Националното сдружение на общините поиска те да имат право да определят размера на данъка върху доходите в диапазона 10-12%, като част от него остава на разположение на общината. Това може да доведе до увеличаване на данъчната тежест, което не е подкрепено с обосновка.

По-конкретно кметовете и финансовият министър Владислав Горанов „са си стиснали ръцете“ за следното – държавата ще намали размера на данъка върху доходите, който постъпва в републиканския бюджет, с 1 процентен пункт, на 9 на сто. Общините ще могат да определят данък върху доходите в размер от 1 до 3 процента, така че максималната ставка да стане 12%.

Съгласието на финансовия министър не е изненада. Мярката всъщност бе лансирана в предизборната програма на ГЕРБ; тя, както и безплатното саниране бяха най-ярките й елементи – очевидно насочени към местните избори. Въпреки че на пръв поглед звучи добре общините да имат самостоятелност и фискален стимул, пред подобна данъчна промяна има доста въпросителни, а практическите трудности ще са още повече.

Предложението, така както е представено в няколко изявления по темата, има два компонента – задържане на част от данъка в полза на съответната община (практика, която съществуваше преди) и диференциране на размера на данъка, като се даде право на общините да го определят самостоятелно. Двата компонента носят различни последици.

За по-пълния им анализ е необходимо да познаваме финансовите показатели на общините (например, собствените им приходи, достъпът до европейско финансиране, други финансови показатели), но подобна информация не е обобщена никъде. Последните данни на МФ са от 2013 г. Те показват, че делът на собствените приходи на общините (основно имотни данъци, но и туристическа такса) например, варира от 6% до 87% от приходите им. При някои общини – Банско, Каварна, Добрич, Несебър и др. курорти,  собствените приходи надвишават разходите за местни дейности. При други те дават само 10% от разходите за местни дейности и се налага държавата да плаща не само по делегираните бюджети (за училища и пр.), а и за местни дейности.

Ето защо е необходимо да се знае дали министерството на финансите, което вече започна бюджетната процедура за следващата година, предвижда промяна на бюджетните взаимоотношение на общините. Ще се промени ли финансирането на делегираните от държавата дейности? Ще бъдат ли намалени трансферите за общините в замяна на правото да определят сами данъка? Без отговорите на тези въпроси не може да се направи цялостна оценка на предлаганата данъчна промяна.

Затова е възможен само принципен коментар по известните характеристики на идеята за диференциране на данъците.

Общините може да не се възползват от правото да наложат максималния размер на данъка. Това показва и гласуването на основните местни данъци и такси – общините обикновено се въздържат да увеличават данъците, а когато го правят (например, доста общини увеличиха такса смет през 2013 г.) това е с конкретна причина – увеличени разходи, законово изискване и пр. Затова налагането на максималния размер на данъка е по-очаквано в малки общини, където общността по-лесно може да подкрепи увеличаване на облагането с цел да се финансират конкретни инициативи.

От друга страна, богатите общини ще могат да получат по-големи приходи и без да увеличават размера на данъка.

Стимулиране на неравенството

Ще обясня с пример. Представете си община, в която заетите са общо 10 000 души, а пенсионерите, учениците и останалите зависими лица – 90 000 души и община, в която има 60 000 заети и 40 000 зависими. За опростяване ще приемем, че средната заплата на двете места е равна. Приемаме, че 1 процентен пункт данък е равен на 100 лв. годишно на зает.

Ако се приложи схемата на намаляване на държавния данък върху доходите до 9% и нито една от двете общини не приложи увеличена ставка (тоест общата ставка остане 10%, вкл. 1% за общините), то първата община ще получи допълнително 1 млн. лв., а втората – 6 млн. лева. Така липсата на диференциация на данъка води до различни резултати, мултиплицирайки изначално неравните икономически условия.

Ако втората община реши да финансира политики, с които да привлече повече млади хора (знаете, има общини, които дават награда за всяко бебе), учители, лекари или инвеститори и увеличи данъка, тя може да си осигури само още 2 млн. лева. С тези пари няма да успее да догони богатите общини, но пък може да изгони малкото работещи фирми.

Този опростен пример илюстрира необходимостта от по-задълбочено проучване.

България не е федерална държава

Въвеждането на данък, който да се определя по усмотрение на общинските съвети, би имало смисъл при промяна на методиката за определяне на транферите от държавния бюджет и при повече самостоятелност на общините. В момента „водено от общността местно развитие“ е само клише от документите, целящи усвояване на еврофондове. Еврофондовете, както и някои преференции, които вече съществуват в законодателството (например, за инвестиции в общини с висока безработица) също трябва да се вземат предвид.

Данъчен туризъм

Ако мярката се гласува, изборният туризъм ще бъде заменен от данъчен. Предвид мобилността на работната сила и на капитала опитът да се наложи по-високата ставка, може да има последици, обратни на търсените. Фирмите (самоосигуряващите се) ще се пререгистрират на адреси в общини с по-ниско облагане, освен ако законът не предвиди да се доказва място на стопанска дейност, което предполага допълнителна бюрокрация. Установяването на мястото на облагане ще бъде затруднено.

Вероятно общините ще предвидят подобни последици и няма да повишат ставката над 10%.

Практически трудности

В повечето случаи данъкът върху доходите се удържа от платеца на дохода, а отговорна за събирането и контрола е Националната агенция за приходите. Не е известно дали и каква промяна се предвижда в този ред.

Към момента в общия случай данъкът върху доходите се внася по сметка по място на регистрация на платеца на дохода.  Това означава, че ако фирмата е в София и наема служители от околните села, Самоков, Перник и т.н., данъкът ще остава в София, въпреки че служителите са отгледани и обучени в Перник, ползват тамошната инфраструктура и т.н.

Ако в течение на годината такъв служител смени работодателя си , той ще трябва да извършва сложно изравняване на дължимия данък – особено ако ползва облекчения, например, за дарения.

Не е ясно по чия сметка и в какъв размер ще се определя данъкът за доходи от източник в чужбина (ако се спазва правилото за минимум 183 дни престой в България). Представете си следната ситуация – живели сте и сте работили шест месеца в София, заминавате за три месеца по договор в Италия и след завръщането си в България се установявате в провинцията, където посрещате 31 декември като безработен.

Много други въпроси нямат отговор – например, ако платецът на дохода смени адреса си, избирайки община с нисък данък, за какъв период ще се приложи новата ставка. Как ще се процедира с надвнесени суми и ще имат ли право общините на дял от допълнително разкритите – в резултат на ревизия – данъчни задължения.

Могат да се добавят още много въпроси, но и тези са достатъчни, за да покажат, че с оглед на практическите трудности, е необходима по-пълна обосновка на предложението.