пенсионери

Зад неочакваното вдигане на максималния осигурителен доход стоят два проблема – регресията при данъчно-осигурителната тежест и несправедливата и непредвидима пенсионна система. В тази статия ще се спрем на въпроса за пенсионната политика, която след поредица пенсионни реформи и отказ от реформи, оставя излъгани очаквания, както на сегашните, така и на бъдещите пенсионери.

Протестите на пенсионери, които искат над 300 лева минимална пенсия, са само върхът на айсберга. Правителството вече се подведе по ултимативното искане на Обединените патриоти за увеличаване на минималната пенсия, което доведе до уравниловка. Сега то е изправено пред много повече искания за закърпване на пенсионната мрежа, уж изплетена здраво при победилата реформа отпреди три години.

Средната пенсия през последните години нараства много по-малко от останалите доходи (по швейцарското правило, което се дължеше на ниската инфлация). Тъй като бяха увеличени само минималните пенсии, а максималните останаха без промяна, диференциацията на пенсиите в зависимост от доходите преди пенсиониране беше минимална.

Към това се добави и една задълбочаваща се несправедливост – увеличаващата се разлика между нови и стари пенсии. Въпреки поредицата реформи, правителството (както и предходните) няма план какво да прави с този проблем.

Най-накрая дойде драмата с тавана на осигурителния доход. Заради страха, че няколко души ще получат космически пенсии (а един човек дори 19.5 хиляди лева) за пореден път отпадането му бе отложено.

Таванът на пенсиите

На пръв поглед изглежда, че този въпрос привлича толкова внимание заради противопоставянето между богати и бедни пенсионери. Но всъщност в него се оглеждат всички дефекти на пенсионната система.

Ограничението на максималния размер за новите пенсии трябваше да отпадне от следващата година. Вместо това бе решено таванът за всички пенсии да се вдигне от 910 лева на 1200 лева или 40% от максималния осигурителен доход (Заради това се повишава и той.). Такова е било предложението на МФ.

Как изглежда тази драма в числа се видя от отговор на социалния министър Бисер Петков на въпрос на народния представител Георги Гьоков.

От увеличаването на тавана за старите пенсии до 1200 лева ще се възползват 40 000 души. Други почти 25 000 ще продължат да получават по-малко от изчислената пенсия. От тях 99 души биха получавали пенсии над 3000 лева, включително четирима с пенсии над 10 000 лева.

От тази гледна точка проблемът не е толкова финансов, колкото политически. Сумата, необходима за изплащане на всички пенсии без таван, е 155 млн. лева за годината, става ясно от отговора на Петков – не е малко, но не е и сума, която хазната не може да си позволи. Проблемът е в справедливостта и общественото недоволство.

И двете опции, които се обсъждат сега, са половинчати, но половинчатото решение на МФ – да се увеличи таванът за всички, сякаш е по-добро. Според Ивайло Калфин е скандално слагането на таван на всички пенсии, защото това е отстъпление от обещаното преди две години (когато той бе вицепремиер) отпадането на тавана за новите. Заради тази надежда около 16 хиляди души изчакваха отпадането на тавана, за да вземат изчислената (действителната) пенсия.

Отпадането на тавана само за новите пенсии се мотивираше с това, че максималният размер на пенсията занапред ще бъде ограничаван от тавана на осигурителния доход. Само че максимален осигурителния доход за всички има от 2000 г. Хората, които ще се пенсионират догодина, са натрупали половината си стаж, по време, когато не е имало таван. В същото време старите пенсии са изчислявани на база на порочното правило, позволяващо да се избират трите най-добри години преди 1997 г. За да преодолее тази несправедливост, правителството предлага правото да се избират трите години изобщо да отпадне и новите пенсии да се изчисляват само на база дохода след 1999 г. Но това също не е правилно. Много хора, които през 90-те години са се осигурявали на минимума, а през последните години имат примерно два пъти по-висока заплата от средната, ще получат по-високи пенсии от тези, които приложено са се осигурявали върху средната заплата през целия си живот. Трябва да се даде възможност на хората, които могат да докажат по безспорен начин дохода си преди 1999 г., да го направят.

