След години призиви за по-активно участие на правителствата в стимулиране на бавно растящите икономики изглежда, че съмненията за изчерпване на паричната политика отварят път за ЕК да даде сигнал за край на остеритета. На пръв поглед това е предизвестена и политически мотивирана промяна и завръщане към стари спорове. На втори поглед смяната на парадигмата повдига въпроси, чиито отговори още не знаем.

Именно в Европа, където разминаването между паричната и фискалната политика бе отчетливо след кризата, промяната на тона е най-забележима. Новият комисар по икономически и финансови въпроси Паоло Джентилони открито заявява, че стимулирането на икономиката не може да се остави само на паричната политика и страните, които имат фискално пространство, трябва да направят повече. (За страните, които нямат фискално пространство – поради твърде високите нива дълг/БВП, МВФ преди време предложи концепцията на свързаните с ръста на БВП облигации) Управляващият директор на МВФ Кристалина Георгиева се обяви за централна роля на фискалната политика, но добави, че предвид високите държавни дългове, това не би работило навсякъде. Поканата очевидно бе към страни като Германия, но би важала и за България. Призивите за по-активна роля на фискалната политика всъщност не са нови. Така например през 2016 г. популярният автор Мохамед ел-Ериан в книгата си The only game in town заявява, че завръщането към висок приобщаващ растеж и дълготрайна финансова стабилност е отговорност и на правителствата. В Economix са представяни и други подобни идеи (тук, тук, тук).

За хората, чиито представи за икономиката са създавани в контекста на противопоставянето между кейнсианство и монетаризъм, това са теми, които сякаш бяха изчистени преди 30-40 години. Тогава се наложи виждането, че активната фискална политика (в популярните разбирания фискалните стимули са еквивалент на кейнсианство) е неефективна, дори ако решенията за увеличени разходи не са взети с популистки или корупционни мотиви. (Последното е доста силно ограничително условие.) Това е така, тъй като фискалните стимули водят до натрупване на задължения, за които домакинствата рационално предвиждат, че трябва да платят с бъдещи увеличения на данъците и затова увеличават спестяванията си. Друг източник на неефективност е изтласкването на частните инвестиции от държавните разходи. В допълнение, ако икономиката е неконкурентоспособна и отстъстват структурни политики, то фискалните стимули могат да доведат до увеличение на вноса и няма да стимулират икономическия растеж, което пък е един от аргументите в поза на политики, свързани с предлагането. Активистката парична политика също е неефективна (води само до по-висока инфлация), съгласно хипотезата за неутралност на парите. Горе-долу по това време се наложи и концепцията за независимост на централните банки в замяна на ясен мандат, концентриран върху ценовата стабилност (или двоен мандат, както е в САЩ). Чарлз Гудхарт, който описва подробно този процес (тук), отбелязва, че фокусът върху инфлацията става възможен благодарение на поведението на кривата на Филипс (тогава), а новата доктрина позволява не само на монетаристи, но и на кейнсианци да поддържат твърденията си.*

За страни като България, които се присъединиха към групата на държави с пазарна икономика, т. нар. policy mix – тоест взаимодействието между фискална и парична политика чрез определянето на данъци, бюджетни разходи, лихвени проценти и парично предлагане, бе един от първите уроци на Прехода.

Икономическата наука извървя сериозен път от времето, когато Милтън Фридмън каза, че инфлацията винаги и навсякъде е паричен феномен. Предизвикателствата днес са други: ако героят на 80-те години бе укротителят на инфлацията Пол Волкър, за герой на 10-те години на нашия век щеше да бъде обявен Марио Драги – ако бе успял да повиши инфлацията (всъщност някои икономисти като Оливие Бланшар вече му отдадоха почит и без подобно „постижение“).

Ако през 80-те години светът бе убеден, че фискалната политика е достигнала предела си, днес се говори за границите на паричната политика в страните, които прибягнаха към мащабни количествени облекчения и нулеви до отрицателни лихвени проценти. Все по-често се обсъждат страничните ефекти на паричните стимули – от подкопаване на доходността на пенсионните схеми до прeкомерно раздуване на цените на активите, носещо риск за финансовата стабилност. Вместо да накарат компаниите да инвестират повече и да откриват работни места, лесните пари ги насърчиха да правят обратно изкупуване и да увеличават дивидентите. Вместо да насърчат търсенето и икономическата активност, ниските лихви могат да накарат възрастните хора да спестяват повече за старини, както посочва Сатяджит Дас. Налице са основания да се смята, че мерките на централните банки не само са с намаляваща възвращаемост, но и стават контрапродуктивни. (виж повече за това тук).

От тази гледна точка въпросът вече не е за необходимостта от нови стимули, а как да се излезе от досегашните и ролята на фискалната политика следва да се разглежда в този контекст (метадон, а не по-силна дрога).

Съществуват обаче много неизвестни във връзка с тази смяна на инструментите и е вероятно различни официални лица да влагат различен смисъл.

Първо, не е много ясно дали целта е да се тества възможността за фискални стимули при следваща криза с оглед на изчерпаните възможности за въздействие от страна на централните банки или да бъде направен опит за поддържане на растежа на националните икономики въпреки признаците за забавяне, включително поради структурни и дълготрайни фактори. Това са много различни цели.

Второ, не е много ясно доколко предписанието се отнася само до развитите страни, при които бе достигната границата на паричната политика – страните от еврозоната, Швейцария, Япония, Швеция (все още), до голяма степен САЩ.

Трето, паричната политика и, с някои уговорки, фискалната са краткосрочни инструменти, чиято цел е да изгладят бизнес цикъла. В същото време много често неефективността на паричната политика и оттук – призивите за повече действие от страна на правителствата, се отдават на дълготрайни причини (виж дискусията за т. нар. секуларна стагнация тук,  тук и тук).

Правителствата поначало имат отговорността да подкрепят растежа – въздействайки и върху предлагането, и да осигуряват дългосрочната стабилност, включително институционална. За разлика от централните банки те имат свободата да дефинират широко целите си и не следват твърди правила. При това, подбирайки приоритети, те могат да си позволят дори да преследват трудно съвместими цели – например, растеж, борба с климатичните промени и с намаляване на неравенствата, доколкото – за разлика от централните банки – нямат един показател, по който да измерват успеха. Една друга съществена разлика е, че докато решенията на централните банки се вземат на база на оценката на бизнес цикъла, решенията за фискалната политика зависят от мнозинства с предварително зададени предпочитания и така зависят от политическия цикъл. Предвид растящата поляризация и възходът на популизма това може да доведе до хаотични резултати и вероятно увеличаване на волатилността, вместо да е обратното. Оттук ключовият въпрос е за ефективността на фискалната политика.

Но критиките към евентуално използване на фискални стимули до голяма степен се отнасят и до паричните. Навлизайки в непознатите води на отрицателните лихвени проценти и количествените облекчения, централните банки всъщност се озоваха на терена на полититиците. Това е така, защото техните решения водят до алокативни и преразпределителни ефекти (а това е политически въпрос) и насърчават безотговорни правителства. Те наказват спестителите за сметка на разхищаващите и спекулантите. Те удължават живота на нежизнеспособни (зомби) компании, което всъщност е решение, което обикновено вземат политиците, за да не загубят гласоподаватели. Финансирането на правителствата чрез изкупуване на ДЦК допълва фискалните ефекти от паричната политика (чрез лихвите, сеньоража).

Проблемът е, че правителствата станаха зависими от паричните стимули и много страни биха изпитали затруднения, ако централните банки започнат да повишават лихвените проценти или започнат да изтеглят ликвидност.

С оглед на всичко това стои въпросът за формулирането на целта на активната фискална политика. Дали на правителствата следва да се възложи задачата да стимулират търсенето при текущата фаза на бизнес цикъла? Или задачата на фискалната политика на този етап е да помогне на паричната да излезе от капана на паричните стимули?

Положителен отговор на първия въпрос неизбежно ни води към нови нетрадиционни концепции като универсалния базов доход, хеликоптерните пари, или директно парично финансиране на държавни разходи. Отново ще кажем, че стои въпросът доколко такива интервенции биха били съвместими с дългосрочните причини за слабия растеж, включително демографски фактори, изчерпването на екстензивни фактори (като природни ресурси) и някои свидетелства за намаляваща възвращаемост на иновациите.

Вторият въпрос е по-интересен. Ако приемем, че количествените облекчения и отрицателните лихви са  извънредна, а не постоянна мярка, то излизането от нетрадиционната парична политика може да бъде съпроводено със стрес и обществено недоволство (повишени разходи по жилищни кредити, увеличени разходи за обслужване на държавния дълг, вероятно фалити на компании и спад на борсите). При определени обстоятелства това може да влоши балансите на централните банки. Ролята на правителствата в такъв случай би била чрез внимателно преценени мерки да се компенсират тези нежелани ефекти, така че да се запази доверието в паричния орган и да не се блокира икономиката.

Много по-важно е обаче политиките да се насочат към структурните фактори, които водят до слабото търсене. Това включва преструктуриране на пенсионните системи, премахване на пречките пред гъвкавите форми на заетост и отстраняване на новите препятствия пред конкуренцията.

Голямо предизвикателство за правителствата е също така да запазят репутацията на централните банки, а това означава да ги разтоварят от някои допълнителни задачи, които им бяха възложени или се обсъждат в момента – включително борбата с климатичните промени и рискове, несвързани с паричната политика.

>> Следва: Пари от нищо: Очакват ли ни още експерименти


* Всъщност не може да се твърди, че количествената теория на Фридмън доминира в края на миналия век. Например, Майкъл Уудфорд оспорва водещата роля на паричните агрегати при провеждането на паричната политика. А през 2001 г. Пол де Грауве установява, че връзката между количеството пари и инфлацията е слаба в страни, в които средната инфлация през предходните 30 години е под 10%. Това изследване подчертава значението на дългосрочната инфлация. Редица други проучвания отчитат, че очакванията имат определяща роля – особено в страни, които са свикнали да „вграждат“ инфлацията в прогнозите и бизнес плановете си.