Световна икономика

Лорънс Самърс

Никой не е доволен от американския корпоративен данък. От една страна, основният проблем е, че докато корпоративните печалби са извънредно високи спрямо БВП, данъчните приходи са много ниски. Много успешни компании плащат малко или никакви данъци в момент, когато бюджетният дефицит създава грижи и стотици хиляди военни са в неплатен отпуск, а решението за това на кои семейства да се спрат помощите по предучилищната програма е на лотариен принцип.

От друга страна, основният проблем е, че САЩ имат по-висок корпоративен данък от която и да е друга водеща икономика и, за разлика от други страни, налага сурови данъци за доходи, изкарани в чужбина. Това се смята за несправедлива тежест за фирмите, ангажирани в глобалната конкуренция, като възпира на репатрирането на печалбите, реализирани в чужбина и – заради модела на инвестиции – облагодетелства чуждестранни работници за сметка на американските им колеги.
Тези две гледни точки за корпоративните данъци изглежда сочат в противоположни посоки. Първата показва необходимостта от повишаване на приходите чрез затваряне на вратичките, а втората призовава за намаляване на корпоративния данък. Изглежда чудно, че дебатът за данъчните реформи води до такива разногласия.

В каква посока тогава трябва да поеме дискусията? Сега сме достигнали до толкова лоши решения, че е лесно да се постигне win-win реформа. Централният въпрос е облагането на глобалните компании. Според сегашния закон, американските компании се облагат върху чуждестранните си печалби (с приспадане на данъците, платени на чужди правителство) само когато те репатрират тези печалби. Точно сега американският бизнес държи около 2 трилиона долара в кеш зад граница. Компаниите твърдят – с известно основание, че настоящите правила са им в тежест: те правят скъпо да върнат парите вкъщи и в същото време се събират малко приходи. Такъв е случаят по отношение на корпоративния данък.

Проблемът се влоши от една странна характеристика на данъчния дебат, която ще илюстрирам с познат пример. Представете си библиотека, където много книги са били заети и не са върнати навреме. Има вариант за амнистия – да се позволи на виновните връщане на книгите без глоба и да продължат напред. Налице е основание да твърди, че правилата са правила и глобите трябва да бъдат платени. Но най-лошата стратегия е да се намеква за скорошна амнистия и такава да не бъде приложена. Нещо подобно се случва с нашия дебат за корпоративния данък.

Компаниите се надяват и настояват за обелкечния, като твърдят, че това ще им помогне да върнат парите. Други водят кампания срещу тази идея. Те питат защо компании, които са използвали „агресивни счетоводни практики”, за да насочат дохода си в страни с ниска данъчна ставка, трябва да получат допълнителни облекчения.

Какво да се прави? Надявайки се на някакъв вид облекчение, компаниите бавят репатрирането на печалби в САЩ, дори ако дружеството не използва добре парите в чужбина. И така дебатът насърчава точно това, което би трябвало да се избегне – корпоративните средства се съхраняват в чужбина в ущърб на фирмите и на американската хазна. Ясен и недвусмислен ангажимент, че няма да има облекчения за репатрирането през следващото десетилетие би бил подобряване на сегашната ситуация, тъй като компаниите ще знаят, че ще трябва да плащат данъци върху чуждестранни печалби, ако искат да ги предоставят на акционерите си.

Но това не би бил най-добрият изход. Винаги са възможни подобрения, когато данъкоплатците се оплакват, че данъкът налага значителна тежест, без да генерира значителни приходи за правителството. Може да се намали бюрокрацията и фирмите да плащат повече.

В САЩ трябва да се премахне разграничението между репатрирани и нерепатрирани чуждестранни корпоративни печалби и да се облагат всички чуждестранни доходи (след приспадане на платените данъци към други правителства) при фиксирана ставка, която е под нивото на корпоративния данък от 35 на сто –  може би около 15 на сто. Подобен данък следва да бъде наложен със задна дата на натрупаните печалби, държани в чужбина.
Такова предложение може лесно да повиши приходите в сравнение със сегашното положение, да насърчи репатрирането на средства в САЩ и да се влошаването на конкурентоспособността на американските мултинационални компании. То е справедлив компромис между бизнеса и реформаторите. Това е най-близкото до безплатен обяд, което данъчната реформа някога може да осигури.

Известен икономист, Самърс е бивш министър на финансите на САЩ при управлението на президента Бил Клинтън. По „Файненшъл таймс”.