търговия

Дефлацията е опасност, която кара Европейската централна банка (ЕЦБ) да се въоръжава с набор от екзотични политически оръжия. Някои от тях бяха използвани: например, отрицателни лихвени проценти по депозитите на националните централни банки. Обмисля се и наистина тежко оръдие – количествено облекчаване, или изкупуване на финансови активи с новоотпечатани пари.
Защо обаче това е такъв проблем? Спад на цените звучи доста добре, нали? При определени обстоятелства нещата може да стоят така, а и има схващане, че умерено понижаващите се цени могат да бъдат полезни. Само че дефлацията понякога може да бъде проблем. Съвременните централни банки общо взето я намират за нещо, което трябва да бъде избегнато.
Една от причините е ефектът върху длъжниците. Цените и вероятно доходите могат да се понижат, но дълговете – не. Ако сте компания с намаляващи приходи или домакинство със свиващ се доход, плащанията по дълга стават повече от бреме. Правителствата могат да попаднат в същия капан, тъй като ако цените и доходите спадат, намаляват и приходите от данъци. И за да заявим очевидното, ужасно много дълг се върти из еврозоната – пари, които дължат правителства, домакинства и банки. Дефлацията би могла да усложни този проблем.

Отлагане на харченето

В еврозоната страните, отчитащи много ниска инфлация – или действителна дефлация, както се случва в някои от тях (включително в Гърция) – по-скоро имат относително високи равнища на частния и държавния дълг. Това обаче има и някои положителни страни. По-вероятно освен това е държавите с дългови проблеми да отчитат и отслабване на конкурентоспособността. Понижаващи се или едва покачващи се цени и доходи действително помагат за справянето с това.
Друг проблем е ефективността на политиката на централната банка във време на икономическа слабост. Основното нещо тук е равнището на реалните лихвени проценти на централните банки, т.е. след приспадане на инфлацията. В миналото е имало много епизоди, в които реалните лихви са били под нулата. Това е невъзможно, когато има дефлация, тъй като лихвените проценти не могат да бъдат много по нулата. Така че за централните банки е много по-трудно да направят каквото и да било, за да стимулират една вяла икономика. И тогава идва стимулът да се отложи харченето, което може да дойде с дефлацията. Ако нещо ще бъде по-евтино догодина, някои хора могат да отложат купуването му. Това не важи за всекидневните крайно необходимо покупки; не можете да чакате 12 месеца за обяд. Това обаче може да се отнася за артикули, при които има по-голяма възможност за отлагане – сега или догодина ще смените този хладилник?
Ключовият фактор тук са очакванията за бъдещите цени. Фактът, че цените са се понижили миналата година, не означава непременно, че и догодина ще стане същото. Миналогодишната инфлация (или дефлация) обаче може да бъде фактор, когато хората формират очакванията си за това какво предстои.
Има и неприятен аспект във връзка с приспособяването, което е нужно за възстановяване на конкурентоспособността в някои страни от еврозоната. Те трябва или да намалят разходите или да увеличат производителността повече, отколкото конкурентни държави – като Германия. Ако инфлацията в еврозоната е много ниска, по-вероятно е някои да се нуждаят от директна дефлация, наред с проблемите, които тя може да донесе.

Капан на заплатите

Икономистите понякога говорят за явлението „високи номинални заплати“. Много по-лесно е да станете по-конкурентоспособни, ако заплатите на други места се вдигат.
Можете да постигнете нужното приспособяване, ако заплатите в съответната страна се повишават по-бавно. Само че ако заплащането другаде не се увеличава, трябва заплатите у дома да се понижат, което пък води до по-голяма съпротива и е по-трудно да стане – макар че, както видяхме в няколко затруднени страни в еврозоната, не е невъзможно.
Погледнато по друг начин, ако наистина реалните заплати трябва да спаднат, по-лесно е ако можете да оставите инфлацията да се погрижи за това, без да се налага да се сваля заплата в парично изражение.
Основният неотдавнашен опит с дефлация бе в Япония, където имаше определен брой епизоди на спад на цените след финансовата криза от 1991 година. Имаше и период на вяло икономическо представяне със среден темп на растеж от 1 %.
Друг пример с по-застрашителни размери е Голямата депресия от 30-те години. Това определено са периоди на лошо или по-лошо икономическо представяне, но има място за дебати дали дефлацията е причината за слабостта.
А има и алтернативна гледна точка, че умерената дефлация не е лошо нещо, особено ако е резултат от иновации, които намаляват производството. Проф. Джон Кочрейн от Чикагския университет има друга причина да допуска, че понижението на цените може да е благоприятно. Той написа в блога си: „Нулевата инфлация или дори бавна, стабилна и до голяма степен очаквана дефлация, са всъщност нещо много по-добро в дългосрочен план. Финансовата система е много по-здрава с купчини пръснати пари в брой и без разходи за лихви, отколкото ако всеки е пределно пресметлив, но в крайна сметка схемите за управление на парите в брой се оказват крехки“.
Авторите на доклад на Банката за международни разплащания изглежда се връщат още по-назад в историята и се позовават на примери за това какво те наричат добра дефлация през 19-и век и през 20-те години (на 20-и век), но те отбелязват и случаи, когато според тях тя е лоша или дори застрашителна.
Има значителна група, която твърди, че страховете от дефлацията са прекалени. Централните банките в по-голямата си част обаче не са в този лагер.
BBC/БTA