Десетилетия наред младите банкери на Уолстрийт имаха неписано правило – в замяна на високоплатената работа и неприлично богатство, младите анализатори се съгласяваха да работят петнайсет часа на ден и да се откажат от всичко, което прилича на нормален живот. Но нещата се променят.

През октомври миналата година Goldman Sachs каза на своите младши анализатори да не работят в събота и въведе ограничение за всички – до не повече от 70-75 часа на седмица. Преди няколко седмици Банк ъф Америка Мерил Линч обяви, че  се очаква анализаторите да имат четири уикенда през един месец. А миналата седмица Credit Suisse заяви на своите анализатори, че те не трябва да идват в офиса в събота.

В контекста на Уолстрийт тези малки промени са радикални, твърди Джеймс Суроуики в „Ню Йоркър”. Александра Мичъл, бивш сътрудник на „Голдман”, която сега работи в Университета на Пенсилвания , публикува деветгодишно проучване на две големи инвестиционни банки. То установи, че хората изразходват до сто и двадесет часа на седмица на работа. Във времената преди мобилните телефони и имейлите, бе възможно да се намери отдих, когато човек напусне офиса. Но както казва Дейвид Соломон, ръководител на инвестиционното банкиране в Goldman, „в наши дни технологията означава, че всички ние сме на разположение 24 часа, седем дни в седмицата. И тъй като всеки изисква незабавно удовлетворение и незабавна свързаност, няма граници, няма почивка.“
Това, което се случи на Уолстрийт, е екстремна версия на това, което се е случило с така наречените научни работници. Преди тридесет години най-добре платените работници в САЩ бяха много по-малко склонни да работят дълги дни отколкото бяха нископлатените работници. До 2006 г. най-добре платените бяха два пъти по-склонни да работят дълго време. Изследване от 2008 г. на Harvard Business School сред хиляди специалисти установи, че 94 на сто работят повече от петдесет часа на седмица, а почти половината са работили над шестдесет и пет часа седмично. Преработването се превърна в препоръка за просперитет .

Смущаващото е, че удълженото работно време намалява производителността и качеството. При индустриалните работници то увеличава грешките и трудовите злополуки, при интелектуалните работници умората и лишаването от сън прави трудно за тях да поддържат нивото. Това се натрупва. Банкерите, изследвани от Мичъл, започват да се съсипват на четвъртата година. Те страдат от депресия, тревожност, проблеми с имунната система, а тяхната креативност и способност за преценка намаляват.

Ако ползите от по-краткия работен ден са толкова ясни, тогава защо бизнесът трудно възприема идеята. В някои случаи, например, при адвокатските кантори, при които се плаща на час, системата възнаграждава по-дългия работен ден, а не ефективната работа. Дори ако отчетем умората, е по-евтино да се плати едно лице да работи сто часа на седмица отколкото двама души да работят петдесет часа на парче.

Освен това, производителността от интелектуалния труд, за разлика от физическия, е по-трудна за измерване. Боб Поузън, бивш президент на Fidelity Management и автор на „Изключителна продуктивност”, една книга за съкращаване на работните часове, твърди, че времето е по-лесен измерител на това колко производителен е човек, макар и да няма пряка връзка с неговите постижения.

Навикът е друга причина. Когато нови регулации наскоро ограничиха работните часове на медицинските практиканти до 80 на седмица, много доктори се оплакаха от понижаване на стандартите и казаха, че това ще има ужасен ефект върху практикуването, макар че в Европа работят много по-малко часове.

Това е забележителна културна промяна. Мичъл цитира пример за консултантска фирма, която изискала от служителите да не идват на работа през уикендите и скоро установила, че работят тайно от вкъщи. В една култура, която почита преумората, хората усвояват дългите часове труд норма. Това кара банкерите да се смятат за по-отдадени и по-специални от другите хора.