Тези избори се очертават като най-безсъдържателните за последните години. Те ще се запомнят с липсата на големи идеи и на ясно разграничение между платформите на отделните партии. Най-забележителното в тях са отсъстващите теми – почти никой не говори сериозно и разпалено за европейската перспектива на България и присъединяването към еврозоната, за подобряване на работата на регулаторите, за решаване на ромския проблем и маргинализацията на големи групи от населението… Дори темата за съдебната реформа и върховенството на закона е в постоянния репертоар само на две коалиции.

Много избиратели (не правя изключение) до последния момент не могат да решат  кого да подкрепят. Затова ще разкажа как си представям партията, за която бих гласувала.

1. Ясни червени линии

Партиите са склонни търсят идентичност на базата на няколко позиции по конкретни теми и да ги превръщат в рубеж, зад който няма отстъпление. И ако за някои големи държавни проекти това е обяснимо (с користния интерес на група лобисти и приближени), макар и не оправдано, в други случаи пропагандната употреба на конкретни решения е разбираема само за догматици. Светът се променя и решения, които са били правилни в даден момент, започват да изглеждат преходни.

Има обаче някои теми, по които не може да има отстъпление. Такива са върховенството на закона и спазването на правила, независимата съдебна система, отговорното и прозрачно изразходване на публични средства, ефективният и независим надзор над финансовия сектор, европейската ориентация на България, недопускането на влияние от други държави, независимо кои. И осъзнаването на проблема „България на много скорости“, тоест маргинализацията, която разрушава страната отвътре. Това са условията минимум, без които не можем да говорим за държавност.

Оттам нататък вече можем да спорим дали лява или дясна политика би дала по-добър резултат.

2. Сериозна програма

Бих искала да видя партия, която се е потрудила преди да представи предизборната си програма. Повечето платформи, с които партиите и коалициите се явиха на тези избори, изглеждат така сякаш никой от авторите им не вярва, че ще се наложи да ги изпълнява.

За това изглежда има причина – убедеността, че избирателите няма да четат програмите. Но програмите задават основните послания, те формулират така любимите опорни точки, върху които се гради цялото предизборно говорене. Не всички лидери имат бързата реакция на Бойко Борисов, повечето се облягат на тези опорни точки не само в публичната си реч, но и във вземането на решения. Санирането например бе предизборно обещание на ГЕРБ, което тогава изглеждаше чудато, а днес вече е факт.

Добре е програмите да се предшестват от сериозни проучвания, претегляне на варианти и да не се пишат на коляно.

Едва ли ще е преувеличение да се каже, че всички програми съдържат финансово необезпечени ангажименти – например, обещания за допълнителни разходи, включително увеличаване на средствата за държавния бюджет за определени сектори и държавни инвестиции (чрез целеви фондове). Честно би било в такъв случай да се предложи увеличение на данъци или съкращаване на разходите за други сектори.

Вътрешната несъгласуваност е друг често срещан проблем. Ясно си личи, че разделите са писани от отделни екипи. В някои области се предлагат само процедурни мерки, в други – материални, тоест директно се посочва желан резултат. Често се навлиза в полето на независимите регулатори и т.н.

Един пример за лошо проучване е, когато се предлагат решения, които вече съществуват (например, продажба на държавни имоти чрез търг или проверки за съответствие между доходи и имущество) или противоречат на съществуващото законодателство и европейски директиви (например, отмяна на данък Уикенд). Това показва дали си имаме работа със сериозни хора или не.

Но и бюрократичният подход, целящ постигане на добър обем на програмата, не е добър. В някои платформи например, се изброяват редица теми, които да бъдат приоритет по време на българското председателство на Съвета на ЕС, без да се заявява позиция по тях.

3. Механизъм за вземане на решения

Политическите централи, дори тези, които имат близки тинк-танкове, нямат експертния и административен капацитет, за да обхванат всички проблеми на управлението на държавата. Така те често се оказват отвъд границите си на компетентност. В същото време политическата надпревара за вниманието на избирателя ги тика към все по-ярки оценки и предложения, така че да направят впечатление. Така се стигна до странни обещания като 1515 лева средна работна заплата и 8 милиона българи след 20 години (може би замислено като повторение на 800-те дни на Симеон Сакскобургготски ).

Партиите ще бъдат по-убедителни, ако сменят подхода. Те не трябва да се изхвърлят с конкретни обещания, преди да докажат, че знаят как да подберат целите си и как да ги осъществят. Много по-честно е да се заяви, например, от какви принципи ще се ръководи една промяна на данъчната система, как и защо се прави, вместо да се сервира крайното решение като ставка на ДДС или целеви стимули за млади семейства. Ако много се нуждаят от конкретно число, за да грабнат вниманието, те трябва да го защитят, а не да го спускат от въздуха. Именно заради тази свръхактивност, непридружена от достатъчна предварителна работа, българският парламент и правителства ежегодно затрупват бизнеса и гражданите с нови и нови, несъгласувани помежду си регулации. След което партиите (правилно) записват в програмите си намаляване на регулативната тежест.

В платформите могат да се прочетат полезни идеи като засилване на гражданския контрол, обществено обсъждане и пр., но това не е достатъчно.  Искам да видя програми и политически лидери които имат идеи за по-добър механизъм за вземане на решения, което включва критерии за изпълнение, обратна връзка (това се споменава – между другото, само в една от основните програми) и т.н.

Едно добро начало ще е премахването на порочната практика за съществени законодателни промени, вмъкнати в преходните разпоредби на друг закон или – още по-лошо, с предложения преди второто четене.

4. Подбор и оценка на кадрите

Това може би е най-важното. Нито една идея не струва много, ако нямате правилните хора, които да я приложат. Назначенията и стимулите за държавните служители не са от темите, които се коментират охотно, защото независимо от формалните заявления, основният критерий за тях си остава „наш човек“. Да сте видели предизборно обещание за обвързване на кариерното развитие и заплащането в държавния сектор с  придобитата квалификация и резултати?

Бих подкрепила партия, която постави сериозно въпроса за механизмите за подбор, оценка и израстване на висшите държавни служители, членовете на регулаторите и шефовете на държавни фирми. Проверките за зависимости и антикорупционните инициативи не са достатъчни.

Мерките срещу корупцията са важни, но също толкова важно е да се защитят тези служители, които могат и искат да свършат работа.

 Прочетете още: Смаляването на реформите