Трудният баланс между Китай и САЩ

Доналд Тръмп смекчи реториката спрямо Китай от геополитически съображения, но оставят и много въпросителни за това дали американският президент изчаква удобен момент или преосмисля заявките си за протекционистична политика. До голяма степен смекчаването на тона се дължи на надеждите на САЩ за сътрудничество с Пекин по ограничаването на ядрената програма на Северна Корея.

По време на първата си среща в началото на април президентите на САЩ и Китай Доналд Тръмп и Си Дзинпин решиха да проведат нови търговски преговори, които да приключат в рамките на 100 дни. Китай даде знак, че е готов да вдигне ограниченията за американски инвестиции, включително за притежаване на мажоритарен дял от китайски компании, както и забраната за внос на говеждо от САЩ. В замяна Пекин иска по-голяма защита за китайските инвестиции в САЩ и облекчаване на ограниченията за продажба на някои високотехнологични продукти. Освен това Китай е предложил на САЩ да участва в развитие на инфраструктурата на Азия, Африка и Европа (т. нар. Нов път на коприната).
Друг знак за смекчаване на тона, бе, че в средата на април министерството на финансите на САЩ не обяви Китай, че манипулира валутата си, но остави юана в “мониторинговия списък”. В него са Япония, Северна Корея, Тайван, Германия и Швейцария. Обявяванеот на една страна за валутен манипулатор развързва ръцете на САЩ за налагане на наказателни мита.
Все още не могат да се правят прогнози за двустранните отношения – например, дали Пекин ще понижи митата за внос на американски коли, както САЩ искат.

Но Тръмп има повече инструменти за въздействие над Китай отколкото изглежда, твърди проф. Чарлз Каломирис в статия за WSJ. Те обаче не са свързани обявяването на Китай за манипулатор.
Твърденията, че Пекин манипулира стойността на юана, никога не са били достатъчни да обяснят растежа в Китай и постоянния търговски дефицит на САЩ. Не е възможно паричната политика (включително политиката на валутния курс) да създаде дългосрочен растеж или последици за търговията.
Фактите показват, че китайското правителство не се опитва да поддържа слаба валута. Юанът поскъпна с 26% от 1995 до 2014 г. А реалният валутен курс на Китай, който отразява относителната конкурентоспособност на цените на стоките, които Китай продава, и тези на нейните конкуренти) е нараснал дори повече – с 53%.
Когато реалният валутен курс се повишава, икономистите разбират това като отражение на високия ръст на производителността. Това ефектът на Харод-Баласа-Самюелсън. Около 1978 г., общата факторна производителност в Китай – показател за това колко добавя икономиката спрямо вложените ресурси, вкл. труд – бе около 3% от американската. Тръгвайки от тази много ниска ефективност, Китай успя бързо да подобри производителността, като премахна някои от ограниченията, които комунистическото правителство бе поставило пред пазарите. Сега общата факторна производителност в Китай е 13% от американската.

Премахвайки пазарните ограничения, Китай все пак поддържаше своите мита относително високи, а правителството фаворизираше местните производители спрямо чуждите.
От 2015 г. насам китайската валута се обезцени, но Пекин се опитваше да ограничи това отслабване, отчасти заради потенциалните ответни мерки от САЩ. Миналата седмица например правителството интервенира, за да повиши курса на юана с 1%.
Въпреки интервенциите, ще бъде трудно правителството да се противопостани на обезценяването на юана. То отразява дългосрочното забавяне на икономиката на страната. В същото време финансовата система не може да бъде напълно либерализирана, тъй като тя е инструмент за насочване на кредитни субсидии към държавните фирми, които са важни за оцеляването на комунистическата партия.
Разчитайки на държавно-гарантиран дълг, правителството поддържа растежа чрез разходи за инфраструктура. Общият дълг на правителството, корпорациите и домакинствата сега надхвърля 2.5 пъти БВП. През 1999 г. Китай покри лошите кредити на банките, но след това комбинация от слаб растеж и високи заеми, доведоха лошите кредити до около 3 трилиона долара – 10 пъти повече от разходите за спасяване на банки през 1999 г. Вероятният път на най-малко съпротивление предполага инфлацията да реши някои от тези проблеми.
Това ще продължи да отслабва юана и валутните резерви, които намаляха след 2015 г. почти с половин трилион долара.

