През последните седмици нараснаха призивите за разработване на нов модел на икономиката на България. Какво се крие зад тези идеи и имат ли те шанс за успех?

„Време е да преминем към нов модел на икономическо развитие, защото старият е изчерпан.“ Заявката е на вицепремиера Томислав Дончев от миналата есен. Напоследък призиви за нов модел се чуват всяка седмица – ако не от г-н Дончев, то от работодателските организации.

Те още от миналата година настояват за стратегия за изпреварващо развитие, а през март организираха кръгла маса за конкурентоспособна икономика под патронажа на президента Румен Радев и с неочаквано широко участие на министри. Тази кръгла маса открои редица проблеми на бизнес средата с акцент върху законодателни слабости и развитието на човешкия капитал. Но не успя да формулира решения.
Дончев, от своя страна, обяви, че ще представи план за икономическа трансформация до края на годината.

В края на март темата бе „вдигната“ и от премиера Бойко Борисов, който каза по време на среща с ГБТИК:

„Всички политици, включително аз, носим грях, рекламирахме България като страна с квалифицирана и евтина работна ръка. Квалифицирани добре, но евтини ни изигра лоша шега и тези квалифицирани работници отидоха там, където ще им плащат добре. На първо място са доходите. Хората свикнаха с новите магистрали, с метрото, сега искат доходите да се вдигнат. Българите се съизмерват с австрийци, германци, и ако не бъдат повишени заплатите, миграцията ще продължава“.

Жалба за младост

Всичко това е вярно. Щеше да бъде още по-вярно, ако беше предугадено преди 2016 г., когато повишенията на заплатите и минималните осигурителни прагове срещаха съпротива.

През 2019 г., разбирането, че е нужен модел на икономиката, който не се основава на евтин труд, вече е закъсняло. Хората, които имаха уменията, за да променят картината на пазара на труда, емигрираха. Те не можаха да бъдат заменени с внос на работници от Украйна или Молдова. Много инвестиции, разчитащи на прогнозите за конкурентоспособност, базирана на евтиния труд, потънаха или бяха замразени. Някои от тези инвеститори като ALC (наименованието е коригирано) вече затвориха.

Според последните данни на НСИ растящ процент от компаниите – не само в индустрията, но и в традиционни сектори като търговията, посочват като пречка  намирането на персонал. АИКБ твърди, че засегнатите от дефицита на кадри са дори повече.

Със задълбочаването на демографския проблем и докато няма изгледи да се обърне посоката на емиграцията, недостигът на персонал ще продължи да ограничава потенциала на икономиката. Това е така, тъй като безработицата вече не е резерв, а броят на напускащите пазара на труда е по-голям от навлизащите (100 към 62). Освен това по-младите поколения имат по-големи изисквания за заплащане, което означава, че заплатите вероятно ще продължат да изпреварват производителността на труда.

В капан

През десетилетието, последвало отварянето към европейския пазар на стоки, услуги и хора, икономиката нарасна номинално с 48.5% (17% по съпоставими цени), а средната работна заплата – със 104% (два пъти), в това число в частния сектор – със 119 на сто. Или, казано по друг начин, компенсацията на наетите (което измерва всички доходи от труд, без тези на работещите предприемачи) се увеличи от 40% на около 50% от брутната добавена стойност.

Ззаплатите у нас все още не са достатъчно високи, за да оставят квалифицираните работници (шофьори, лекари и пр.) в страната. Но вече не са достатъчно ниски, за да направят страната привлекателна за инвеститори въпреки другите трудности, с които те се сблъскват.

България се намира в капана на средните доходи – състояние на застой, характерно и за повечето страни от Източна Европа. Това прави доста по-трудно догонването на доходите в ЕС, а  в комбинация с отворените граници, води до емиграция, тя на свой ред – до намаляване на потенциала на икономиката и кръгът се затваря. За да се излезе от този капан, твърдят икономистите, са нужни инвестиции в производства с висока добавена стойност, увеличаване на дела на средната класа и върховенство на закона.

Не зная доколко се осъзнават пълните последици от тази ситуация. Не става дума само за това, че инвеститорите не идват, защото не успяват да намерят нужните им работници и/или цената на труда е твърде висока за изнасяне на производства, неизискващи висока квалификация. Изпреварващият ръст на заплатите спрямо производителността скоро ще се превърне и в макроикономическо предизвикателство. А маргинализацията в комбинация със застаряването ще изключва все повече хора от активния пазар.

