Не e случайно, че поправката в приватизационния закон, чиято цел бе да спести на компанията на Георги и Кирил Домусчиеви около 58 млн. лева санкции за неизпълнени ангажименти, съвпадна с цяла поредица лобистки скандали.

Лобистката поправка е толкова очевидна, че няма какво да се коментира. Достатъчно е да се преразкаже.  Миналата година по настояване на вицепремиера Валери Димитров правителството отпусна средства за обжалване на решение на арбитражния съд, което търсеше да освободи Домусчиеви от неустойките за неизпълнение на приватизационния договор от 2008 г. на основание на стопанска непоносимост, тоест защото след сключване на договора е започнала световната финансова криза и това е попречило на купувача вече почти 10 години да изпълни ангажимента за тонаж на корабите. След като ВКС му върна делото, Арбитражният съд при БТПП заключи на второ четене, че не е компетентен да се произнесе. Така Кей Джи Маритайм Шипинг загуби възможно чрез арбитраж да промени приватизационния договор. В деня, когато това стана ясно и буквално минути преди срока за предложения преди второто четене на приватизационния закон, двама депутати – Николай Александров от „Атака“ и Емил Димитров от ВМРО внасят промени, които отменят неустойките, ако са изминали пет години. И то със задна дата   Възможно е също тази поправка да спести санкции на собственика на „Булгартабак“ Делян Пеевски и неговия вероятен съдружник в медийни проекти „Ню Имидж“, купил Бояна филм през 2010 г. Това бяха две от последните по-големи приватизационни сделки, които са със задължение за запазване на предмета на дейност до 2021, съответно 2020 г.

Президентът Румен Радев наложи вето. ГЕРБ, без които (и по-точно без участието на председателя на правната комисия Данаил Кирилов) текстовете не биха минали, заявиха, че също са против, но президентът ги е изпреварил. Те вероятно искаха да избегнат сценарий, при който ОП се разцепва и се налага да отхвърлят ветото благодарение на ДПС. Необходимото мнозинство за отхвърляне на вето е 121 гласа, ГЕРБ и ОП (с НФСБ) имат 122.

Мнозина видяха в президентското вето опит за реабилитиране на държавата. Вероятно защото то съвпадна с новата „Визия за България“ на БСП. Всъщност няма такива заявки в мотивите на държавния глава, въпреки че и това е важна тема. Темата, която повдига приватизационната поправка, е друга – за срастването на частни интереси с държавата. Докато бившите партньори от Обединените патриоти си разменят обвинения за спасяването на редник Киро (Домусчиев) и редник Цеко (Минев), а политолозите изчисляват степента на труса в управляващата коалиция, си струва да се види по-голямата картина.

Защо при всички приказки за борба с корупцията и върховенство на закона, тези номера минават? Какви мерки за превенция и политически решения са необходими, за да се парират подобни опити?

Отговорът е безрадостен. Допреди поправката „Домусчиев“ все още имаше надежда, че е възможен политически и институционален отговор на набези, целящи изкривяване на регулациите в полза на определени субекти или нерегламентиран достъп до обществени ресурси. Това биха могли да бъдат по-независима съдебна система, по-добър антикорупционен закон, усъвършенстване на обществените поръчки, закон за лобизма… Но практиката от последните години показва недвусмислено, че управляващите се научиха да създават имитации, включително чрез нарочни законопроекти, наемане на международни консултанти и пр. Няма толкова добър закон, който да не може да се извърти, нито пък независимостта на институциите е гаранция за ненамеса – справка: решенията на КЗК и някои епизоди от историята на БНБ.

Да вземем евентуален закон за лобизма, който изглежда очевиден отговор. През годините в парламента бяха внасени пет-шест законопроекта по темата, но никой не видя бял свят. Дали ако те бяха приети, щяхме да видим по-малко лобистки поправки? Колкото тефтерчето на Филип Златанов подпомогна мерките срещу конфликт на интереси. Един закон за лобизма би регламентирал работата на хора, които по занятие получават пари, за да се застъпват за определени решения в интерес на дадени браншове или групи лица. Той няма да се отнася за защита на тези интереси, което не е официално и пряко заплатено и се осъществява например през медиите, или чрез други публични прояви. Нали не смятате, че някои от хората, които медиите приемат за лобисти в този и предходните случаи има официално оформен договор, който даже е декларирал в НАП? Не се отнася още за изразяване на мнения, становища, изследвания – особено ако тези становища са били поискани (например, от парламентарна комисия). Последното ни навежда към друг проблем, свързан с качеството на законодателния процес. През последните години се наложи практиката да се канят все по-често експерти в работните групи, които подготвят текстовете за второ четене. Тези експерти, които не получават заплащане, много често имат решаваща дума за окончателната редакция на законопроектите. Също толкова често депутатите гласуват, без да разбират смисъла на текстовете. Доколкото има изключения, те се дължат на личния авторитет и усилия на председателите на комисиите. Знае се, че някои текстове по сложни закони, са писани изцяло извън парламента. Това не е лоша атестация за съответните правни кантори (напротив), но вероятно не говори добре за юристите в парламента. В същото време създаденият Съвет по законодателството бе обезличен и законите се правят непрофесионално, както се оплака неговият председател Огнян Герджиков.

На този фон поправката „Домусчиев“ е преломен момент – не заради съдържанието си (имало е и други такива), колкото заради схемата, по която бе прокарана. Един депутат внася първата добавка, друг предлага  уточнението, което допуска ретроактивност по идея на шефа на парламентарната си група, четвърти  размества текстовете, вторият – след като вижда, че е изиграл ролята на полезен идиот, иска да оттегли предложението, но пети не му разрешава и поема защитата на делото в пленарна зала. Гласуването е изтеглено ден по-рано. Накрая цялата група на ПП ГЕРБ плюс „съмишленици“одобряват промените. Никой не се противопоставя открито в пленарна зала. Само част от БСП и НФСБ са против при гласуването. Някои от инициаторите и по-голямата част от БСП не присъстват. Поправката се прехвърля от депутат на депутат и е приета бързо и лесно, само за няколко дни. Това е завидна координация на фона на незавидното качество на законодателния процес. Трудно е да си представим как тази съгласуваност може да се пребори с формални правила.

Проблемът е по-дълбок, той е в недрата на българската демокрация и опира до произхода на политическия елит. Вече се натрупват твърде много свидетелства за отрицателен подбор. През последните години в политиката оцеляват не най-добрите, а най-удобните и най-управляемите. Нивото падна толкова ниско, че да държи настрана компетентните хора, тези, които имат какво да губят. Това е почти като „лимоновия“ проблем, само че не заради асиметричност на информацията, а заради асиметрия между индивидуални и колективни действия.

Но политиката, както и природата не търпи празни пространства. Подобни епизоди засилват недоверието към цялата управляваща класа и трупат ресурс за създаването на силна антисистемна (най-вероятно популистка) алтернатива.