Бедни и корумпирани в еврозоната? Не става така

Изявлението на финансовия министър Владислав Горанов, че България ще предизвика европейските институции и страните от еврозоната да кажат ясно защо не ни допускат във валутния съюз, донесе очаквани реакции у нас.

Повечето икономисти приветстваха готовността на БНБ и правителството да кандидатстват за включване на лева във Валутния механизъм ІІ, известен като ERM ІІ. (Не правя изключение, но фактът, че не последваха мобилизация и мерки, които да показват, че страната наистина се готви да приеме еврото, не е повод за ентусиазъм).

Всички коментари на български експерти започват с безспорния факт, че страната покрива формалните критерии – т. нар. Маастрихтски критерии. Чрез валутния борд на практика сме в еврозоната, но не се възползваме от позитивите от нея, коментираха мнозина. (“Позитив”, например, е да се “освободи” валутният резерв, според някои експерти.) Някои отбелязаха, че решението все пак ще е политическо и тук заявката на България среща съпротива заради корупцията, но пък това е едно вестникарско внушение, според думи на Горанов.

Коментарите в западни медии, че страната не е готова за членство в еврозоната заради това, че доходите изостават от средното европейско равнище, бяха широко отхвърлени у нас. Най-категоричен бе бившият премиер Иван Костов, който в интервю за България он Ер реагира остро на изявление на комисаря Пиер Московиси пред БНР. Последният заяви по повод готовността на България за ERM ІІ: “Трябва да бъдем сигурни, че усилията за увеличаване на продуктивността и инвестициите, за преодоляване на неравенствата, се усещат чрез постигнатите дълготрайни резултати.” Кога изникна критерият “неравенство”, възмути се Костов, според когото допълнителните изисквания целят страната да бъде спряна по политически причини, макар да изпълнява формалните изисквания за валутния механизъм.

В други случаи под въпрос бе поставена изобщо т. нар. реална конвергенция и наличието на други критерии за еврозоната, освен Маастрихтските.

Правителството и БНБ избягват да коментират темата за готовността на България, ако се изключи изявлението на Владислав Горанов, което зададе тон. На среща, организирана от в. Капитал, управителят на БНБ Димитър Радев повтори, че е важно да се запазят изпреварващият икономически растеж (реална конвергенция) и фискалната дисциплина и заяви показателно:  “Задача на политиците е да убедят Запада за влизането ни в еврозоната.”

Този подход оставя неизяснени редица ключови въпроси, от които зависи не само дали заявката за членство в ERM ІІ ще бъде приета (според убеждаването), а и реалната готовност за присъединяване към валутния блок и начина на участие на страната в него. Сред тези въпроси са:

  • Стратегия за изпреварващ растеж, конкурентоспособност и интегриране на българската икономика и финансов сектор в тези на еврозоната
  • Институционални реформи
  • Българската позиция по задълбочаването на Икономическия и паричен съюз

Еврозоната еволюира и предстои да се реформира още по-радикално, ако плановете за задълбочаване на ИПС се осъществят. А критериите за членство в нея не са това, което бяха през 1992 г. Все повече се говори за устойчивост, за финансова и пазарна интеграция и за макроикономически дисбаланси.

Готовността за членство в еврозоната не се измерва само с Маастрихтските критерии и причината е добре известна на икономистите.

Реалната конвергенция (догонването на доходите) наистина не е определена изрично като критерий за присъединяване към еврозоната. Можем да спорим по това, както можем и да спорим дали записаните в Договора Маастрихтски критерии са най-уместни, но това няма да ни заведе далеч. Знае се, че тя може да осуети приемането на България още от 2009 г., когато президентът на ЕЦБ тогава Жан-Клод Трише бе гост на тържествата за 130 години БНБ. Реалната конвергенция присъства (явно и неявно) в редица документи и е възприета като такъв критерий сред икономистите. Когато една икономика влиза във валутен съюз, тя се отказва от свободата да използва парични стимули, за да реагира на кризи, затова тя трябва да е достигнала ниво на устойчивост. Смята се, че само ако реалната конвергенция е достатъчно напреднала, може да има синхрон между страните в еврозоната, а рискът от кризи като гръцката (т.нар. асиметрични шокове) ще бъде намален.