>> В капана на ниските доходи

Не само дефицит на кадри

Недостигът на кадри е отражение на много други проблеми, които се натрупаха през последните години. Ако той беше единствената конюнктурна спирачка на българската икономика, можеше да бъде третиран с краткосрочни и средносрочни мерки, като например – съкращаване на излишни работни места в държавната администрация и неефективни държавни предприятия като „Български пощи“, образование за възрастни и ваучъри за преквалификация (но не за формалните програми, субсидирани от Агенция за заетостта), инвестиции в електронно управление, автоматизация и роботизация.

Кадровият проблем – поне на теория – може да бъде облекчен, ако се обърне посоката на емиграцията. Това изисква добри условия за работа и живот в България и няма да стане бързо. По време на кръглата маса, която работодателските организации, организираха под патронажа на президента, се чу оценката, че стимулът за емиграция намалява, когато нивото на доходи доближи 65% от средното за ЕС (по ППС). В България то е 49%, Румъния обаче достигна 63% през 2017 г.  и емиграцията не намалява. Това не е само икономически въпрос – много хора напускат, отвратени от корупцията и системата, която възнаграждава с постове и обществени поръчки само  лоялните към властта. Битови неуредици от типа на разбити тротоари и унищожени детски площадки и провали в осигуряването на публични услуги (например, детски градини и места за първокласници в добрите училища в столицата), също влияят.

Наблюдаваме низходяща спирала – лошите публични услуги карат хората да напускат, а това води до още по-лоши публични услуги (и дори до лишаване на цели градове от здравни услуги). Може би наближава време да подложим на преоценка и другото конкурентно предимство, с което правителството се хвали пред инвеститорите – ниските данъци и бюджетните излишъци. (Ще е добре първо да се затворят течовете на публичен ресурс, разбира се)

Демографията, казва Томислав Дончев, зависи от всичко. Той е прав. Но логичното продължение на тази мисъл е, че новият икономически модел зависи от нов политически такъв.

Сега, когато пикът на настоящия икономически цикъл изглежда е преминат, предстоящата низходяща фаза трябва да бъде използвана умно за активни мерки, които да подпомогнат ребалансирането на икономиката.

Изоставането

БВППрез десетилетието до 2008 г. БВП на България се увеличаваше два пъти по-бързо от този на ЕС (а ако се изключи 1999 г. – почти три пъти). От 2009 г. до 2018 г. средният ръст е 1.6% и не се отличава особено от този в ЕС – 1%. Нужно е да се помни, че редица страни в ЕС бяха засегнати от криза и трябваше да преминат през строги програми за икономии. Докато България не успя да се възползва от предимствата на членството в ЕС. Ако една икономика не може да расте чрез увеличаване на заетостта, остават инвестициите и производителността. Както се вижда на графиката, периодът на по-нисък растеж съвпада със силно забавяне на инвестициите (въпреки еврфондовете). Доколкото този компонент на разходите пряко и косвено зависи от правителството, неговата роля за насърчаване на растежа не носи оптимизъм.

Предварителното условие

Боя се, че никой не може да формулира нов икономически модел, докато не обясни ясно какво доведе до ниския ръст на доходите през последното десетилетие. Ако се обърнете към „мъдростта на тълпата“, вероятно ще получите обяснения, свеждащи се до следното: „Всеки гледа какво да открадне, а не в какво да инвестира“. Този е един от случаите, когато на улицата ще чуете по-верни отговори, отколкото по високите етажи на властта.

На езика на експертите обяснението за ниския ръст на доходите е свързано не толкова с конюнктурата, колкото с потенциала на икономиката. Този потенциал зависи от инвестициите, от демографията и човешкия капитал и от производителността.

Колко от тези фактори може да моделира правителството? И този отговор изглежда ясен: бизнес средата, образованието и здравеопазването, от които пряко зависят количеството и качеството на работната сила. Трудността не е подобни думи да се включат поредната стратегия, а да се направи промяната, като се преодолее съпротивата на структурите.
Нямаме нужда от нов икономически модел, само за да преоткрием общовалидни принципи като върховенство на закона, системата от проверки и баланси, въвеждане на проследими индикатори за изпълнение, финансиране на публичния сектор, обвързано с резултати, ясни и проследими правила за големите публични инвестиционни проекти, незаобикаляне на закона за публични финанси чрез инициативи като т. нар. безплатно саниране и непрозрачно извънбюджетно финансиране.