В подобна среда режимът в Китай може да загуби популярност. А той вече се сблъсква с други предизвикателства като застаряващо население, пенсионни дефицити и високи нива на замърсяване. Правителството не е предпазено от обществен натиск.
На този фон Китай не може да си позволи значителен спад на износа за САЩ и има стимули да преговаря.

От друга страна, търговският дефицит между САЩ и Китай отразява по-широки дисбаланси, натрупвани с годините. Те са свързани с това, че Китай – дори през последните години има по-висока норма на спестяване и е зависима от износа, за да постига растеж. Но натрупването на дългове и забавянето на ръста в Китай бавно променя модела. Двете икономики са като скачени съдове, макар Китай вече да не е най-големият инвеститор в американски дълг, след като Пекин бе принуден да продава американски ДЦК, за да подкрепя юана.
Пекин все още дължи най-големите валутни резерви в света, но в началото на тази година те за първи път от 2011 г. паднаха под 3 трилиона долара. Експертите прогнозират, че системното намаляване на валутните резерви ще накара Китай да девалвира юана, както през 2015 г., което може да доведе до ново напрежение. Китайските инвестиции в САЩ в същото време достигнаха рекордните 53.9 млрд. долара миналата годината година, ръст с 359%.

Не само проблемите на китайската икономика, но и дисбаланси в самите САЩ също обясняват търговските несъответствия. Ако Тръмп иска да се справи с дефицита в търговията с Китай, той трябва да се съсредоточи не върху търговията, а върху капиталовата сметка, твърди Майкъл Петис от Центъра Карнеги пред Bloomberg. Според него когато капиталите се вливат от Китай в Америка и други развити икономики, които не са изпитвали проблеми с инвестициите, те не нарастват, а вместо това намаляват спестяванията.
Това става по различни начини. Поради притока на капитал може да нарасне реалният валутен курс, което повишава покупателната способност и като последица се стига до намаляване на спестяванията. Притокът на капитал също може да доведе до понижение на лихвите и ръст на потреблението. Може да бъде предизвикан ефект на богатството – ако чуждестранните инвестиции в имоти повишат цената им и домакинствата се почувстват по-богати и да харчат спестяванията. Сега САЩ поема почти половината излишни спестявания на света, изчислява той.
Затова вместо нови мита е нужна политика, които би позволила тези капиталови потоци да се усвоят, например, чрез инвестиции в необходимата инфраструктура. Или да се спре прехвърлянето на излишни спестявания в САЩ – като обложи притокът на капитал, както САЩ направиха през 60-те години.

Протекционизмът не е решение, защото няма категорична зависимост между степента на отвореност на икономиката и търговските дефицит, както посочва Мартин Улф в статия за FT. По-скоро обратното – има слаба тенденция по-либералните икономики да имат по-големи излишъци. Търговският дефицит само показва, че една страна харчи повече от доходите си или инвестира повече, отколкото са спестяванията й.
Идеята, че протекционизмът ще намали търговските дефицити, е погрешна, защото пазарите не са изолирани. Данъците върху вноска са и данъци върху износа. Износителите са доставчици на вносителите. Ако една страна внася по-малко заради протекционистични мерки, стимулите да се произвежда за износ също ще намалеят. Механизмът, че който е вероятно това да се случи, в случа със САЩ е ръст на долара, когато търсенето с цел внос падне. Така протекционизмът намалява делът на търговията в БВП, а не търговския дефицит.
Ако сравним нормата на спестявания на страните с висок доход с техния дефицит по текущата сметка на платежния баланс спрямо БВП, ще видим, че страните с ниска норма на спестявания по страни постоянно имат търговски дефицити. Ако САЩ иска да намали търговския си дефицит, те трябва или да понижат инвестициите или да повишат спестяванията. Ако искат да направят последното, очевидно не трябва да намаляват данъците, както е планирано, а да увеличат спестяванията, пише Улф. Намеренията на администрацията на Тръмп почти сигурно ще увеличат търговския дефицит, за което ще бъдат обвинени чужди държави.
Основният проблем с „Америка на първо място” е, че САЩ се опитва да постигне баланс в двустранната търговия с Китай и останалите, докато световната търговия всъщност е многостранна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *