НАП

Съдът на ЕС излезе с решение по преюдициално запитване на ВАС във връзка със Закона за ДДС, според което НАП трябва да възстанови платен ДДС по несъбираеми вземания, ако има вероятност задължението да не бъде платено.

Спорът е по дело, водено от „Уникредит Лизинг” срещу НАП за начислени с ревизионен акт задължения за ДДС по договор за финансов лизинг, който е развален поради неплащане. Делото е пред ВАС, който отправя запитване пред СЕС дали чл. 90, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО (ДДС директивата) позволява при разваляне на договор за финансов лизинг намаляване на данъчната основа и възстановяване на ДДС, начислен с влязъл в сила ревизионен акт, върху данъчна основа, представляваща сумата от месечните лизингови вноски за целия срок на договора. ВАС оставя и въпроса за корекцията на данъчната основа по ДДС за периода от развалянето на договора до изтичането на предвидения в него срок, тъй като не е установено, че преди края на срока на договора лизинговата вещ е върната на „Уникредит Лизинг”. По-конкретно, запитването е дали при „разваляне“ или „неплащане“ може да се приложи дерогацията от задължението да се намали данъчната основа по ДДС, предвидена в параграф 2 от чл. 90.

СЕС припомня, че член 90, параграф 1 от директивата, в който се посочват случаите на анулиране, разваляне, отказ, пълно или частично неплащане или намаляване на цената след извършването на доставката, задължава държавите да намаляват данъчната основа по ДДС и следователно размера на дължимия ДДС всеки път, когато след сключването на сделка насрещната престация не е получена. От това следва, че данъчната администрация не може да събира ДДС в размер, надвишаващ получения от данъчнозадълженото лице (решение от 6 декември 2018 г., Tratave, C‑672/17 и др.). Особеното в случая е, че НАП е начислила ДДС с ревизионен акт (от 2008 г.) общо за всички дължими за целия срок на договора лизингови вноски и ревизионният акт е влязъл в сила. Договорът е развален по-късно, през 2015 г.

ВАС посочва още, че при частично или пълно неплащане в българската правна уредба липсва изрична норма, която да урежда условията за намаляване на данъчната основа, установена с ревизионен акт. Според СЕС издаването на ревизионен акт не е формалност, която цели да предотврати отклонение от събиране на данъка по смисъла на член 273 от Директивата за ДДС. Затова ревизионният акт не ограничава правото на намаляване на данъчната основа по ДДС в случай на разваляне на договора.

 Също така ВАС посочва, че българската правна уредба не съдържа разпоредби, които да позволяват намаляване на данъчната основа по ДДС в случай на неплащане, като член 115 ЗДДС предвижда такава корекция само при прекратяване или разваляне на договор. Дали това означава, че България е упражнила възможността за дерогация по отношение намаляване на данъчната основа в случай на неплащане по чл. 90, пар. 2.

Според СЕС българските власти би следвало, при спазване на принципа на пропорционалност и под контрола на съда, да определят доказателствата относно вероятната по-голяма продължителност на неплащането, които данъчнозадълженото лице следва да представи. Съдът допълва, че като изисква на практика да са минали десетина години, за да се признае дадено вземане като несъбираемо от гледна точка на ДДС, българските власти поставят данъкоплатците в по-неблагоприятна позиция от техните конкуренти в ЕС от гледна точка на ликвидността.

Според СЕС дерогацията, за която става дума в запитването, допуска да се ограничи намаляването на данъчната основа, ако неплащането на насрещната престация трудно може да бъде проверено или може да бъде само временно (решение от 23 ноември 2017 г., Di Maura, C‑246/16, EU:C:2017:887, т. 17). Запитващата юрисдикция следва да провери дали са налице условията за дерогацията.


В заключение:

Член 90, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че при разваляне на договор за финансов лизинг се допуска намаляване на данъчната основа по ДДС, изчислена общо с ревизионен акт като сума от всички дължими за целия срок на договора лизингови вноски, въпреки че съгласно националната правна уредба ревизионният акт е влязъл в сила и поради това представлява „стабилен административен акт“, установяващ данъчно задължение.

Член 90 от Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главното производство неплащането на част от дължимите по договор за финансов лизинг вноски за периода от спирането на плащанията до развалянето на договора, което няма обратно действие, от една страна, и неплащането на обезщетение, което се дължи при предсрочно разваляне на договора и съответства на сумата от всички неплатени лизингови вноски до края на срока на този договор, от друга страна, представляват неплащане, което може да попадне под дерогацията от задължението за намаляване на данъчната основа по данъка върху добавената стойност, предвидена в параграф 2 от тази разпоредба, освен доколкото данъчнозадълженото лице изтъкне, че с оглед на обстоятелствата има вероятност задължението да не бъде изпълнено, което запитващата юрисдикция следва да провери.