Макар и с малък шанс за успех, швейцарският референдум за суверенни пари или Vollgeld привлича вниманието към стария проблем за декретните пари и банкирането с частичен резерв.
Гражданите на алпийската страна, която е силно зависима от финансовия си сектор, трябва да се произнесат на референдум на 10 юни. Засега близо половината от тях са против идеята за суверенни пари. Правителството на Исландия и МВФ също проучваха въпроса.

Десетилетия наред не стихват споровете дали е възможна пълна промяна на търговските банки, каквито ги познаваме. Инициативата за пълно покритие на парите има и е имала влиятелни поддръжници, сред които са главният коментатор на FT Мартин Улф, проф. Лорънс Котликов и Джон Кей. В миналото подобни идеи са били подкрепяни от изявени икономисти като Лудвиг фон Мизес, Ървинг Фишър и Милтън Фридмън.
След финансовата криза банкирането с частичен резерв отново е под прицел, тъй като позволява на банките да създават пари от въздуха. Както пише Улф, банкирането не е нормална пазарна дейност, тъй като включва две публични стоки: парите и платежната система. От едната страна на банковия баланс стоят рискови активи, от другата – задължения към вложителите, които ги смятат за сигурни. В това е алхимията на банкирането по думите на бившия председател на Банката на Англия Мервин Кинг.

Привържениците на инициативата Vollgeld настояват само централната банка да може да създава електронни пари (текущи сметки), като по този начин според тях ще се избегнат финансовите кризи. Банките ще загубят привилегията си и ще останат обикновени финансови посредници. Те трябва да намерят алтернативни начини на финансиране или да заемат средства от централната банка, когато отпускат заеми.

Когато банките отпускат заем на бизнеса и гражданите, те създават нови пари, които депозират в техните сметки. Срещу депозитите на клиентите в банките стоят само резервите в централната банка и наличните пари (задължения на централната банка). Това, че сумата на актива и пасива са равни (срещу конкретния кредит стоят средства по разплащателна сметка в момента на усвояване), не трябва да ни обърква. В момента на отпускане на кредита нито една банка не проверява дали има пари, които да даде назаем, тя следи единствено съотношенията на капиталова адекватност и ликвидност (плюс други регулаторни изисквания, които коригират този процес).

Според привържениците на банкирането с пълен резерв това би върнало контрола върху паричното предлагане, би помогнало да се избегнат банковите кризи и би дало възможност за контрол над кредитните цикли.

Предложенията за 100% резерв целят да ограничат моралния риск. Когато всички вложители започнат да теглят парите си, под риск не са само засегнатите банки, а и разплащанията, тоест функционирането на цялата икономика. По тази причина се налага правителствата да се ангажират със спасяване на банки.

Швейцарската инициатива се отнася само до част от депозитите и предвижда централната банка да кредитира правителството (и гражданите), което я различава от други подобни идеи.
Тя предвижда ограничаване на правото на търговските банки да създават електронни пари, като това право се предостави на централната банка, която да контролира текущите сметки. Електронните пари, тоест текущите сметки, използвани за разплащания, се изравняват по този начин с банкнотите и монетите. Централната банка ще може да създава пари за правителствата и гражданите, така че да се ликвидират дълговете. Правителствата може да се финансират при нулева лихва, допуска се директно финансиране на гражданите, което напомня други радикални идеи – за пари от хеликоптера и за универсален базов доход (вече отхвърлена на референдум в Швейцария). В същото време заемите за бизнеса ще са под контрол*.

Дълга история

Като че ли никога след Чикагския план от 1933 г., идеята за банкиране с пълни резерви не е била толкова близо до реализация. Но подобни дискусии всъщност се водят много отдавна.

Още през 1823 г. Дейвид Рикардо предлага създаването на кредит и създването на пари да се разделят, като емисионното упраление на националната банка осигури 100% покритие на парите (пасив на централната банка) със златни резерви (актив). В Банковия устав на Великобритания от 1844 г. тези идеи намират приложение чрез изискването за 100% покритие на банкнотите. Но не и на депозитите, които банките създават.

В САЩ идеята набира популярност в годините на Голямата депресия. Чикагският план от 1933 г. изисква 100% ликвидни и сигурни активи, които да гарантират депозитите на банките. Предложението има подкрепата на водещи икономисти като Франк Найт, Ървинг Фишър и Пол Дъглас. По думите на Фишър целта му е да се национализират парите (публично благо), без да се национализира банкирането.
Както го обяснява Мервин Кинг в книгата си „Краят на алхимията“, по същество това предполага разделяне на познатото банкиране на банкиране в тесен смисъл и в широк смисъл.
В тесните банки депозитите са покрити със сигурни активи като ДЦК, докато рисковите заеми за частния сектор в широките банки се финансират чрез издаване на дълг или с капитал, който да абсорбира всички загуби от кредитите.

Оригиналният Чикагски план е предвиждал създаване на нов тип банка със 100% покритие на банкнотите и депозитите с резерви при Федералните резервни банки, които на свой ред да станат федерална собственост. Трябвало е частният кредит да се замени с кредит от Федералните резервни банки (с две години преходен период). Освен това се е предвиждало премахване на резервните изисквания за Федералните резервни банки и ограничаване на валутата само до банкнотите на Фед.
Във втората версия на този план, разработена от Хенри Саймънс, се въвежда идеята за парична политика, основана на правила (инфлационно таргетиране). Две години по-късно Фишър доразвива тези идеи в книгата си „100 % Money“, посочвайки, че банкиране с пълни резерви ще намали епизодите на банкова паника, ще укроти инфлацията и редуването на бумове и сривове. Идеята намира ограничено практическо приложение, но в крайна сметка е изместена от Закона Глас-Стийгъл, който разделя търговското и инвестиционното банкиране.

Швейцарската инициатива е вдъхновена от по-неизвестно произведение („Creating New
Money“ by Joseph Huber and James Robertson) и е аргументирана просто. Дори прекалено просто. Според това предложение депозитите на виждане (текущи сметки) в банките се заменят с т. нар. суверенни пари, издадени от централната банка. Текущите сметки (агрегат М1) ще се водят задбалансово от банките, а общата им сума, относима към конкретна банка, ще се води като депозитна сметка в Швейцарската национална банка. По този начин информацията за конкретни вложители не се прехвърля към централната банка.

Суверенните пари (кеш и електронни пари или book money според Vollgeld) са сигурни и по този начин се премахва стимулът за банкова паника. Вместо задължения към вложителите с текущи сметки, банките ще имат задължения към централната банка. Депозитите със срок над 60 дни (или инвестиционни сметки – в терминологията на Улф) си остават в банките и не могат да се използват като платежно средство. Последното е по-скоро недостатък на плана, защото банковата паника обикновено не възниква в резултат на осъзнаването на различната матуритетна структура на активите и пасивите на банките, а на осъзнаването, че срещу 100% сигурно задължение (депозити) стоят рискови активи. Най-малкото няма да отпадне необходимостта от гарантиране на влоговете, но може да отслабне натискът за спасяване на банки. В плана не се предвижда промяна на резервите, които банките държат при централната банка. Когато кредитополучател изплати дълга си към търговската банка, тя или влага получените обратно средства в нов заем или намалява задължението си към централната банка, при което имаме намаляване на парите в обръщение.
В същото време се допуска централната банка да налива ликвидност чрез предоставянето на заеми на търговските банки, чрез програми за изкупуване на активи, както и чрез предоставянето на пари директно на правителствата, така че последните да могат да намалят данъците. Последното е и опит за изкушаване на гласоподавателите, а връзката му с оригиналната идея е в това, че суверенните пари се нуждаят от сигурен актив.

Швейцарската идея се различава и по това как се предполага да се финансират банките. Както вече стана ясно, при банкиране с пълен резерв, банките кредитират само до размера на средствата, с които вече разполагат. Ако нямат пари, според проекта, те могат да вземат заем от централната банка, да вземат междубанков заем или да насърчат вложителите да вложат средства в спестовна (или инвестиционна) сметка. Този стимул очевидно ще е чрез лихвите, което предполага те да се повишат при ръст на търсенето на кредит. (Въпросът за лихвите, включително за лихвите, които ще плаща централната банка всъщност не се коментира обстойно, освен това, че по текущите сметки няма да се плащат лихви.) Освен това банката може да емитира акции или облигации, което ни връща на интерпретацията на Мервин Кинг за широката банка. (В оригиналния план от 30-те години, банките не емитират частен дълг.)

За и против

Поддръжниците на промяната казват, че системата със 100% резерв ще попречи на класическите кризи, предизвикани от банкова паника и ще попречи на банките да захранват кредитните цикли.

Противниците на идеята, включително Швейцарската национална банка, предупреждават, че планът ще увеличи цената на кредитирането и заплашва с висока инфлация, без да може да предотврати финансовите кризи. Инициативата за суверенни пари е ненужен и опасен експеримент, който ще донесе вреди на нашата икономика, категоричен е Томас Джордан, управителят на SNB. FT отбелязва по този повод, че е налице любопитен парадокс по отношение на привържениците на Vollgeld – популисти, които вярват в мъдростта на елита (тоест централната банка). Но самата централна банка е скептична. (Такъв е и частният банков сектор, макар да не коментира шумно кампанията – и това е обяснимо, защото той би загубил имплицитната държавна гаранция.)
Критиците посочват, че инициативата е завръщане към паричното таргетиране – контрол над предлагането на пари, което според SNB e дискредитирано и отхвърлено преди 20 години. Това ще затрудни и оскъпи кредитирането и ще лиши швейцарските банки от конкурентно предимство.

Освен това, ако промяната мине, за швейцарската централна банка ще е трудно да интервенира на чуждестранните пазари, за да спре, например, нежелано поскъпване, както бе по време на световната финансова криза и кризата в еврозоната. Практични аргументи от подобен тип могат да осуетят и най-брилянтния план. Всъщност именно глобалният характер на съвременните финанси правят подобни идеи преди всичко теоретично упражнение.

Непознати води

Между икономистите няма консенсус за последиците от подобни инициативи – както може да се види от обобщението на академични изследвания, поръчано от Исландия на KPMG, едни прогнозират ръст на лихвите, други – понижаване, едни смятат, че възможно постигане на пълна заетост и ръст на икономиката, други – не , и т.н.

Конкретният швейцарски план повдига и други въпроси, някои от които дори не се споменават на сайта на инициативата. За разлика от Чикагския план Vollgeld не разделя банките на тясна и широка, а прехвърля тясната банка към централната банка. Това ще преобърне паричната политика каквато я познаваме и може да доведе до конфликт на интереси.
По този начин централната банка става отговорна пред вложителите, което може да осуети преследването на основния й мандат – ценова стабилност. Обичайните инструменти на паричната политика могат да влязат в конфликт помежду си. Ако досега централните банки използваха лихвените проценти по рефинансиране на търговските банки и по техните депозити (резерви и свръхрезерви), сега те ще имат на пряко разположение и възможността да въведат лихви по текущите сметки (макар това да не е предвидено, но и отрицателните лихви не бяха мислими доскоро).

Опцията за финансиране на правителства, от друга страна, е риск за независимостта на централната банка. При идеята за прехвърляне на разплащателните сметки при нея, това предполага да се прехвърлят и съответните сигурни активи (ДЦК). Операцията предполага преобръщане на рисковия профил на активите на банките, което може да е предизвикателство за финансовия инженеринг.

Стои и въпросът дали за обществото е желано правителствата да получават безплатно финансиране за сметка на бизнеса, който със сигурност ще плати по-висока цена. Това изтласкване е особено сериозен проблем предвид неефективността на правителствените разходи (достатъчно е да си припомним санирането у нас).

В зависимост от гледната точка, това може да се приеме и за предимство. В посочената по-горе статия на Мартин Улф, например, се посочва, че национализацията на приходите от сеньоража (от емитирането на пари) биха позволили директно да се поддържат бюджетни дефицити от 4%.

От страна на централната банка инициативата сякаш елиминира проблема за паричната трансмисия, тъй като инжектирането на ликвидност ще може да става директно. Ще бъде лесно да се отпускат пари, за да се стимулира икономика, но ще е трудно да се съберат горещите пари, когато е необходимо затягане.
Не са изяснени докрай необходимите промени във връзка с минималните резерви, вноските за гарантиране на влоговете, капиталовите изисквания, буфери и пр.

Инициативата предполага пълна промяна на платежната система по начин, който не изглежда докрай ясен. Това е така, защото средствата по разплащателни сметки ще бъдат държани изцяло при централната банка (пасив), но платежните услуги, свързани с тези сметки трябва да се администрират от платежни институции в частния сектор (включително дъщерни дружества на банките).

Струва ли си?

Въпросът е дали предимствата не са повече от така посочените рискове (поне като мисловен експеримент).

Един важен аспект е сигурността на платежната система. Предложението за суверенни пари предвижда тя да се отдели от кредитната дейност на банките. По този начин ще бъде ограничена необходимостта от спасяване на банки с пари на данъкоплатците.
Vollgeld, както и всички планове за премахване на банкирането с частичен резерв биха спрели опостушителните кризи на доверие, които водят до теглене на депозити. Но дали това ще пресуши другите източници на финансови кризи.

Според анализ на UBS и в миналото, когато банките прилагаха парично таргетиране, е имало имотни бумове. В книгата си Мервин Кинг, бившият управител на Банката на Англия също посочва, че дори банките, които не са изградени върху идеята да създават пари при отпускането на кредити (широки банки) биха разчитали на финансова алхимия. Те ще кредитират бизнеса и домакинствата срещу обезпечение от реални активи, а вземат заеми срещу специално създадени ценни книжа, които оставят у държателите на банков дълг впечатлението за ликвидно обезпечение, но всъщност срещу тях стоят дългосрочни заеми и други активи на банките.

Друг въпрос е прекъсването на връзката между суверенния риск и банковия риск – това е централната тема след кризата в еврозоната и световната финансова криза. Но дали можем да бъдем сигурни, че ДЦК винаги и при всички обстоятелства са безрисков актив? Няма ли да бъдат стимулирани централните банки (или тесните банки – ако се приложи Чикагският план) да кредитират правителства?

Предложението за суверенни пари цели да раздели парите от кредита и финансовите инструменти. Но остава въпросът дали рискът няма да се пренесе в друга част от финансовата система.

* Техническите детайли са важни. Така например, цитираното изследване на икономисти от МВФ приема презумпцията за пряк контрол върху количеството пари и непряк контрол върху кредита, който е подсилен чрез антициклични изисквания за капиталова адекватност. Същественото условие в този модел е замяната на частните пари, базирани на дълг, с държавно-емитирани пари, които са освободени от дълг чрез своеобразна замяна на дълг срещу собственост. Новите пари ще представляват не задължение на държавата/централната банка към приносителите им, а участие в общностното благо (equity in the commonwealth). Тези обществени „активи“ няма да носят дивидент, а възвращаемост под формата на по-ниски лихвени разходи по държавния дълг и по-ниски данъци.