Пари за нищо

В САЩ и други развити страни са напът да отбележат един от най-продължителните периоди на възстановяване от криза. Но въпреки това и въпреки целия ажиотаж около новите технологии производителността отбелязва слаб ръст.

Във Великобритания през 2017 г. тя е едва с 2% по-висока, отколкото нивото, достигнато през 2010 г., тоест за седем години един работник е увеличил произведения продукт по-малкото от годишния ръст на производителността в предходния 30-годишен период (2.4%). В Германия ръстът е със 7.4% или малко над 1% средногодишно, а в България – с 18.9% през седемте години, но доста далеч от отличничката Румъния.

производителностДори в САЩ, където производителността на икономиката нарасна по-бързо след кризата, отколкото в Европа, представянето в производствения сектор е лошо, особено ако се вземе по-дълъг период.

В този сайт нерядко сме коментирали темата за ниската производителност (виж например тук). Сред причините е насочването на инвестициите към непроизводителни сектори и като цяло забавянето на бизнес инвестициите. Голяма част от лесните пари бяха използвани за обратно изкупуване на акции, а компаниите, търсейки до посрещнат очакванията на акционерите, разпределяха печалби за дивиденти, вместо да ги реинвестират.
Проблеми на измерването, както и фактът, че дигиталната икономика създава множество безплатни продукти също влияят. (Затова все по-често се поставя въпросът, че БВП не е добър измерител на икономическия напредък.)
Едно много добро обобщение на някои от другите причини за бавното нарастване на производителността след кризата може да се намери в реч на члена на Паричния комитет на Банката на Англия Силвана Тенрейро от началото на 2018. То включва влиянието на офшорните инвестиции и подобряването на условията на търговия, както и една корекция за предкризисния бум на “възвращаемостта” във финансовия сектор, дължащ се на увеличаване на поетия ръст. Последното създаде ръст на производителността преди кризата, който нямаше как да е устойчив.

Сега нека погледнем на проблема от друг ъгъл.

Възможно ли е т. нар. извличане на ренти и ръстът на непроизводителните работни места да има главната заслуга за слабия ръст на икономиките?

Рентите на езика на икономистите се получават когато разходите за (въз)производство са нулеви или много ниски в сравнение с цената/доходите. Това обикнево се обяснява с ограничено предлагане. Правителствата, които чрез своите регулации могат да създадат ограничения и ренти, имат ключова роля в този процес. Но те не сами.

Дискусията за рентите и доходите, срещу които не стои произведен продукт, не е нова.

В свое изследване от 1991 г. Кевин Мърфи, Андрей Шлайфер и Робърт Вишни твърдят, че увеличените доходи във финансовия сектор и като цяло по-добрите условия в непроизводителния сектор насърчават търсенето на ренти и отклоняват талантите от секторите, създаващи добавена стойност, от предприемачеството и иновациите. Според тях притокът на най-талантливите хора в САЩ към правните и финансови услуги е една от причините за ниския растеж на производителността.

Това не означава, че правните и финансовите услуги са непроизводителна дейност винаги и навсякъде. Напротив, правните услуги гарантират върховенството на закона и правата на собственост, без което съвременният бизнес е невъзможен. А финансите имат важна роля за преразпределянето на ресурси, за формирането и инвестирането на капитали, за международната търговия и т.н. Но също така изиграха и важна роля за надуването на балони, а в периода преди кризата свързаните с това дейности (от отпускане на второкласни ипотечни заеми до търговия с деривати) осигуряваха привлекателни бонуси.

В допълнение, както отбелязват в друго свое изследване Мърфи, Шлайфер и Вишни, извличането на ренти има възвращаемост, която нараства спрямо производствения сектор. Ако веднъж “инвестирате” в нова регулация, след това можете да водите множество дела на тази база. Също така всяко действие поражда противодействие (отсрещната страна трябва да се защити) и има възвращаемост от мащаба. Това може да има пагубни последици за растежа, особено в развиващите се страни, защото създава стабилно равновесие при ниски доходи.

