Пхенян

Северна Корея не се притеснява да изказва мнения на висок глас – шумно осъжда, шумно протестира и също тъй шумно заплашва. Неизменно – още от 1945 г., когато Червената армия изтръгва северната част на Корейския полуостров от контрола на Япония. Днес обаче май става нещо, невиждано преди – впечатлението е, че в страната се развива капитализъм, макар това да става много, много тихо. Ким Чен-ун внимателно е погледнал на север – към онова, което става зад границата с Китай, и явно е решил, че пазарни реформи по модела на партийните другари от Пекин биха могли да вдигнат жизнения стандарт на народа му, запазвайки обаче днешната държавна структура. Като първи етап бе осъзната нуждата от насърчаване на селското стопанство.

След глада от 90-те Ким Чен-ир – бащата на днешния лидер, разреши на селяните сами да се разпореждат с част от произведените храни. Позволено им бе да организират кооперативни стопанства и да обработват земята за собствена полза – каквото посеят, това да ожънат. Държавата естествено все тъй им взема част от реколтата, но същото прави и всяка друга държава: там го наричат данъчно облагане. В момента тече втората фаза от процеса, наречена „Мерките от 30 май“ – те бяха въведени миналата пролет без никакви фанфари. Какво да се смята за частен бизнес?

Професор Андрей Ланков от университета „Кукмин“ в Сеул разказа пред Би Би Си, че в Северна Корея има вече капиталистически предприятия, макар и наречени другояче. Формално те са държавна собственост, но де факто мениджърите сами вземат мерки за повишаване на рентабилността и могат сами да се разпореждат с лъвския пай от продукцията. „Правителството никога не е подкрепяло публично тези предприятия, нито е признавало, че съществуват. Сред тях обаче има и доста големи – частни автобусни фирми, частни каменовъглени мини и частни златодобивни предприятия“, разказва Ланков.

Например в една уж държавна, а всъщност частна мина за въглища управителят наема и уволнява персонал, взема кредити за развитие на производството, договаря износ за Китай. Част от доходите оставя за себе си, другото дава на държавата. На хартия съществува някаква правителствена служба, оправомощена да изнася въглища за Китай. Тя обаче изобщо няма представа как да добива тези въглища, как да организира дейността в мината и как да пробива нови шахти. Затова „наема“ някой местен богаташ, който инвестира свои средства в производството. Управителят наема миньори, инженери, плаща за оборудването от собствения си джоб и т. н. Продукцията се изнася в Китай. А доходът се дели между държавата, разтворила юридическия „чадър“, и мениджъра, който осигурява дейността на мината и взема всички текущи решения. „Частно предприятие ли е това? Според мен, да“, заключава Ланков.

„Малко вероятна идея“ Прочее, според някои в Северна Корея безспорно се развива капитализъм. Държавното й ръководство май е принудено да признае най-сетне пазарния капитализъм за единствен начин да се гради ефективна икономика.

В „Мерките от 30 май“ според Ланков се посочва, че управителите на фирми формално са държавни служители, но фактически имат същата свобода като мнозина шефове на компании в традиционните пазарни общества. „Позволено им е да купуват суровини на пазара. Позволено им е – и дори са длъжни да продават на пазара своята продукция. Задължени са да поддържат на известно ниво заплатите в предприятието – което в крайна сметка не е твърде различно от обичайния за нас данък върху печалбата или от корпоративния“, казва експертът.

Трудно е за вярване, но точно когато студените отношения между двете Кореи се смразиха съвсем, в Пхенян бе открита бизнес школа. Основател бе Феликс Абт – швейцарски бизнесмен, представител на ред западни компании в Северна Корея.

„Всичко това не изглежда много вероятно, но се случва наистина. Започнахме през 2002 г., когато в страната имаше недостиг на храни – разказва Абт. – Мнозина севернокорейци бяха безработни, нямаха никакъв доход. Решихме да ги научим как да управляват производството, да го направят ефективно. Наложи се да разберат какво е пазарна стратегия, как да организират служба за работа с клиенти, как да управляват финансовите потоци.“

Сътрудничество – или не? Остава обаче един голям въпрос: как да съчетаем изгодите от сътрудничеството с КНДР и моралния дискомфорт от факта, че подкрепяме този крайно неприятен режим? Според Феликс Абт едното не пречи на другото – ако не развивате сътрудничество с някоя страна, най-често нямате и възможност за влияние върху местните хора.

„Каква е алтернативата? Да хвърлим върху тях атомна бомба? Да изолираме страната дотам, че населението да измре от глад? За мен най-добрият вариант е да подкрепим кълновете на пазарна икономика с инвестиции и сътрудничество. Пазарните сили са най-мощният лост за промени. Трябва да работим с всички. Трябва да сътрудничим и с обикновените хора, и с правителството“, добавя швейцарският бизнесмен.

Оправдан ли е рискът? Управляващите в Пхенян са изправени пред два проблеми. Първо, гладът, връхлетял страната през периода 1994-1998 г., нагледно демонстрира недостатъците на комунистическия икономически модел. Второ, околният свят все по-често прониква отвъд севернокорейската информационна завеса.

Официалните медии, то се знае, може все тъй да наричат Южна Корея „американска курва“, омаловажавайки икономическите й постижения. Но Китай – най-близката съседна страна и почти единствен съюзник, продължава стремителното си развитие. Десетки хиляди китайски туристи прииждат в Северна Корея, демонстрирайки без притеснение дизайнерско облекло и скъпа фотографска екипировка.

И Ким Чен-ун навярно е сметнал, че китайският вариант за развитие, запазващ политическия контрол и същевременно смекчаващ икономическото регулиране, не би довел до падане на режима. Но тази политика може да стане опасна за режима игра.

Би Би Си, руска редакция/БТА