Г-7

Решението на Г-7 да подкрепи въвеждането на минимален корпоративен данък от поне 15% предизвика тревога сред застъпниците за малка държава. Но то бе само част от поредица ходове на лидерите на развития свят и международните организации, които подсказват, че светът след пандемията ще е свят на повече регулации и по-високи данъци. Вашингтонският консенсус и дерегулацията от 80-те години изглежда вече са част от икономическата история.

Този процес се развива на две нива: в кабинетите на главните действащи лица на световната сцена – политически лидери и ръководители на международни организации, и в умовете на някои от най-изявените представители на научната общност. Докато политиците се ръководят от практическата необходимост да напълнят поизпразнените трезори и от страха от гнева на обеднелите, академичната общност се вълнува от по-дълбоките причини за ръста на неравенствата, неефективността на пазарите и ролята на държавата (и общностите) за създаване на публични блага. Някои от тези идеи – постигането на приобщаващ растеж, целите за устойчиво развитие и пр, са тук отдавна. Но ако досега се разчиташе на инициативи като корпоративната социална отговорност и различни форми на ПЧП, сега под натиск са основите на това, което мнозина наричат неолиберализъм.
Страни като България нямат избор, освен да преосмислят конкурентните си предимства, в които ниските данъци и евтината работна сила заемаха централно място.

От преход в преход

Краят на дългия преходен период след финансовата криза от 2008 г. съвпадна с едно неочаквано събитие – пандемията, която послужи като основание за продължаване на монетарните и фискални стимули. Границите между фискална и парична политика се размиха, много други граници бяха преминати. Доколко властите и централните банки са успели да купят време и на каква крайна цена предстои да научим.

Но пандемията съвпадна с началото една по-дълга вълна на разтърсващи промени в световната икономика (шести цикъл според почитателите на руския учен Николай Кондратиев). Дори най-скептично настроените към технологичния детерминизъм биха признали, че зеленият преход и дигитализацията водят до напълно различен тип икономика. В този преход за първи път публичните блага получават превес при формулирането на икономическата политика. Отношенията между труда и капитала се променят. Държавата излиза на сцената наравно с предприемачите, предизвиквайки и опасения за нечестна игра и бюрократизация. Старите метрики за успех вече не работят. Всичко това променя приоритетите на правителствата, мотивацията на фирмите и домакинствата и позициите на победители и губещи.

И означава повече разходи. Само разходите, свързани с климатичните промени, биха стрували на световната икономика 50 трилиона долара според една оценка на „Морган Стенли“. Но цената на бездействието ще бъде по-висока (тук и тук). Тези трилиони трябва да се добавят към разходите за пандемията – особено в страни, които традиционно са изтиквали в ъгъла проблемите на здравеопазването си като България (сравнителни данни – тук).

Разходите за преход към зелена икономика – пребазиране на енергийни мощности, енергоспестяващи технологии и преоборудване, екологичен транспорт, кръгова икономика, наблюдение на веригите на доставки, са явни разходи (за разлика от цената на бездействието). Те ще бъдат покрити от потребителите (чрез по-високи цени) или от държавите (например, чрез субсидии). Първото предполага координация и регулации, второто – по-високи данъци. Голямото предизвикателство е покриването на публичните, а не на частните разходи и това, което на езика на икономистите се нарича външни ефекти.

В търсене на общото благо

Големият завой наляво – или, както по-често се определя, към по-устойчива и по-справедлива икономика – започна още преди години в академичните среди. Новият дух вече се усеща и в културните послания и модните тенденции.

Тази година централни теми на всички водещи икономически форуми са публичното благо, индикаторите за устойчиво развитие, разликата между публични и частни пари, финансирането на новата икономика, регулирането на дигиталните пазари, ролята на държавата и неравенствата.
В Тулуза Жан Тирол събра група звездни икономисти в края на май, за да дискутират темата за общото благо (както е озаглавена неговата книга от 2016 г.). Цялостното впечатление от това събитие бе, че се натрупва подкрепа сред икономистите за по-високо облагане на капиталовите печалби и богатствата, разглеждани като резултат на късмет или конюнктура.  Бедните плащат за войните и пандемиите с живота си, богатите трябва да платят с парите си, каза един от участниците в тази двудневна дискусия. Тирол и неговите гости посочиха, че пандемията е засилила проблема с неравенствата, особено неравния достъп до образование, увеличила е значението на социалната среда и жилищните условия и е поставила под въпрос прехраната на самонаетите. Дарън Асемоглу, който говори за добрите и лошите работни места, привлече внимание с твърдението, че концепцията за стойност за акционерите е довела дотам да се гледа на труда само като на разход, който подлежи на оптимизиране, а липсата на данъчна неутралност в облагането на труда и капитала е допълнителен стимул за автоматизация. Продължавайки темата, Ангъс Дийтън, авторът на Deaths of Despair, рисува картина на съвременна дистопия – от упадъка на традиционната работническа класа до абсурдно скъпата здравна система.

На икономическия фестивал в Тренто нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц говори за постнеолибералния дневен ред. Пазарите, оставени сами на себе си, не са ефективни и стабилни, те произвеждат твърде малко от някои неща, например, твърде малко научни изследвания, и твърде много от други – например, твърде много замърсяване и твърде много рискови инвестиции от типа на тези, които доведоха финансовата криза от 2008 г. Днес ние разбираме, че външните ефекти не са второстепенен, а първостепенен проблем, каза той.
В допълнение редица икономисти – от Мариана Мацукато до Дани Родрик посочват, че успехът на големите компании зависи от публичните блага, които правителства осигуряват – от закон и ред до инфраструктура и инвестиции в НИРД.

