Бойко Борисов и министри

За броени седмици консенсусът сред политическите анализатори, които в прогнозите за 2020 г. предвидиха стабилност на управляващата конфигурация, започна да се разпада. Кризите, скандалите и други събития, водещи до високо напрежение бяха толкова много, че по-маловажни проблеми, които при други обстоятелства биха предизвикали многоседмични спорове, бързо затихваха. Сред тях бяха скандалът с доставките на лекарства за частни болници и напрежението около въвеждането на ТОЛ системата, която бе съществено орязана пред заплаха от протести.

Някои от тези критични събития се проявиха още в края на миналата година – като кризата с водоснабдяването на Перник и други населени места. Оттогава е и напрежението около Националната лотария и Васил Божков. Мнозина видяха в обвиненията срещу милиардера и фалирането на бизнеса му прилики с кризата на КТБ, която разтърси държавата през 2014 г.

Други проблеми се появиха без предизвестие и демонстрираха високото ниво на недоверие в управляващите  – такъв бе случаят със страховете (до голяма степен преднамерено нагнетявани) поради присъединяването на страната към еврозоната.

Бяхме свидетели на кризи за вътрешна употреба (като хаосът, създаден около Наредба Н-18) и на такива с геополитическо измерение (като изгонването на руски дипломати и посочването на първия българин със забрана за влизане в САЩ поради корупция).

Има ли общ знаменател всичко това?

В следващия анализ ще обобщим основно икономическите проблеми, които са свързани с напрежението от последния месец.

Опитът учи, че една криза никога не идва сама. Тя може да е резултат на струпване на отлагани проблеми или от преразпределение на власт. Политическият и бизнес елит също така може да не успее да овладее събитията, когато се получи съвпадение на кризи, особено ако се намесят

геополитически фактори.

Така фалитът на КТБ, макар и да беше провокиран от скандала между мажоритарния собственик на банката Цветан Василев и владеещия много лостове негов бивш партньор Делян Пеевски, се случи на фона на напрежението, предизвикано от проекта „Южен поток“. Нещата утихнаха, когато България спря проекта. Това, както и използваните методи, са основните прилики между двете атаки, но в много отношения нещата са се променили.

Днес правителството на Бойко Борисов опитва да построи „Балкански поток“ – продължението на „Турски поток“ към Югоизточна Европа (по-малък и икономически по-неизгоден проект от „Южен поток“) и да възобнови проекта за АЕЦ „Белене“. Едновременно с това кабинетът се стреми да запази добри отношения със САЩ главно по линия на военното сътрудничество, в това число чрез изграждане на координационен център във Варна, което може да се тълкува като прехвърляне на повече отговорности от Турция към България. В тази посока са насочени и евентуални енергийни доставки от САЩ – на природен газ (до 50% диверсификация на вътрешния пазар според изявления на енергийния министър Теменужка Петкова), на свежо ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй след 2025 г. и на турбини от GE за АЕЦ „Белене“.

Трудният баланс създава зле прикрито напрежение.

Други тежки изпитания за правителството се задават откъм Брюксел, макар и засега да остават по-незабелязани. Две са големите предизвикателства –

Зеленият пакт и намаления размер на еврофондовете

през новия програмен период. Последните предложения, направени на Европейския съвет предвиждат съкращаване на Многогодишната фискална рамка за периода 2021-2027 г. от 1.16% от БНД на 1.07%. Борисов имаше уверения (при предложението на ЕК от 2018 г.), че евентуални съкращения на европейския бюджет няма да засегнат България. Дори нещо повече – благодарение на реформата на т. нар. Берлински критерии страната трябваше да получи с около 5% повече по оперативните програми. Но изглежда, че перспективите не са така оптимистични, отчасти поради Брекзит. Първо, финландското председателство предложи през 2019 г. допълнително съкращаване на средства . Все пак при посещението си в Брюксел в началото на месеца премиерът Борисов успокои, че въпреки намалението на европейския бюджет с 60 млрд. евро, страната ще получи колкото и през предишния период. Но България ще трябва да прави по-голяма вноска в общия бюджет, което намалява нетните постъпления. Трето, голяма част от европейския бюджет се пренасочва от регионално развитие, кохезия и селскостопански субсидии към подкрепа за иновациите, науката и технологиите, както и за зелени политики. Само предлаганото намаление на кохезионния фонд е с 35% спрямо 2014-2020. Така по-голяма част от средствата в новата бюджетна рамка като програмите Хоризонт и Еразъм+ ще се разпределят директно от Брюксел, а не от българската администрация. Това е сериозна заплаха към изградения модел на осигуряване на подкрепа за властта (особено по места) чрез усвояване на еврофондове.