Защо ЕЦБ поставя толкова голямо значение на въпроса за догонването може да се види например от изказване на бившия член на нейния Изпълнителен съвет Лоренцо Бини Смаги през 2007 г. Когато процесът на догонване не е напреднал достатъчно, преди страната се присъедини към еврозоната, паричната политика, която е подходяща за западните страни, може да се окаже твърде експанзионистична и проциклична за Изтока, тоест лихвите да са твърде ниски. Всеки шок в една догонваща икономика, повишаващ инфлацията, понижава реалните лихви под равновесното ниво (тъй като номиналните се задават от ЕЦБ), което може да подхрани още инфлацията и/или да доведе до прегряване, обяснява банкерът. Подобен ефект има притокът на капитали, търсещи по-висока възвращаемост на Изток. В резултат новоприсъединилите се страни, могат да хвърлят вината за инфлацията върху еврото вместо върху незавършените структурни реформи, както направи бившият словенски премиер Янез Янша след приемането на страната в еврозоната.

Дискусиите за значението на реалната конвергенция се водят още преди създаването на Икономическия и паричен съюз, всъщност още след публикуването на фундаменталната работа на Робърт Мъндел, която описва критериите за оптимална валутна зона. (Друг е въпросът, че самата еврозона не ги покри при създаването си и все още не ги покрива.)

Разширяването на ЕС отново привлича вниманието към въпроса за реалната конвергенция, като особено дискутирана е връзката й с Маастрихтските критерии, особено този за инфлацията. Това е така, защото в процеса на догонване на доходите инфлационният натиск нараства. Една специална тема на интерес от тази гледна точка е проинфлационният ефект на Баласа-Самюелсън, който се проявява чрез нарастването на доходите в нетъргуемия сектор (услугите и стоки, които не участват в международната търговия), което е ехо на производителността в търгуемия сектор.

Ако страните членки се различават от гледна точка на доходи и производителност, това води до неравномерно развитие, прекомерна реакция на шокове в отделни страни, фрагментация на пазарите. Това са все процеси, които объркват свободното движение на стоки, хора и капитали, а оттук и изпълнението на критериите за валутен съюз.  Смята се, че реалната конвергенция води и до синхронизиране на бизнес цикъла, което облекчава воденето на парична политика на централно ниво (от ЕЦБ).

Сближаването може да настъпи поради по-бързия растеж в по-бедните страни или защото богатите страни отбелязват по-голям спад по време на криза. Обикновено се има предвид първото. Идеята, че бедните страни растат по-бързо от зрелите икономики, е стандартно предположение на неокласическата теория (заради по-високата пределна производителност на капитала). Но това не се случва винаги. Както пише Дани Родрик, нивото на доходите често зависи от институциите, а те допринасят повече в развитите икономики. Затова, според него, конвергенцията е условна, а примери за безусловна конвергенция може да се открият в модерните индустрии.

Ето защо сближаването на качеството на институциите и по-устойчивите икономически структури са другото измерение на конвергенцията, пише в доклад на ЕЦБ от декември 2017 г. Понякога това се нарича институционална  конвергенция. Не става дума за еднакви ведомства, а за сходни резултати от работата на институциите – ефективна администрация, гъвкави стокови и трудови пазари, добра бизнес среда и върховенство на закона. ЕЦБ измерва инстутуционалната конвергенция според догонването до средните нива в развитите страни на индикатори като качеството на регулациите и контрола над корупцията.

Редица изследвания на ЕК използват още термина структурна конвергенция, което има отношение към устойчивостта на растежа. Първите 10 години на еврозоната показаха силен ръст в периферните страни, съпроводен с приток на капитали. Той бе насочен към нетъргуемия сектор (например, строителство),  а не към производствени иновации и бе съпроводен със загуба на конкурентоспособност.

Според доклад на Европейската комисия от 2008 г. високият растеж в този период доведе до ‘reform anaesthesia’, тоест до отслабване на стимула за реформи, които биха съдействали за ефективно интегриране на страните от периферията във валутния блок.
Така реалната конвергенция през периода от 1999 до 2008 г. съвпадна със задълбочаване на разликите между икономическата структура на страните в центъра и периферията. Докато страните от центъра разчитаха все повече на износа и търгуемия сектор, тези от периферията залагаха на нетъргуемия сектор и строителството. Това се вижда най-ясно чрез разнопосочната динамика на текущата сметка на платежния баланс – страните от периферията с малки изключения натрупват дефицити.