И така стигаме до същината на проблема с тавана на пенсиите. Той е в това, че никой не е сигурен, че тези високи пенсии, така както са изчислени по сегашните формули, са правилните суми. Именно защото не могат да гарантират, че изчислените (стари) пенсии точно отразяват приноса, управляващите се опитват да държат високите пенсии под похлупак, та дано никой не забележи. Докато, водени от завист и идеологически предразсъдъци, повечето коментари са насочени към тавана, остава скрит по-важният факт – че и пенсиите, които не попадат в обхвата на тавана, не отразяват точно действителния принос.

Твърди се, че ексцесиите се дължат на възможността да се избират трите най-добри години преди 1997 г. Тогава сравнително неголям брой настоящи пенсионери са се осигурявали върху твърде високи заплати в продължение само на няколко години. Ако това е единственият проблем, той може да се смята за решен поне що се отнася до новите пенсии – според промяна на ал. 4 на чл. 70 от КСО, извършена през декември 2017 г., индивидуалният коефициент за пенсиите, отпуснати след 31 декември 2018 г., се изчислява от осигурителния доход на пенсионера за периодите след 31 декември 1996 г. до датата на отпускане на пенсията.  С проекта на бюджет на ДОО за 2019 г. това отново се променя, като се предлага при изчисляването на новите пенсии да се взима под внимание дохода след 1999 г. Старите пенсии няма да бъдат засегнати.

Правото да се избират трите най-добри години се свързва с трудности по доказване на осигурителен доход преди 1999 г. (въпреки че винаги е имало изискване за съхраняване на ведомости за заплати), както и с липсата на таван за пенсиите преди 1997 г. (доколкото се ориентирам в архивите, такъв таван е имало за самоосигуряващите се – от 4 до 10 МРЗ). Твърди се, че има фалшифицирани справки от архива на закрити предприятия. Но ако е така, под съмнение са всички бележки за доходи, както и доказването на стаж. Не разполагаме с достатъчно официална информация за мащабите на този проблем и той не е бил обсъждан пред широка публика. Освен това не е сигурно дали изчисляването на индивидуален коефициент само от три години по избор не облекчава работата на фалшификаторите.

Преизчисляване на пенсиите

Разликата между старите и новите пенсии е задълбочаващ се проблем. Дали това е системен дефект? Защитниците на модела казват, че основната част от възрастните хора са се пенсионирали преди доста време, когато заплатите са били ниски. Новите пенсии предполагат, че са правени вноски върху по-висок осигурителен доход (от последните години). Това обаче може да оправдае разликата между стари и нови пенсии само в ума на човек, който не разбира от икономика и финанси. Не случайно индивидуалният коефициент се определя на база на съотношенията между индивидуален осигурителен доход и средния осигурителен доход (заплата) за съответните период, по този начин се избягва по-сложно изчисление, което да отчете променящата се стойност на парите във времето. Когато пенсията се отпуска, индивидуалният коефициент се умножава по средния осигурителен доход за страната за предходните 12 месеца и с друг коефициент, отчитащ осигурителния стаж. Тоест, пенсията зависи от осигурителния принос и от доходите през предходната година. Ако се пенсионирате след година на добри заплати, печелите, но ако средният осигурителен доход продължи да расте,  Вашата пенсия изостава с времето.

Заради това БСП редовно внася предложения за преизчисляване на всички пенсии (като индивидуалния коефициент се умножи със средния осигурителен доход за 2012, 2013, 2015, 2016 г.) и те редовно биват отхвърляни. За последно такова преизчисляване е правено през 2008 г., а оттогава доходите са нараснали повече от два пъти, аргументира се левицата. Но нейните идеи също са кръпка, а не трайно правило.

Нужно е да се запитаме откъде идват разликите между стари и нови пенсии. Дали те се дължат на по-ниския осигурителен принос на старите пенсионери или на неправилна индексация? Редно е този отговор да дойде от НОИ, който имат ресурсите да направят нужните изчисления. Няколко съображения все пак могат да бъдат споделени.