Само за борбата с климатичните промени ще бъдат заделени една четвърт от бюджета на ЕС. Освен това Зеленият пакт изисква част от средствата да бъдат осигурени от националните правителства. Това предполага сериозна промяна на финансовите потоци, циркулиращи между публичния и частния сектор (а и не само). Зеленият пакт също така ще наложи мащабна промяна на българската енергетика и свързаните с нея производства. Ще има затваряне на мощности. В дългосрочен план ще бъде засегната конкурентната позиция на редица други сектори, например, индустрията за опаковки и някои от заводите за авточасти (поради ориентацията към електроавтомобили). Откриват се рискове – но и възможности –  пред производството на храни, както и пред транспорта (включително електрозарядни станции или центрове за модален трансфер, а  не строителство на магистрали) и т.н.

Значителна част от разходите и рисковете, свързани със зеления преход, ще бъдат отговорност на правителството. Наскоро премиерът Бойко Борисов заяви, че при 60% енергия от въглищни централи (всъщност по-малко) страната се нуждае от 20 млрд. (вероятно евро и вероятно заедно с разходите за дострояване на АЕЦ „Белене“) за успешен преход. Той се опасява, че България няма да получи допълнителни средства заради затварянето на въглищни централи. „Ще кажат: имате си фондове, дайте ги за това“, обясни Борисов по време на годишната среща на в. „Капитал“ в края на януари. „Зелената сделка за България е голям проблем“, повтори той в началото на февруари.

Дали правителството може да разчита на собствени фондове, освен на европейския бюджет? След 10 години на растеж и устойчиви публични финанси страната изглежда готова да се справи с

фискални предизвикателства.

Няколко обстоятелства обаче хвърлят сянка върху подобно твърдение:
– значителни предстоящи разходи във връзка с довършването на АМ „Хемус“, възможно връщане на средства за АМ „Струма“;
– допълнителни разходи по програмата за превъоръжаване на армията;
– перспективата за значителни погашения по външния дълг през периода 2022-2024 г. (общо 3.9 млрд. евро);

Чрез ангажирането си с АМ „Хемус“ и други големи проекти правителство ще се опита да поддържа същото ниво на преразпределение (съответно лостове за влияние), независимо от преструктурирането на европейския бюджет. Фискалният резерв в размер на около 9 млрд. лева към 31 януари надхвърля два пъти необходимия минимум по закон (този минимум се дължи на факта, че фискалният резерв включва неприкосновени средства, например, Сребърния фонд). Такъв резерв би бил напълно достатъчен, ако не бяха посочените по-горе обстоятелства и големите проекти. Освен това поради начина, по който кабинетът заделя средства за бъдещи разходи (например, чрез сметки за чужди средства), може да се предполага, че в резерва има и средства, които са блокирани за одобрени вече разходи като тези за АМ „Хемус“ и ВиК холдинга, тоест част от него не е на разположение.
Следва да се подчертае, че България има достатъчно фискално пространство поради относително ниския размер на публичния дълг, но вземането на нови външни заеми поначало е политически чувствителен въпрос у нас.
Безпокойство будят и квазифискалните дефицити, които са свързани главно с дружествата от енергетиката.
Обстоятелството, което прави ситуацията потенциално по-нестабилна, са

системно недофинансираните сектори и големите проекти.

Това се отнася например за ВиК сектора, където само 14% от водопроводната и 19% от канализационната мрежа са строени след 1991 г. Последното на пръв поглед оправдава решението на правителството да консолидира публичен ресурс в размер на 1 млрд. лв. за подобряване на ВиК инфраструктурата. Но не и ако се върви по пътя на спорното насочване на половин милиард лева към ремонт на язовири, при което ремонтът се оказа само повод за усвояване на средства.

Настоящото правителство е изправено пред трудна маневра. Наистина такива проблеми сами по себе си не са източник на политическа нестабилност. Те могат да се превърнат в такъв, ако разклатят установените взаимозависимости между властта и едрия бизнес. Възможно ли е лидерите на управляващото мнозинство да са достигнали до идеята, че чрез държавни мастодонти като ДКК, АЕЦ „Белене“, държавната хазартна компания и ВиК холдинга, ще си осигурят повече власт и по-малко сътресения? Мнозинството гласоподаватели, които са склонни да обяснят икономическите си неуспехи с „грабителската“ приватизация, биха подкрепили такъв контра-преход.

Така стигаме до усещането за несигурност, който се свързва с повдигнатите обвинения срещу някои от най-популярните богати хора в страната. Трудно е да се определи обаче доколко тези действия са съгласувани и всички лица, към които те са предупреждение. Един сигнал все пак бе достатъчно ясен – пари без власт не струват много.

Повишеното напрежение от последните дни носи белезите на разчистване на терена и причините за това са повече от една. Борисов обяви, че смята да се оттегли „в партията“ след като довърши мандата си и да даде път на младите. Неговият потенциален наследник вече загрява зад дясното му рамо.  Ако планът успее, това, което той ще донесе, може да е държавно контролиран капитализъм.

(Прочетете и тази статия)