще засили надеждата, че кавалерията на икономическото възстановяване ще пристигне навреме, за да стабилизира страната.
В крайна сметка обаче Франция и останалите членки на ЕС имат нужда от нещо повече от скромно ускоряване на растежа, за да възстановят стабилността на политическите си системи. Те имат нужда от центристки политици, които могат да нарисуват убедителна и оптимистична картина на бъдещето. Засега няма много сигнали, че именно такива политици ще излязат на сцената.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *