Медведев и Борисов

Никой не очакваше по време на посещението на руския премиер Дмитрий Медведев в София да бъде обявен напредък по който и да е от двата големи енергийни проекта, които България предлага на вниманието на Москва – продължението на „Турски поток“ до сръбската граница и строителството на АЕЦ „Белене“.

Затова новината от тази визита бе явното притеснение, което демонстрира българският премиер Бойко Борисов по време на съвместната му пресконференция с Медведев и категоричността, с която Алексей Милер, шефът на „Газпром“ отхвърли какъвто и да е интерес към газовия хъб. Второто може да е било неочаквано само за българския премиер, който изглежда започва да разбира, че досегашната му стратегия върви към провал. „Газпром“ не се интересува от пазар на природен газ от различни източници в България. Той се интересува да осигури транзита за дългосрочните си договори за доставки на газ и фактът, че Европейската комисия не харесва транзитните договори, не го притеснява. За разлика от 2014 г., когато тогавашният премиер Пламен Орешарски спря строителството на „Южен поток“ и остави „Газпром“ с обида и загуба за 800 млн. евро (по оценки, обявени от Владимир Путин, това вероятно включва и заема за „Южен поток България“, който БЕХ не е върнал), сега руската страна е в силната позиция.

Завършването на „Турски поток“ и зелената светлина, която Германия и „Газпром“ получиха за „Северен поток – 2“ на практика дават възможност на Русия да заобиколи Украйна. Москва си гарантира изпълнението на доставките за Европа и Турция чрез новите маршрути (плюс Ямал) и може да спокойно да се посвети на разработването на терминали за втечнен газ или каквито други приоритети има.

Все по-често се говори, че още от 2020 г. Русия може да спре транзита през Украйна, въпреки че Европейската комисия се опитва да посредничи в преговорите между „Газпром“ и „Нафтогаз“, Украйна. Наскоро РИА Новости цитира шефа на „Нафтогаз“ Андрей Коболев, според когото дори само „Северен поток“ – 2 прави газопреносната мрежа на Украйна ненужна. Ще загубим целия транзит, а има голяма вероятност да довършат „Турски поток“ до края на 2019 г., е казал той. По този начин Украйна вече няма да е сдържащ фактор срещу руската агресия, заявява мениджърът, критикувайки страните от ЕС за това, че инвестират в руските проекти. Но според руския енергиен министър Александър Новак, транзитът през Украйна е много по-скъп. Все още нищо не е решено и има вероятност да се запазят някакви доставки през Украйна на технологичния минимум. Но не може да се разчита само на този шанс.

Под риск

Какво означава това за България? Страната ни получава през Украйна и Румъния както доставките по транзитните договори (над 17 млрд. куб. метра), които оперира „Булгартрансгаз“, така и доставките за вътрешния пазар (над 3 млрд. куб. метра годишно). Договорът за транзит е със срок до 2030 г. и съдържа клаузата Ship or Pay, тоест „Газпром“ е длъжен да плаща за заявен, но неизползван капацитет на транзитния тръбопровод, по който тече газ главно към Турция. Напоследък транзитът намалява – главно защото Турция получава значителни количества по море от Русия. Не е много ясно дали „Булгартрансгаз“ получава компенсацията за неизползвания капацитет и ако не – има ли намерение да съди „Газпром“ (виж и тук). Договорът за вътрешните доставки е със срок до 2022 г.

И тук изглежда се ражда кошмарът, който стряска Борисов. Когато говори за спиране на доставките през Украйна, „Газпром“ има предвид и спиране на доставките за вътрешния пазар на България и пренасочването им през Турция. Това не се коментира официално сега, но бе коментирано през есента. През октомври, когато преговаряше по анекса на договора с „Газпром Експорт“ в рамките на споразумението на руската компания с ЕК, освен механизма за ценообразуване е бил обсъждан и анекс, предвиждащ доставките да стават през Турция (тоест през „Турски поток“), вместо през Украйна. В изявление на Николай Павлов, шефа на „Булгаргаз“ се говори, че са обсъждани две нови точки в допълнение към Негру вода, Румъния –  в Украйна и Словакия, но се пропуска възможността за точка на доставка на границата с Турция. Според статия в руския РБК от февруари 2019 г. и статия в Комерсант от ноември 2018 г. „Газпром“ предвижда да осигури доставките за България, Сърбия, Унгария и Словакия (или Австрия) в рамките на „Турски поток“. Статията на РБК дори е придружена със схема, от която става ясно, че целта на новото разклонение от Турски поток не е толкова транзит за Западна Европа, колкото задоволяване на потреблението в България, Сърбия и Унгария.

За да може да осигури този транзит (в обем по-малък от сегашния), България ще трябва да финансира сама продължението на „Турски поток“ до сръбската граница.

Затова рискът вече не е, че България може да се прости с амбициите си да стане фактор на газовия пазар. По време на пресконференцията с Медведев българският премиер Бойко Борисов почти молеше да се запази поне сегашния обем на транзита през България. А това няма как да стане – от предложения капацитет на входа откъм Турция трябва да се извади вътрешното потребление. Затова и входният капацитет е по-голям от изходния при Сърбия – виж по-надолу (в различните източници числата доста се разминават; проектът се представя като разширяване на сегашната мрежа, така че третият участник в процедурата по резервиране на капацитет е „Булгаргаз“).

Борисов, а напоследък и енергийният министър Теменужка Петкова, която се позова на официално съобщение за спиране на транзита от Румъния през България до Турция от 2020 г., избягват да посочват, че сегашният договор за транзит на над 17 млрд. куб. метра изтича през 2030 г. Твърди се, че проектът „Турски поток“ е обвързан с отказ от претенции по сегашния договор. Наистина, България може да откаже да строи продължението на „Турски поток“ и да настоява, че има транзитен договор за още 11 години. Но ако Русия откаже да изпълнява транзитния договор, какви възможности има българската страна? Тя може да заведе дело и има шанс да го спечели (но се твърди, че според анекс към транзитния договор това арбитражно дело ще се гледа в Москва). Но това ще стане след години. Този вариант не устройва българското правителство не само защото не се знае кой ще е на власт, когато делото (евентуално) бъде спечелено.

В този момент БЕХ не може да си позволи да загуби транзитни приходи и руската страна със сигурност е наясно с това.

„Булгартрансгаз“ е една от двете устойчиво печеливши компании в състава на БЕХ. Поради растящите загуби на ТЕЦ „Марица изток“ 2 (компанията де факто е в технически фалит) почти целият свободен ресурс на енергетиката отива за поддържане на тази основна мощност, както и за покриване на загубите на НЕК и „Топлофикация“. Предстои да видим годишните отчети на държавните енергийни предприятия, но последните данни бяха тревожни (виж тук). Много е  вероятно годишните данни да покажат, че БЕХ едва е успял да плати глобата от 77 млн. евро на ЕК. Значителните задължения на холдинга и на дъщерните му дружества, както и отложеният проблем на НЕК, който успя да се издължи на АСЕ чрез временна помощ от бюджета, силно стесняват пространството за маневриране.

Така че натискът върху българската енергетика е двоен. От една страна, закъснението в намирането на реалистични алтернативи, плюс идеологически спорове, маскиращи разноцветни лобистки интереси, и доза алчност, превърнаха България в заобиколим фактор на газовия пазар. От друга страна, поради влошените финансови резултати на ключови дружества на БЕХ, страната не може да си позволи да не получава приходи от транзит в краткосрочен период.

Последната възможност да се постигнат по-добри условия бяха преговорите за доставките от Русия, които се водеха под надзора на Европейската комисия. Сега „Газпром“ има възможност да наложи своите правила, изчаквайки спокойно докато България се бори да удовлетвори условията на Европейската комисия.

Влошаване на параметрите и бързане

Че „Газпром“ е уверена в успешното придвижване на проекта, пролича от цитираната статия в руското издание РБК, според което вече е ясен доставчикът на оборудване и строителство на газопровода през българския участник. Това е „Тръбната металургична компания“ на бизнесмена Дмитрий Пумпянский. Формално търгът за избор на доставчик не е завършил. Пумпянский е милиардер от Урал, чиито партньори в ТМК в миналото са били основателите на МДМ Банк Сергей Попов и Андрей Мелниченко (притежава бизнес у нас чрез швейцарската „Еврохим Трейдинг“). Пумпянский не е свързан с „Газпром“, чрез което руската страна се надява да избегне повторение на „Южен поток“ (тогава бе избрана „Стройтрансгаз“ на Генадий Тимченко, който по-късно се оказа в санкционните списъци). Според един от източниците на РБК руската компания вече преговаря с австрийската „Щрабаг“, която да извърши строителните дейности. Това не е потвърдено. (Допълнение: ТМК участва в търга заедно с италиански и германски строител – виж тук) А и изборът следва да се направи в България. Но „Булгартрансгаз“ няма особена свобода на избор, защото трудно ще осигури финансирането на проекта. Идеята е на строителя и на доставчика на оборудване да се плаща за сметка на бъдещите приходи от транзитни такси, което силно стеснява кръга на възможните изпълнители.

Както посочва Илиян Василев в статия за България Аналитика „всички приходи, от които ще се изплаща този дълг, са 100% зависими от Газпром, което увеличава двойно риска, доколкото Газекспорт контролира проекта и на входа и на изхода, включително съдбата на българския ТСО Булгартрансгаз”.

Първоначалната оценка на Министерството на енергетиката бе, че новият договор за транзит до 2039 г. е по-изгоден от запазването на съществуващия транзит на 17 млрд. куб. метра (виж тук). Но това бе преди представителите на „Газпром“ да обявят за високи поисканите транзитни такси от „Булгартранзгаз“ и да постигнат тяхното намаляване (2.21 долара за 1000 куб. метра според руската преса). Първоначалната такса бе с около 3.6% по-висока. Все пак, дори и след намалението, заплащането за транзита е над договореното през 2006 г. за използване на Трансбалканския газопровод, който е построен отдавна.

В крайна сметка договорът за резервиране на капацитет бе сключен с „Газпром“ и швейцарската „Мет“ (собственик на енергийния търговец „Мет Енерджи България“) за 16.8 млрд. куб. метра годишно входящи потоци от Турция и при резервиране на капацитет от 10.5 млрд. куб. метра на изхода към Сърбия. Не е ясно какъв е делът на руската компания. Според „Коммерсант“ „Газпром“ е резервирал  15,8 млрд куб. м на входа в България (което съответства на мощността на една тръба на „Турски поток“ – 15.75 куб.)  и 4 млрд куб метра на изхода към Сърбия с опция за увеличаване до 11 млрд куб. метра от 2021 г. Според правилата на ЕС 10% от капацитета на тръбите (при входа на Турция) и 20% от капацитета на изхода към Сърбия се запазва за свободен достъп, твърди Министерството на енергетиката. Общият капацитет е над 19 млрд. куб. метра на входа на Турция (тоест повече от една тръба на „Турски поток“, което е странно), като останалите нерезервирани 10% трябва да се търгуват на газовия хъб. Не е ясно къде се очаква да иде разликата – вероятно в хъба, чрез който поне на теория се спазват изискванията на ЕК.

София се надява, че процедурата пазарен тест (Open sеason), липсата на връзка между доставчика на гориво, оператора и строителя, както и представянето на проекта като разширяване на съществуващата газопреносна мрежа ще са достатъчни, за да не предизвикат възражението на Европейската комисия. Предстои да видим.

Стойността на проекта за разширяването на българската газопреносна система от границата с Турция до границата със Сърбия е 1,4 млрд. долара, пише РБК. Според обществената поръчка на „Булгартрансгаз“ строителството на 474 км тръби е на стойност 2.29 млрд. лева без ДДС, а общата стойност – 2.8 млрд. лева (3.3 млрд. лева с ДДС). Но част от работите – например, газоснабдителна връзка с Турция на стойност 48,9 милиона лева и изграждането на измервателната станция „Странджа“, започнаха още през миналата година. Стойността на компресорната станция също не е включена в цената на големия търг.

„Булгартрансгаз“ ще финансира за своя сметка до 500 млн. лева, за останалото ще разчита на заеми.

Търгът за инженеринг и строителство се провежда в съкратени срокове и бързането очевидно е поради вероятността за спиране на доставките през Украйна и Румъния. И докато вниманието остава съсредоточено върху пазарния тест и винаги горещите българо-руски отношения, би било добре да не се изпускат от поглед и условията на строителството, тъй като освен доставка и полагане на тръби, има много други разходи (например, отчуждаването на земи), от които зависи крайната изгода на проекта.