Литературата по този проблем много често акцентира върху ролята на държавните бюрократи и корупцията, а в последните години вниманието се насочва и към ролята на финансовия сектор. Това е широка тема. Тази статия се ограничава само до проблема с работните места, които почти не добавят стойност, но са добре възнаградени.

Едно по-ново проучване по проблема анализира динамиката на работните места не по отрасли, а по дейности от гледна точка на теорията на управлението. През 2016 г. Гари Хамел и Микеле Занини откриват, че 17.6% от всички работни места в САЩ, получаващи 30% от възнагражденията, са в управлението и администрацията. Ако можехме да премахнем ненужните дейности, производителността ще нарасне, твърдят те. Според Хамел и Занини излишните мениджърски дейности “струват” 3 трилиона долара на американската икономика на годишна база. Те привеждат и данни от 2004 до 2014 г., според които докато себестойността на стоките в този период се е понижила с 4.9%, разходите за управление, администрация и продажби са нараснали с 0.6% (данни за компаниите, включени в S&P500) Отново е необходима уговорка – без добро управление няма производство. Ръстът на разходите за управление, надзор и друга администрация е лесно обясним на фона на увеличените регулации, бързата промяна на технологиите и средата за бизнес, глобализацията. Авторите също признават, че нарастващата сложност на света, в който живеем води до все повече висши мениджъри, които са отговорни за планирането, координирането, приоритизирането и контрола. И давата примери за новопоявили се длъжности: Chief Analytics Officer, Chief Collaboration Officer, Chief Customer Officer, Chief Digital Officer, Chief Ethics Officer, Chief Learning Officer, Chief Sustainability Officer и дори Chief Happines Officer (главен директор по щастието). Голяма част от тази бюрокрация е ненужна, твърдят те.
Един от ярките примери, които Хамел и Занини посочват е шведската Svenska Handelsbanken, която успява да постигне по-голяма рентабилност от останалите европейски банки благодарение на децентрализираната си система за вземане на решение, при която се премахват 4-5 управленски нива (клоновете не само решават сами за отпускане на кредити, но дори имат отделни сайтове, разположени на обща платформа). Възможно е да се дискутира дали все пак това не прави банката по-уязвима на рискове (наскоро тя бе глобена заради занижен контрол срещу прането на пари). Но изследванията на Хамел и Занини заедно с множеството примери за компании, които подлагат на преоценка традиционни дейности като бюджетирането, годишните атестации, стратегии и подобни, отварят поле за сериозна дискусия.

Дейвид ГреберКои от работните места са наистина ненужни е трудно да се определи на макрониво. На индивидуално ниво сякаш е по-лесно, ако се следва подходът на антрополога и един от първите активисти на “Окупирай Уолстрийт” Дейвид Гребер. В книгата си “Глупавите работни места” той твърди, че над една трета от хората са заети с безсмислен труд (37% във Великобритания според проучване на YouGov). Под глупави (bullshit) дейности той разбира не тъпа или неблагодарна работа, а работни места, които не могат да оправдаят съществуването си дори в очите на съответния служител, който трябва да се преструва, че има някаква причина да е там. Книгата започва с историята на испанец, служител във водната компания на Кадиз, който престанал да ходи на работа след като се почувствал игнориран от новия си шеф. Вместо това се отдал на изучаване на Спиноза. Минали шест години преди някой да забележи и това станало само защото някой решил да му даде медал за дълга служба. Гребер дава редица примери на ненужна работа – от автори на доклади, които никой не чете и надзорници, които нищо не променят, до корпоративни лобисти.

Защо се получава така? Според Гребер много работни места, например, в страни като Швеция, съществуват само, за да се попречи на безработицата да нарасне над контролируемото ниво.
Безсмисленият труд при такава хипотеза може да е отговор на ръста на производителността през предходните десетилетия, а не нейна спирачка.

През 30-те години Кейнс пише едно знаменито есе (“Икономически възможности за нашите внуци”), в което предвижда, че ръстът на производителността дотолкова ще нарасне, че индустрията и селското стопанство ще имат нужда от много по-малко работници, продължителността на работната седмица ще намалее и хората ще искат да ходят на работа по три часа дневно само за да не скучаят. Това все още не е факт. Вместо това започнахме да създаваме купища хартия и дигитален боклук, за да сме заети (дори свръхзаети).

Известният британски икономист Адеър Търнър смята, че след като технологичният прогрес ни дава достъп до все повече стоки и услуги, става неизбежно човешката активност да се пренасочи към конкуренцията за наличните доходи и активи (на първо място земята, която е ограничена). Това е конкуренция с нулев сбор, при която не се създава нова стойност. Тъй като става възможно да се произвеждат повече стоки с по-малко работни часове, стойността все повече зависи наследени физически или субективни активи – като земята, марките или красотата, смята той. (Скорошното задочно противопоставяне между Кристиано Роналдо и работниците на Фиат, спонсора на Ювентус, впрочем разкрива противоречието между рентата и изработения доход. Но Роналдо може да донесе повече доход от работниците и би могъл да го прави и без да работи – само като се показва. Дали това е bullshit по определението на Гребер е спорно). В такава среда, решаващи за успеха на отделната компания стават промоционалните дейности, финансовият инженеринг и данъчното планиране. (И корупцията, да не забравяме.)

Има и друго. Една от основните характеристики на дигиталната икономика е “Победителят взема всичко”. Налице е растящ брой хора в ИТ сектора, медиите и шоу бизнеса (вкл. в т. нар. гиг икономика), които са готови да работят без възнаграждение в името на надеждата за тази печалба. На пръв поглед това изглежда като обратния проблем на bullshit jobs. Но не и ако си представим, че по пътя към хипотетичната победа те разчитат на адвокати, маркетолози, социални мрежи и агенти, които получават своето възнаграждение, без то да води – в повечето случаи, до създаване на продукт, признат от пазара (Маркс би казал “без този труд да е обществено необходим”).

Глупавите работни места се самовъзпроизвеждат, пише Гребер. Това следва и от работите на Мърфи, Шлайфер и Вишни, както и Хамел и Занини: Един ненужен съдебен иск или имейл, с който се искат ненужни справки за шефа (а той няма време да ги чете), предполага, че получателят също трябва да отдели време, за да отговори.

Но защо пазарът, който чрез силите на конкуренцията налага ефективност, не успява да елиминира ненужните работни места. Липсва универсален и убедителен отговор. Едно обяснение може да се търси в това, което Гребер нарича мениджърски феодализъм, или в стремежа на някои шефове да се обграждат с излишен персонал, за да демонстират статус. Това едва ли е достатъчно. Безспорно голяма част от прахосаното работно време се дължи и на нездравословната симбиоза между държавното и частното. Субсидираните от държавата работни места или програми като нашата “От социални помощи към заетост” (Има ги в много страни – в САЩ например това е студентска програма, която помага за покриване на студентските кредити) са такъв пример за неефективност.

Много повече трябва да се замислим за наличието на глупави работни места в частния сектор. Непродуктивната заетост, впрочем, следва да се отнесе не само към конкретни работни места, а в някаква степен – към повечето дейности, които не са на заработка. *

Вероятно отговорите трябва да се търсят в променящата се природа на заетостта (вече почти няма фабрики с организация по Тейлър) и на характера на организациите, от една страна, и, от друга – растящата комплексност и липсата на явен, наблюдаем резултат от повечето съвременни офис дейности. Тези дейности (освен тези, които са изнесени в центровете за споделени услуги) трудно се поддават на стандартизация. Колкото повече се разширява обхватът на дейността, колкото по-бързо се променя тя и надхвърля познатите (включително териториални) рамки, толкова по-малко работа вършат неписаните правила и се засилва формализацията. Съблюдаването на писани правила изисква хора, които да упражняват надзор (а тове лесно се превръща в bullshit jobs) и така нататък. Това води до “загуби по трасето” (това е аналог на т. нар. разходи при триенето, само че на ниво фирма) и ще е така, докато съвременните ИКТ не намерят широко приложим начин да регулират управлението на заетостта (процесите) и контрола на резултатите.

*Преди дни АИКБ обяви резултати от изследване, според което служителите работят ефективно по пет часа на ден, а през останалите три часа закъсняват или се скатават, като социалните мрежи имат растяща роля за пелеенето на работно време.