А неравенствата, за които толкова често се говори, са само един от големите проблеми през последните години. Те са последица от дълбоки промени – нарастващият брой на хората, отпадащи от работната сила, липсата на сигурност на работните места и данъчното облагане (вж. нататък). Дигитализацията и Четвъртата технологична революция създават възможности главно за една тясна група „победители“ (дори ако включим в сметката тези, които се опитват да се възползват от успеха на технологичните гиганти чрез инвестиции на борсата).

Новият курс на Вашингтон и Брюксел

Както и преди повече от 30 години новата вълна изплиска от двете страни на океана. До голяма степен тонът за новия курс бе зададен в ЕС, където новоизбраната през 2019 г. комисия дойде с мащабни (макар и с все още неизгладени ръбове) планове за реформи, които намериха своята кулминация в Плана за възстановяване и устойчивост. Но това, което наистина предизвика обрат, бе заявката на президента Джо Байдън да скъса с наследството от рейгъномиката, която той нарича “trickle-down economics” (заради идеята, че когато инвестициите и  икономическият растеж се ускорят, нещо капе и за най-бедните).

Байдън подходи по-различно от предшественика си Тръмп както по отношение на стимулите по време на пандемията, така и в плановете за пост-Ковид възстановяване. Той заложи на инвестиции в инфраструктура (намигване към кейнсианството) и ангажира институциите с индустриална политика от вида, който биха харесали във Франция, но не е ясно как ще се възприеме от скептичната към държавни намеси Америка. Като заяви, че публичните инвестиции през последните 60 години са намалели с 40%, задръстванията струват 160 млрд. долара годишно, а летищата са в упадък, Байдън предложи инвестиции в инфраструктура на стойност над 2 трилиона долара (American Jobs Plan). В продължение администрацията му предложи и социална програма на стойност 1.8 трилиона долара, включваща детски добавки, обезщетения за майчинство, инвестиции в образование, включително безплатни колежи и данъчни отстъпки (American Families Plan). Това  може да се превърне в третия значим опит на американски президент (след Рузвелт и Джонсън) да създаде по-социална държава. Двата плана идват в допълнение на пакета Covid-мерки (включително известните чекове за 1400 долара) на стойност 1.9 трилиона долара, приет през март. Но, за разлика от него, новите планове се натъкнаха на критики в Конгреса.

Европа също има своя голям Нов курс – Механизмът за възстановяване и устойчивост на стойност 672,5 млрд. евро, от които безвъзмездни средства на обща стойност 312,5 млрд. евро. Тази инициатива, на която редица кръгове у нас възлагат значителни надежди, допълва многогодишнита финансова рамка за периода 2021-2027 г. Общият ресурс, заделен за различни интервенции през следващите години, е 1.8 трилиона долара. В посочената сума не се включват самостоятелните програми на националните правителства.

Към следващите поколения

Кой да покрие тези разходи? Този въпрос тревожи правителствата, особено след като разходите за пандемията усилиха проблема със задлъжнялостта. Държавният дълг на САЩ се увеличи през миналата година от 135% от БВП до 160% от БВП. Повечето от останалите развити страни вървят по този път. Германия – примерът за фискална строгост, след като в края на 2019 г. беше снижила дълга си под 60%, в края на 2020 г. достигна до 70% (по данни на ЕЦБ). В това отношение България има значително по-голямо фискално пространство (25% съотношение на т. нар. Маастрихтски дълг към БВП в края на 2020 г.).

Фискално пространство е думата, която изпълнителният директор на МВФ Кристалина Георгиева често използва, за да призовава за повече разходи. Нейната идея е, че разходи сега ще обърнат посоката на икономическото развитие в бъдеще, ще предотврятат климатичните промени и ще допринесат за справяне с пандемията. В крайна сметка дилемата може да преформулира така – дали да оставим на следващите поколения повече дългове, но по-чиста и с неизчерпан потенциал икономика или да не ги задължаваме с финансирането на нашите днешни решения, но да изчерпим естествените ресурси на планетата и да загубим човешки животи.

Времевият хоризонт на икономическата политика е различен вектор, който, поне на пръв поглед не се проектира по оста ляво-дясно. Но на практика и левите, и десните правителства търгуват с бъдещето. Левите го правят по добре познат начин – като вземат заеми, за да финансират настоящи разходи („в дългосрочен план всички сме мъртви“). По-рядко се приема, че по същество подобна търговия с бъдещето правеха и десните: като отлагат настоящите разходи за светлите времена, когато икономическият растеж ще вдигне платната на всички лодки. Тогава, надяваха се привържениците на малката държава, ще има достатъчно за преразпределяне и за финансиране на отложените разходи за инфраструктура, за научни изследвания или профилактика на забовяванията. Тази надежда катастрофира, когато се оказа, че десетилетията на силен икономически растеж са в миналото. Струва ми се, че това е централният въпрос около който трябва да се завърти вечният спор между леви и десни икономисти. Никъде тази нова дилема не е по-видима от демографията и свързаната с това криза на пенсионните системи.

По-високи данъци

Този въпрос следва да се разглежда в три аспекта: затварянето на пробойните в международната данъчна система, по-справедливо разпределение на данъчната тежест между различните агенти и с чисто фискални аргументи. От тях идеологически оцветени са вторият и донякъде третият.
Предлаганият глобален минимален данък от поне 15% е само част от дълга поредица събития. Идеята за него възникна в контекста на преговорите под егидата на ОИСР за по-адекватно облагане на дигиталния бизнес (Мярка 1 на BEPS). През 2019 г. идеята се появи в т. нар. втори стълб на Мярка 1, но без да се посочва конкретна ставка.
->

Страници: 1 2