Стари и нови идеи

Идеите за промяна на икономическия модел винаги попадат на плодородна почва, като една от причините за това е широко разпространеното убеждение, че малка отворена икономика като българската се нуждае от локомотиви на растежа. Освен това новите икономически механизми (модели) са на почит сред икономистите, които стоят близо до властта, тъй като им осигуряват лесна възможност за изява и доходи. Техните предписания обикновено са смесица от познати принципи и новговора, възприет от евроинституциите. Накратко, те се свеждат до следното:
– Стимулиране на секторите с висока добавена стойност;
– Стимулиране на секторите, в които има сравнителни предимства;
– Стимулиране на иновациите;
– Инвестиции в инфраструктура;
– Намаляване на административната тежест;
– Инвестиции в човешки капитал.
Трудно е да се отхвърлят подобни рецепти. Те бяха планирани и изпробвани в различни пропорции през последните години (по-специално през изминалите пет години от настоящия програмен период на европейските фондове). Но не донесоха видими резултати. Защо?
Заради формализъм и липса на обвързаност между целите, подценяване на мащаба и потенциала за преливане/разпространение на резултатите, както и поради изкривяване на стимулите. Дори безспорният успех на последното правителство – кампанията за завръщане на деца в училищата, остана някак изолирана.

Нека се върнем в годините непосредствено след кризата, когато се наливаха основите на сегашния „модел“. Тъй като стратегическото планиране у нас идва по задание от ЕС, този цикъл до голяма степен се задава от програмните периоди, свързани с еврофондовете. През 2012 г. в рамката на подготовката за новия програмен период (2014-2020 г.) се разработва Иновационната стратегия за интелигентна специализация (ИСИС) /1/. Обемистият документ е изискване на Европейската комисия (и Регламент 1303) и е изготвен с помощта на Световната банка. В резултат на ИСИС са анализирани експортните сектори със сравнителни предимства, а в крайна сметка са определени четирите приоритетни сектора, към които се насочват голяма част от средствата по ОПИК и други европрограми (мехатроника, ИТ, биотехнологии и креативни и рекреативни индустрии). Любопитно е да се проследи как от сектори със сравнителни предимства като производство на моновлакна и метални соли, кабели, лекарства и уреди за измерване се достига до идеята за сравнителни предимства в производството на филми и реклама. /2/ Два от приоритетните сектори вече бяха поели по пътя на успеха и държавата само се присламчи към тях, а за останалите два можем само да се надяваме, че ще има оценка на ефекта от подкрепата им.

Проблемът на този предварителен подбор на победители не е само съмнението в критериите за селекция, а и липсата на гъвкавост. Вярно, стратегията е актуализирана на няколко пъти, но това сякаш е заради конкретни фирми (производствата са много специфични), не заради задълбочено проучване на нови тенденции и проекти.
В документацията на ИСИС откриваме – наред с обичайните цели и приоритети – идеи като центрове за върхови постижения, центрове за технологичен трансфер, бизнес инкубатори, иновационна инфраструктура, комерсиализация на иновациите. Със сигурност ще ги чуем отново и през периода до 2027 г. Вярвате ли, че те ще накарат икономиката и доходите да нарастват изпреварващо и на широка база? По-скоро не.

Практиката показва, че подобни инициативи в най-добрия случай имат изолиран успех. Потенциалът за преливане на резултата към други предприятия и сектори не е сред критериите, по които правителствените служители разработват европрограмите. Затова дори успешните примери не са искрата, запалваща пламъка на творческо разрушение. Тяхната роля е да бъдат витрина, защото не предизвикват възражения или да бъдат параван на много по-големи публични разходи, извършвани без никакви правила.

Обратен ефект

Много научни институти, иноватори и програми за благоустройство получиха своя шанс благодарение на европрограмите и публично финансиране и това е добре. Но е нужен цялостен анализ за ефекта от еврофондовете и други публични инвестиционни програми, който да включва и отрицателните ефекти, като изкривяване на стимулите, разпиляване на ресурс, насочване на дефицитни специалисти (включително ИТ специалисти) към работа, целяща усвояване на публичен ресурс, вместо към разработване на полезни приложения и истински иновации. Един интересен проблем (макар и обикновено в друг контекст) е т. нар. Х-неефективност, която се дължи на отслабването на конкурентния натиск в резултат на достъпа до субсидирана заетост или гарантиран пазар.

>> Зле похарчени милиарди

Министерството на финансите оценява периодично ефекта от еврофондовете, като в последния си доклад посочи, че към края на 2018 г. те са допринесли за ръст на БВП (по цени от 2010 г.) с 4%. Тази оценка поражда въпроси. Прави впечатление, че ефектът се изчерпва в годината на усвояване на средствата (няма мултиплициране). Освен това, той се дължи основно на програмата за развитие на човешките ресурси, която често се свежда до раздаване на пари без особени изисквания за качество. Ефектът е символичен по отношение на ОПИК и е нулев по отношение на програмата за наука и научни изследвания.

Подобни примери за ниска ефективност на публичните разходи могат да се намерят и в други сфери.

>>
Следваща

Страници: 1 2