Наистина по-възрастните пенсионери са се пенсионирали при по-ниски изисквания за стаж (за жените изискуемият стаж през 2018 г. е с 9% по-висок, отколкото през 2000 г.) От тази гледна точка изглежда, че техният принос към осигурителната система е по-нисък. Но това не е вярно, защото преди вноските бяха по-високи. Ако сега те са 19.8% (без здравната вноска и вноската за безработица и здраве, които общо са 12%), през 90-те години те достигаха 37% (тогава нямаше здравна вноска), а при социализма с всичката условност на разграничението вноските в пенсионния фонд са били от 20 до 30%. Грубо пресметнато, разликата на база приноса от гледна точка на вноските е средно над 40% за човек, който се е пенсионирал през 2000 г. с две трети от стажа, натрупан по времето на социализма (Тогава пенсиите са се определяли  по друга формула, като се използваше редуциран размер на т. нар. осъвременителна заплата. С приемането на КСО бе дадена възможност за преизчисляване – б.а.). Следователно, заради разликата в размера на осигурителните вноски, имаме основание да смятаме, че по-възрастните пенсионери имат съпоставим, а в някои случаи – дори по-голям принос към осигурителната система. В същото време осигурителната формула отчита стажа (който е по-нисък при старите пенсии, особено при жените), но не и разликата във вноските.

Частично проблемът с осъвременяването на пенсиите се решава с швейцарското правило, което изисква пенсиите да се актуализират ежегодно с коефициент, отчитащ с равни дялове инфлацията и повишението на осигурителния доход. Тоест ако инфлацията нараства с 2%, а доходите – с 10%, пенсиите трябва да се повишат с 6%. В годините след кризата това правило бе изоставено, а при реформата от 2015 г. бе решено то да се замени с коефициент, отчитащ осигурителния стаж. В годините на ниска инфлация или на натиск върху заплатите, както бе сред кризата, изглежда, че това правило не е вече подходящо, затова периодично в парламента се правят предложения то да бъде модифицирано, като се даде по-голяма тежест на единия или другия показател (виж например, дискусията тук). Това също са кръпки, които показват, че депутатите нямат доверие в правилата, които са гласували и са готови да ги променят във всеки един момент.

С последните промени в КСО (от 2015 и 2017 г.) актуализацията бе поставена в зависимост от трудовия принос, като процентът за всяка година осигурителен стаж, определен първоначално на 1.1, нараства от началото на всяка следваща календарна година с процент, равен или по-голям от процента, определен по швейцарското правило, до достигане на стойност 1,5. С проектобюджета за 2019 г. виждаме отстъпление от това правило, като се предлага застопоряване на коефициента на 1.2.

Липса на предвидимост

Така стигаме до централния проблем на пенсионната система – липсата на предвидимост. Когато основите на сегашния модел бяха положени през 2000 г., имаше идея за това как ще се променят параметрите в бъдещето, включително беше заложено постепенно изравняване на вноските за сметка на работодателите и работещите, съотношение, което – въпреки отлаганията, така и не бе достигнато. Отстъпление имаше и по отношение на увеличаването на вноската във втория стълб. Нещо повече, с аргументи, които и до днес будят почуда, МФ наложи възможност за прехвърляне на вноски от УПФ към ДОО (макар и не в първоначалния вариант).

Моделът от 2000 г. едва ли е бил безспорен. Напротив, той носеше  първородния грях с избора на три най-добри години. Към това се добавиха и проблемите с преизчисляването, ранните пенсии и административното определяне на минимална и социална пенсия.

Въпреки това подходът, заложен през 2000 г., когато се прие КСО, имаше едно голямо предимство. Той съдържаше визия за следващите години. Такъв опит бе направен и с реформата от 2015 г., но, както се вижда, тази реформа не издържа и три години.

Ключовата съставка на всяка пенсионна реформа е наличието на определена сигурност за това какво ще се случи след няколко десетиления. Затова дори съм предлагала промени, които засягат пенсионни права да се приемат с квалифицирано мнозинство – както промените в Конституцията. Мнозина биха възразили, че това лишава системата от гъвкавост. Но пенсионната система трябва да е консервативна. Ако правилата са внимателно преценени, те не трябва да се променят често, освен при икономически шокове или шокове на пазара на труда. За тези случаи следва да се предвидят автоатични корективни механизми – например, модифициране на швейцарското правило по чл. 100 в периоди на висока инфлация. Също така е крайно време да се регламентират условията (неблагоприятните сценарии), при които могат да се ползват средствата от Сребърния фонд.

Управляващите нямат интерес да приемат такива закони, ориентирани към бъдещото. За тях е много по-ефектно да трупат политически актив с ад хок предложения за актуализиране на пенсиите и други корекции, вместо да се опитат да предвидят всички сценарии и да оставят НОИ да прилага една дългосрочна програма.

Но ако политиците отстъпват от обещанията си, всеки път, когато дойде време те да се реализират, никоя пенсионна реформа няма да бъде успешна.