Краят на миналата година и началото на 2020 г. донесоха известно облекчение, след като САЩ и Китай сключиха споразумение, което отмени или намали половината мита в търговията със стоки. И Брекзит изглежда все пак ще се състои, последван от частична търговска сделка с ЕС. Това обаче са отделни решения, които само прикриват разцвета на протекционизма под нова форма.

От 2018 г. вниманието е съсредоточено върху действията на Доналд Тръмп – той е този, който задейства митата като инструмент за въздействие срещу страни, които не зачитат интелектуалната собственост (Китай) или въвеждат дискриминационни данъци (Франция) и гради стени в буквалния смисъл. Великобритания с нейното желание да се откаже от свободната търговия с ЕС в името на национален контрол върху движението на хора и върху правораздаването бе в поддържащата роля.

Но разпадането на многостранната търговска система, която насърчи глобализацията, започна преди Тръмп и не свършва с Борис Джонсън. Признаци за това можеха да се видят в недоверието, с което Европа посрещна ТТИП,  а впоследствие в призивите на Франция и Германия за подкрепа на европейските шампиони и противодействие на китайската инвазия.

Формално погледнато, нещата не са толкова зле. Освен заплахата към Китай не се сбъднаха и други търговски закани, отправени от Доналд Тръмп. САЩ не наложиха нови мита за автомобилите и авточастите от ЕС на 13 ноември, когато изтече поставеният срок. Но остава да тлее както заплахата от мита заради дигиталния данък, така и търговските санкции заради незаконните субсидии за “Ербъс”.

В редица други случаи напредъкът на свободната търговия е като бягане с препятствия. Споразумението с южноамериканските страни от Меркосур бе приключено, но ратификацията му е проблемна особено след размяната на реплики между френския президент Еманюел Макрон и бразилския президент Жаир Болсонаро. В Азиатско-Тихоокеанския регион, където Китай, Япония, Австралия и още 12 страни договориха създаването на зона за свободна търговия, наречена Регионално всехобхватно икономическо партньорство (РВИП), има надежди, че облекчените правила за произход на стоките и намаляването на митническите бариери. Но това споразумение, първо, се случи без участието на Индия, която изрази опасения от евтиния внос от съседни страни като Китай. Индия сега се надява на двустранно споразумение с ЕС по подобие на това с Виетнам, но този път ще е труден. Второ, за разлика, например от споразумението на ЕС с Япония, РВИП не съдържа мерки за хармонизация на правилата за държавни помощи, защита на околната среда и пр. Така споразумението на ЕС с Япония и скорошните споразумения на САЩ с Япония бях едни от последните големи търговски сделки към края на един продължил над 40 години период на свободно движение на стоки, хора и капитали, който понякога бива наричан Глобализация 2.0.

Историята учи, че глобализацията не е необратим процес, тя вече бе в отстъпление след двете световни войни и Голямата депресия. Но причината за сегашното напрежение е много по-дълбока и, както обичат да казват в ЕС, опира до ценности и стандарти.

Както пише Гидиън Рахман за FT, глобализацията вече е заменена от разделяне (decoupling). За САЩ този процес е мотивиран от  заплахи за сигурността – най-вече чрез забраната на китайската телекомуникационна компания Huawei да купува американски компоненти и чипове. Американците твърдят, че всъщност Китай е започнал процеса на разделяне още преди десетилетие, когато е започнал да блокира американските технологични компании като Facebook и Google за достъп до китайските пазари на потребители. Но сега китайските производители все повече са самодостатъчни. Опасенията от шпионаж и хакерски атаки накараха САЩ да разработи процедура за проверка на чуждестранните инвестиции, известна като Cfius, Комитетът за чуждестранни инвестиции в САЩ. ЕС последва този път чрез директивата за скрининг на инвестиции.

Друга атака върху хиперглобализацията идва от регион, който винаги досега е смятан за стълб на многостранната световна търговия – ЕС. Изправен пред нарастваща конкуренция от страни като Китай, които разчитат на ниски трудови стандарти, по-слаба защита на потребителите или държавни помощи, ЕС се ориентира към модел на свободна търговия под условие.

Тази тенденция е особено видима при обявения от ЕС амбициозен курс срещу климатичните промени, който е напът да постави под риск споразумението с Меркосур. Не само заради опасните пестициди, но също и заради високия въглероден отпечатък на някои стоки. Бразилският президент Болсонаро, вече разгневил европейските правителства заради отношението си горските пожари през лятото, наскоро се отмени забрана за отглеждане на захарна тръстика в обширния речен басейн. Френският президент Еманюел Макрон, ирландският премиер Лео Варадкар,  и австрийският парламент заплашиха да блокират ратификацията на споразумението ЕС-Меркосур, заявявайки, че Бразилия нарушава своите международни екологични ангажименти. Сега ЕС изисква държавите да се подпишат и изпълнят своите ангажименти съгласно Парижкото споразумениекато условие за търговска сделка. ЕС няма голям принос към емисиите СО2, но може да застави други да се съобразяват като блокира достъпа до своя пазар.

Смяната на парадигмата вече се усеща и в рамките на Общия пазар. Както показва кампанията на Макрон срещу социалния дъмпинг, старите членки на ЕС все по-малко са готови да допуснат претендентите от Новия свят без премахване на това, което смятат за нечестни предимства.

Блокирането на СТО

В края на миналата година бяха заковани последните пирони в ковчега на Световната търговска организация. Апелативният орган на СТО (AB), който се произнася по обжалваните решения по спорове между страните членки, няма да може да функционира, когато Вашингтон упражнява вето и блокира назначаването на нови съдии, които да заменят двама, чийто мандат изтича. Робърт Лайтхайзър, търговски представител на САЩ – бивш адвокат за стоманодобивната промишленост в САЩ – многократно е казвал, че органът надхвърля мандата си и създава закон, вместо да тълкува споразуменията на СТО. Но без правоприлагащ орган, подобна организация не би могла да функционира. EС се опитва да създаде алтернативен механизъм за уреждане на спорове, към който да привлече и други страни като Канада.