пари
Кемал Дервиш

Макар и без изразена широка подкрепа през последните пет години, еврозоната не отстъпваше от стриктното съсредоточаване върху бюджетните ограничения и структурните реформи, въпреки сериозните социални последици не само в страните от периферията край Средиземно море и Ирландия, но и от „сърцето“ на ЕС като Франция. Ако лидерите от еврозоната не преосмислят подхода си, победата на радикалната партия Сириза на неотдавнашните парламентарни избори в Гърция може да се окаже просто още една стъпка към бъдещо социално раздробяване и политическа нестабилност в Европа. Или би могло да бележи началото на реалистично и ползотворно преориентиране на европейската икономическа стратегия.

Разбира се, бюджетната устойчивост е жизненоважна за предотвратяването на разрушително дългово рефинансиране и за вдъхване на доверие сред инвеститорите и потребителите. Не може да се отрече обаче, че е много по-лесно да се подкрепят бюджетните икономии, когато някой е достатъчно богат, за да не разчита на държавните услуги или да не е изложен на сериозен риск да затъне в дългосрочна безработица. (Богатите до голяма степен също запазват контрола върху медиите, обществения дебат и трансграничните капиталови потоци.)

За милионите работници и особено за младите хора, които нямат перспективи за работа, бюджетната устойчивост просто не може да бъде единственият приоритет. Когато се намаляват помощите при безработица, те са потърпевшите.

А когато орязването на бюджета засегне образованието, техните деца не могат да получат уменията, които са им необходими да достигнат бъдещия си потенциал.

Страданията, наложени от икономиите, са особено тежки в Гърция. Сериозното орязване на пенсиите не позволява на възрастните да изживеят живота си достойно. Огромен товар е стоварен върху хората, които си плащат данъците, докато много често най-богатите, отдавна скрили парите си в чужбина, продължават да избягват задълженията си.

Здравеопазването е на изчезване, като много болни от рак губят достъп до животоспасяващо лечение. Самоубийствата се повишават. При все това кредиторите на Гърция продължават да пренебрегват този развой на нещата. Това очевидно не е устойчиво развитие, – нещо, което бившият ръководител на отдела за Европа на Международния валутен фонд Реза Могадам призна, когато неотдавна призова гръцкият дълг да бъде отписан наполовината, ако бъде постигнато споразумение за надеждни структурни реформи в подкрепа на растежа. Социалната устойчивост е изключително важна за дългосрочния икономически успех. Една страна не може да просперира, ако образователната й система няма ресурсите и капацитета да подготви децата й, така че да процъфтяват в дигиталната икономика.

Така също не може да бъде изпълнена програма за реформи, ако неравенството, бедността и социалното разочарование укрепват позициите на екстремистките партии, като гръцката открито фашистка „Златна зора“ или френския крайно десен антиевропейски „Национален фронт“, който сега се хвали с 25 % подкрепа на избирателите. Когато времената са тежки, имигрантите и малцинствата стават лесна мишена. Както изтъкна неотдавна Джоузеф Стиглиц, едва ли Хитлер щеше да дойде на власт, ако равнището на безработица по онова време не е била 30%.

Ситуацията не се подобрява особено и когато някой от хванатите в капана на бедните гета край големите градове – колкото и малко да е малцинството – бъде изкушен от насилието и стане жертва на хората, наемащи терористи. Без значение какво показват днес корпоративните резултати и борсовите индекси, една страна не може да постигне всеобхватен, устойчив успех, в икономическо и човешко отношение, ако тези основни социални проблеми не бъдат решени адекватно. Разбира се, бюджетната предпазливост не може да бъде изоставена; все пак, ако правителствата или частният сектор свободно ще харчат взети назаем средства или нови пари, резултатът ще бъде просто още кризи, които ще засегнат най-много бедните.

Социалната устойчивост трябва да бъде неразделна част от икономическата програма на страната, а не нещо, което ни хрумва със закъснение. Непрекъснатата тенденция да се дават празни обещания, свързани със социалната устойчивост, а да се прилагат икономически програми, съсредоточени върху безпощадни мерки за икономии, е основна причина за политическата нестабилност в Европа.

Макар програмите за реформи, насочени към създаването на жизнени макроикономически рамки да остават изключително важни, те трябва да включват строги разпоредби за антициклични мерки, за компенсиране на „парадокса на пестеливостта“ (тенденцията да се пести повече при рецесия, като се подкопава икономическият растеж).

Когато съвкупното търсене е по- малко от съвкупното предлагане, правителствата трябва да увеличат държавните разходи. Освен това правителствата, които сега са съсредоточени изключително върху макроикономическите проблеми, трябва да посветят същото внимание и старание за изработването и прилагането на социални мерки, насочени изключително към осигуряването на препитание, здравеопазване, образование и осигуряването на жилища на най-уязвимите части от населението. А също така, използвайки нови технологии за анализиране на огромни количества данни, те би трябвало да увеличат ефективността на социалните програми, като същевременно насърчават активното участие на съответните граждани. Европейската комисия и Международният валутен фонд признаха грешките си – не само неточните макроикономически прогнози, на които се основаваше гръцката програма, но също така решението да не се взима предвид социалната устойчивост – и признаха, че програмата не е дала очакваните резултати.

При все това, по някаква причина, гръцките кредитори отказват да преговарят с новото правителство (което се радва на голяма вътрешна подкрепа) за разработването на нова програма, която включва облекчаване на дълга, по-малък бюджетен излишък и структурни реформи, подкрепящи растежа и социална сплотеност. Това не трябва да продължава. Последните пет години подчертаха предизвикателството да се постигне финансова стабилност. Политическата и социалната стабилност се оказаха още по-трудно достижими. Хората, определящи бъдещите мерки, трябва да насочат толкова усилия и ресурси към постигането на социална устойчивост, колкото към изпълнението на финансовите реформи, известни като Базел III. Бъдещият просперитет на Европа и световната й роля зависят от това.

*Авторът е бивш министър на икономиката на Турция и бивш ръководител на Програмата за развитие на ООН, а в момента е вицепрезидент на Brookings Institution.

„Проджект синдикейт”/БТА