солидарност

Едно предложение – на депутатката от РБ Бойка Маринска, предвиждащо задължителна безплатна квота от 20% в частните училища, които получават държавна субсидия, разпалва бурна дискусия през последните дни. То идва седмица след като парламентът гласува разделяне на здравния пакет на основен и допълнителен, като вторият най-вероятно ще е платен – официално или по втория начин.

Това са само последните поводи да се замислим върху границите и ползите от солидарността в осигуряването на публични услуги.

И в двата случая неясните критерии за това кой да има право на безплатна публична услуга и кой да си плаща засягат дълбоко усещането за справедливост. Дебатът трудно ще излъчи безспорен победител, донякъде защото балансът между ефективност и социална справедливост винаги е труден. Но също така защото е формулиран по начин, който се фокусира към най-спорния елемент, без да разглежда достъпът до публични услуги в в цялост. Добавете към това и неясните критерии за качество на осигуряваните от „държавата” услуга (спорните държавни стандарти) и се изправяме пред растяща тревога от реформаторските мерки, които като заблудени куршуми поразяват основни обществени принципи.

Такива принципи, вградени и в Конституцията, са справедливостта, солидарността и равния достъп до (базови) публични услуги. С гласуваните промени в здравноосигурителния модел и с обсъжданите промени във финансирането на училищното образование принципът на солидарността изглежда се променя. Солидарният здравен фонд, прочут със своята неефективност, изглежда ще предостави повече дейности на частните фондове, а срещу вноските си хората ще получават по-малко. Реформата на държавната образователна система остана в сянката на спора за частните училища.

Парадоксално е, че това се случва след като депутатите от ГЕРБ единодушно защитаваха тезата за изцяло солидарно пенсионно осигуряване и почти успяха да убедят огромното мнозинство от българския народ, че НОИ – по дефолт и без оглед на качеството на надзора, е по-добър избор от частните пенсионни фондове.

Досега, криво-ляво, се спазваше следната логика в осигуряване на основните публичните услуги:

  • Осигурен бе, поне на теория, безплатен достъп до базови услуги. Тези услуги трябва да гарантират на всеки правото да е жив, да е грамотен и да не умре от глад като остарее. На практика базовият пакет се асоциира с ограничени услуги, които в някои случаи са със спорно качество;
  • Предполага се, че базовите, често недобри услуги се предоставят от държавните заведения, но това не винаги е така. Най-добрите болници са университетските, които не са частни. Но има много държавни и общински болници, които не лекуват, а доразболяват. В обучението до седми клас най-добрите училища са частни, но елитните гимназии са държавни.
  • В случаите, когато достъпът е изцяло безплатен, разпределението на публичните блага не се извършва чрез цените; не можете да платите за повече качество в рамките на държавната система. Изключение беше правото на избор на екип чрез доплащание. Този въпрос заслужава повече внимание.
  • Има известно застъпване, но и разлики между базов пакет, солидарна система и услуги, предоставяни от държавни заведения.
    • В здравеопазването както държавни, така и частни болници могат да бъдат изпълнители на услуги, заплащани от солидарния фонд. По-голямата част от тях досега бяха безплатни за пациента, занапред безплатен ще е само основният пакет. Занапред част от безплатните услуги ще се плащат, като ще се плащат услуги на държавните болници, ако са от допълнителния пакет и осигуреният не желае да чака. Болниците – и държавни, и частни, са търговски дружества и като такива формират финансов резултат.
    • В образованието обаче не е така. Базовият пакет тук е държавният стандарт за обучение (утвърдените от министерството програми), няма възможност за свободни училища, както е в Англия и САЩ. Всеки обаче е свободен да надгражда към този пакет езикови курсове, частни уроци по математика или курсове за придобиване напрофесионални сертификати. Повечето основни и средни училища са собственост на общините или държавата и не формират печалба или загуба. Те ползват безвъзмезден сграден фонд, който напоследък се поддържа с пари от еврофондовете (публичен ресурс). Частните училища, макар че трябва да отговорят на определени държавни изисквания (тоест изпълняват изисквания за базов пакет), досега не получаваха финансиране от държавата и общините.
    • А в пенсионната система държавният солидарен фонд се финансира все повече от бюджета, въпреки че работещите внасят надлежно част от дохода си в него. Какво ще бъде, докато дойде време те да се пенсионират, никой не знае.
  • Допълнителният пакет публични услуги по замисъл трябва да надгражда основния. Това е най-ясно в пенсионното осигуряване, въпреки всички спорове по модела. Текущият спор е за училищното образование, където досега се приемаше, че постъпването в частно училище е отказ от държавните пари за образование изобщо. Въпреки правото на безплатно образование почти всеки родител е принуден да плаща от джоба си за частни уроци. Езиковото обучение – с изключение на няколко гимназии, също разчита предимно на частни школи (допълнителен пакет). При висшето образование нещата обаче са поставени по различен начин. В здравеопазването е доста по-сложно – допълнителният пакет няма да надгражда основния, предлагайки по-качествени или по-луксозни услуги (например, по-скъпа колянна става), а може да се окаже, че означава никакви услуги (без колянна става в близките 12 месеца). Разделянето на медиицинските пакети е проблем не само в България.
  • Накрая, между трите системи (здравна, пенсионна и образователна) има съществени разлики, които предопределят и разлики във финансовите модели. На първо място, налице е определена несигурност за необходимостта и обхвата на бъдещата публична услуга. Второ, осигуреният не е в позиция да прецени правилно качеството на услугата, за да споменем само някои съществени разлики. Има и една трета разлика, която рядко се коментира – получател на въпросните публични услуги не е само конкретният бенефициент (пациент, ученик, работещ), а и неговите работодатели и близки роднини. Ако държавата подготвя добри програмисти, това е подарък за работодателите в ИТ сектора, ако не го прави, те трябва да инвестират сами в обучение на персонала (и се налага да го правят, въпреки че обучението по информатика е сред добрите примери). Ако ваш близък се разболее, вие трябва да зарежете работата си, още по-буквално – ако ваш служител не се лекува поради недостиг на средства за лекарства, може да се заразите. Икономистите понякога наричат подобни косвени влияния външни ефекти. В отделните системи тежестта им е различна.

Осигуряването на публични услуги има редица проблеми и повечето от тях са обективни, други може да се елиминират чрез редизайн на системите (реформи).

Солидарност – ползи и граници

Беше необходимо да изброим всички тези, може би известни неща, преди да стигнем до основния въпрос от последните дни?

След като всички плащаме данъци (и богатите – повече) не трябва ли всички да получаваме достъп до публичните услуги? Спорът е за т. нар. делими публични услуги (които могат да се потребяват индивидуално), а не за начина на заплащане на неделимите услуги като отбраната.

Отвъд съображенията за справедливост и равен старт, има и чисто икономически аргумент за заплащането на такива услуги с държавни пари. Въпреки че тези услуги се потребяват индивидуално (имаме ясен получател), ползите и вредите засягат цялото общество (виж по-горе).

Общественият интерес следователно е грамотността на нацията като цяло, а най-талантливите деца да получат достъп до най-талантливите учители.

В интерес на всички е българските граждани да боледуват по-малко, тъй като това повишава потенциалния БВП, намалява разходите за болнични и инвалидни пенсии, не ви лишава внезапно от най-талантливите ви служители и така нататък.

Солидарността предполага взаимна зависимост и коопериране в името на еднаква цел. От тази гледна точка предимства, свързани с икономията от мащаба и специализацията, също трябва да се имат предвид (особено, когато оценяваме идеите за домашно обучение).

[floated align=“left“]Публикуван неотдавна доклад на Световната банка разкрива, че България е страната с най-малко справедлива училищна образователна система в Европейския съюз и сред държавите от Европа и Централна Азия. Българската образователна система води до увеличаване на социалните и икономически неравенства сред учениците. Резултатът е, че ако се изключат елитните гимназии, близо 60% от зрелостниците са функционално неграмотни. [/floated]

Къде са ограниченията на солидарния модел?

Премахвайки конкуренцията от картинката, солидарните системи (справка НЗОК) водят до неефективност и разхищение на публични средства.

Опитвайки да се справи с тази дилема държавата реши да въведе принципа „Парите следват ученика/пациента”. Възприеман като панацея, той задълбочи проблема с неефективността като създаде стимули за отчитане на мъртви души, изтласквайки на заден план резултата от лечението/обучението. За да работи ефективно този принцип, получателят на услугата трябва да е достатъчно мотивиран и компетентен, за да направи своя избор, този избор да не е ограничен от други фактори и той да може да контролира качеството на услугата. Това невинаги е така, особено за по-бедните.

На второ място, държавата не може да финансира всички здравни и образователни потребности на своите граждани. Така се явява необходимостта от ясно и справедливо дефиниране на базовите услуги.

(Следва)