Алтернативи – питомното и дивото

Все още се таят надежди, че има достатъчно алтернативни източници, които да захранят газовия хъб „Балкан“. Проектът се ползва с подкрепата на ЕК, тъй като предлага далеч по-пазарно решение от дългосрочните договори с „Газпром“. Но той няма сигурни доставчици.

Според Борисов, такива ще се намерят: „До момента е направено предпроектно проучване за газоразпределителния център, в което се разглеждат няколко източника за доставки на природен газ – от Русия, от Каспийския регион през междусистемната връзка с Гърция, от Румъния, както и евентуален местен добив от Черно море, където в момента се осъществяват проучвания“, коментира българският премиер по време на форума на ЕС в Египет. Бившият посланик в Русия Илиян Василев също твърди, че трябва да се разчита повече на вноса от Румъния. Каспийският газ, гарантиран от споразумения, засега е само този от Азербайджан, но той е предназначен само за вътрешно потребление. Местният добив е незначителен. За цени на алтернативните доставки все още не става дума.

България разчита над 90% на руски газ, това не се е променило през последните пет, 10 или 20 години и изглежда няма да се промени достатъчно бързо.

Дори в първоначалния вариант на газовия хъб Балкан се говореше за до 2 млрд. куб. метра от Румъния и фантастичните от днешна гледна точка над 60 млрд. куб. метра от Русия. Много от алтернативите не са сигурни.

Резервирането на капацитета на новия транзитен газопровод за „Турски поток“ препречва евентуално свързване с Южния газов коридор при Странджа/Малкочлар (забележете, Борисов вече говори за доставки на каспийски газ през Гърция). Южният коридор (TANAP до Турция и TAP до Италия) тръгна след много години на очаквания през 2018 г., но пренася едва 10 млрд. куб. метра от Азербайджан и поне до 2030 г. не е планирано разширяване.

Румъния е възможен доставчик, но поради местни особености (включително административни ограничения) тя все още не произвежда достатъчно, за да се превърне в солиден износител. Страната има газови резерви над 100 млрд. куб. метра и проучванията продължават. Въпреки това тя е малък износител на газ (статистиката на Евростат показва само епизодичен износ през май и юли 2017 г. за България). Румънският оператор Трансгаз наскоро обяви, че ще увеличи изнасяните количества от около 100 млн. куб. метра годишно до 4 млрд. куб. метра (това е малко повече от годишното потребление на България). Максималният капацитет на интерконектора с Румъния е 1,5 млрд. м3/год.

Единствената жизнеспособна алтернатива са доставки през Гърция. Терминалът за втечнен газ край Александруполис ще бъде с капацитет от 5.5 млрд. куб. метра годишно и интересът към него е много голям. България, която търси акционерно участие от 20%, няма да може да осигури достатъчно газ навреме, за да демонстрира поне някаква степен на независимост. Доставките изискват да бъде завършен интерконектора с Гърция (най-рано през 2020 г.), чийто първоначален капацитет е 3 млрд. куб. метра. Оттам вероятно ще минат и доставките от Азербайджан (1 млрд. куб. метра), договорени със СОКАР.

Хърватия също от години се опитва да се заяви като газов хъб чрез строителството на терминал за втечнен газ (от САЩ), но и този проект не е напреднал. Поне на теория, има възможност за доставки на газ от Кипър (наскоро там бе открито значително находище от ExxonMobil), както и от Израел чрез подводния газопровод EastMed, който обаче ще бъде завършен най-рано през 2025 г. Накратко, всичко това е в бъдещето – по-близко или по-далечно, или не е в достатъчни обеми.

Сега имаме непосредствен проблем и той е свързан със запазването на транзитните приходи и договарянето на доставките за вътрешния пазар след 2022 г., което не е толкова далеч. За съжаление, преговорната позиция на България в момента е по-слаба, отколкото беше през 2018 г. А ако се погледне по-голямата картина в енергетиката, което е задължително предвид растящите финансови рискове, то става ясно, че правителството има спешна нужда от резервни планове.