Кризата показва уязвимостта на този модел, като много от периферните страни отбелязват по-голям ръст на безработицата. Притиснати от невъзможността на възстановят конкурентоспособността си чрез валутния курс, в редица случаи те предприеха болезнена вътрешна девалвация – тоест намалиха реалните заплати дотам, докъдето производителността им позволи. Спорно е дали този път бе извървян в България, преди заплатите да започнат да растат.

Нивото на финансово посредничество и устойчивостта на банковия сектор е ключово за постигането на устойчива конвергенция. В статия за VOX от 2015 г. директорът на ГД Икономически и финансови въпроси на ЕК Марко Бути и колегата му Алесандро Турини пишат: “Засилването на регулациите на финансовите пазари и установяването за Единен надзорен механизъм за банковия сектор ще съдействат за осигуряването на съвместимост между възстановената конвергенция и макроикономическата стабилност. Възприемането на общ за еврозоната подход върху (банковия) надзор ще намали макро-финансовите рискове. Установяването на Съюз на капиталовите пазари ще допринесе за интеграция на пазарите на ценни книжа в ЕС, като намали колебливостта на трансграничните инвестиции, насърчи споделянето на рискове и, най-важно – допринесе за пренасочване на излишните спестявания (от страните с излишък по текущата сметка – б.м) в рамките на ЕС чрез капитал, вместо чрез дълг.”


Какво означава всичко това за България?

Първо, нивото на доходи и бедността са основен критерий (може да се спори за неравенствата) за присъединяване към еврозоната. Колкото по-изостанала е една икономика, толкова по-неустойчива е тя и толкова по-тежки са последиците при криза. Съответно, при ръст на доходите и увеличен приток на капитали се стига до натиск на пазарите на потребителски стоки и имоти и до по-висока инфлация. Заявката за членство в еврозоната означава, че правителството и бизнесът трябва да мислят за догонване на европейските нива на заплащане и производителност и това е добре.
Второ, нужни са структурни реформи, които водят до трайни конкурентни предимства. Това включва и индустриална политика, търсеща по-висока степен на преработка в износа, по-дълбока интеграция в производствените вериги и да извлече оптимума от съществуващите природни дадености. Пример за екстензивно използване на ресурсите е свръхзастрояването на курорти, които работят 4 месеца в година, по-интелигентният подход би бил насърчаването на целогодишен туризъм (културен, спа, исторически) и обхващането на съседни туристически дестинации, до които често няма нормални пътища. Ролята на правителството тук не е да действа като инвеститор в перспективни сектори, а да осигури условия за бизнеса, като насочи оскъдния публичен ресурс към образование, транспортна, научна и др. публична инфраструктура, прозрачен достъп до пазара на електроенергия, развитие на капиталовия пазар… То трябва да премахне пречките, включително бюрократични, пред движението на капитал и да промени изцяло политиката си за трудовия пазар. Перспективните сектори се променят по-бързо от способността на властите да ги отразят в програмите си. Такава е и Националната програма за реформи, един бюрократичен документ, приеман без широко обсъждане.
Трето, тъй като решението кои проекти да се развиват, слава богу, невинаги зависи от правителството, важна роля има финансовият сектор, който съдейства за насочването на капитали. Банките, ако са зле надзиравани, могат да допринесат за надуване на балони или, в лоши времена, за продължителна депресия и за раздуване на държавния дълг. И това е само благовидната формулировка. Случаят КТБ разкри драстични пропуски, които не биха били възможни, ако страната бе в еврозоната. Затова Банковият съюз и финансовата интеграция са незаобиколимо условие не само за присъединяването към еврозоната, а и за влизането в ERM ІІ (виж тук). Темата упорито се избягва както от МФ, така и от БНБ, които очевидно се надяват на политически отстъпки. Дори да ги получат, това ще е само временна отсрочка. Междувременно България ще е пропуснала възможността да участва в определянето на реформите в Икономическия и паричен съюз.

Смисълът на приемането на България в ERM ІІ не е в политическото потупване по рамото, дори не в по-високия кредитен рейтинг (по-ниската рискова премия), което подобно решение ще донесе. ERM ІІ задава дневен ред за реформи. Тези, които се ограничават само до формалните Маастрихтски критерии, сякаш не го разбират.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *