Тези избори са решаващи, но не носят голямата промяна. Тя изисква повече усилия на всички нива

Парламентарните избори най-после са на хоризонта, но очакваната промяна, която изведе стотици хиляди на площадите, е по-далечна. Има няколко причини за това. Поради темата на сайта акцентът е върху социално-икономическите.

Мнозина предвиждат, че политическата криза от лятото на миналата година няма да получи развръзка на 4 април. Това се отразява в широко коментираните прогнози за състава на следващия парламент. Той – твърдят социолозите, ще бъде отново с най-голям брой депутати на ГЕРБ, но доста фрагментиран. Тези прогнози предстои да се променят и е възможно окончателният резултат да е различен от предвижданото подреждане (ГЕРБ, БСП, ИТН, ДПС, ДБ, Изправи се! и – на ръба на 4-те процента – ВМРО). Фактът, че Борисов постепенно губи приятели в чужбина, например, може да повлияе на крайната класация. Но невъзможността да се формира стабилно мнозинство, още по-малко реформаторско мнозинство изглежда сигурен резултат от изборите през април. Това обаче няма да е каприз на съдбата, а е следствие на по-дълбоки процеси. Дори да стане възможно формиране на анти-ГЕРБ коалиция, шансовете й за сериозна промяна на този етап не са големи.

Ето защо:

1. Защо ГЕРБ може да получат най-голям брой гласове?

Като партия на властта ГЕРБ има естествени предимства: възможността да прави бюджетни подаръци, естествената склонност да се гласува за победители, очебиен медиен комфорт, финансова мощ и, на последно място, възможността да прави кампания с колите на НСО. Част от избирателите може да са уморени от ГЕРБ, но друга част харесват факта, че те са предвидими (неизвестното зло винаги е по-страшно от известното зло). ГЕРБ и ДПС като че ли са единствените, които имат изградени и лоялни структури по места. ГЕРБ успяха да приласкаят и кметове на БСП. Пандемията също работи в полза на управляващите – във времена на криза хората търсят лидер и са по-склонни да се консолидират. Това сработва – до някаква граница, дори когато управлението на кризата е безобразно и хаотично, както може да се определи напоследък разсеяното лидерство на г-н Борисов. (Всъщност евентуален обрат в реакцията на пандемията е най-голямото неизвестно.)

Наред с това са налице и социално-икономически причини за подкрепата на ГЕРБ. Деиндустриализацията и отварянето на границите доведоха до разпадане на старата структура на обществото. Социалната мобилност, освен в изостаналите райони, е висока, дори в рамките на едно поколение. Фрагментацията отразява формирането на множества от хора с различни икономически интереси, различен достъп до информация, различна социална среда и различна ценностна система. Дори в рамките на една професия (или група, споделяща еднакви икономически, образователенни, понякога демографски и ценностни характеристики), сходният социален статус не води до общ политически избор. Този процес е сложен и вероятно недостатъчно добре изследван (пример), но отделни негови проявления са видими.

Като управляваща партия ГЕРБ е изразител на интересите на едно от малкото монолитни съсловия – чиновничеството. Заетите в обществения сектор са над 550 хиляди, в това число 114 хиляди са само в държавното управление. Според текущите прогнози ГЕРБ има подкрепа от около 25-27%, което при 2.5-3 милиона гласували прави около 650-750 хиляди души.  Добавете към това хората, които разчитат на обществени поръчки и техните семейства и получавате достатъчно.

Да, принципите на диалектическия материалъм не съответстват много добре на мотивацията, според която хората правят политически избори, тъй като се намесват вярвания, емоции, ценностни и културни различия. Но по отношение на номенклатурата и  партийните активисти съзнанието в много голяма степен се определя от битието. Налице е концентриран интерес, а често и пряка, макар и и безмълвна връзка между политическа принадлежност и социален статус.

За да има промяна на предпочитанията на тази голяма група хора, чиято житейска перспектива е обвързана с ГЕРБ, тя трябва да види на хоризонта друга голяма политическа сила с капацитет да налага нови правила. А ако новите правила заплашват установените позиции на хората от администрацията, а новите управляващи нямат достатъчна политическа подкрепа и не са достатъчно опитни, вторият ешалон може да се консолидира срещу тях. Това е много вероятен сценарий и може да се превърне в проблем. А нито едно действие на опозицията не показва, че те го разбират (ако плановете им са да управляват, а не просто да влязат в парламента). Страхът, че при падане на ГЕРБ от власт ще започнат чистки, подобни на тези от 90-те години, карат много хора от администрацията да остават с Борисов.

Но ГЕРБ не изразяват само интересите на заетите в държавната администрация, а и на немалка прослойка, която е научена да се възползва от пролуки, неясноти и човешки слабости и има изградени канали на взаимодействие с държавните и други структури. Те също застават в мощния тил на управляващите.

От своя страна, опозиционните партии досега не успяваха да изговорят решения, които да убедят негласуващите за ГЕРБ, че знаят как да решат проблемите им, които изискват колективно действие – от качеството на публичните услуги в дълбоката провинция и проблемите на пенсионната система до излишната бюрокрация. Те имат няколко седмици да постигнат промяна.

2. Дори ГЕРБ да минат в опозиция, моделът на управление няма да бъде променен лесно

Дори ГЕРБ да загубят изборите, практиките, които те създадоха, няма да изчезнат лесно. И причината не е само в „дълбоката държава“, задкулието и т.н.  Дори изборите да излъчат парламентарно мнозинство на база заявено преклонение пред върховенството на закона, това няма да е достатъчно да се насочи управлението в правилна посока. В  редица структури системата с години е настройвана да толерира послушанието и да изхвърля ярките личности. Вътрешен саботаж  – спонтанен или организиран, не е изключен. Дори нещо повече. Корупцията, връзкарството и непотизмът са проникнали толкова надълбоко и толкова отдавна, че много институции ще блокират, ако този „смазващ механизъм“ не работи.

Ще е необходима малка „културна революция“, за да могат чиновниците да поставят на първо място обществения интерес (и да разберат какво е това), за бъдат прекратени безсмислените проекти и формализмът, за да бъде поставена на първо място ефективността, за да се промени системата на подбор на кадри… Но няма кой  да поведе тази революция.

Представете си, че партиите, които се обявяват срещу статуквото (да забравим за момент дилемата с БСП), получат  мнозинство и формират правителство. Те ще трябва да работят с ръководители на агенции, които са подбрани от ГЕРБ, съдии и прокурори, част от които дължат кариерата си на сенчестите кадровици в третата власт, и с кметове на общини, които не са издигнати и подкрепени от тях. През последната година управляващите успяха да циментират позициите си във втория ешалон, осигурявайки си влияние върху ключови структури като КЗК. В момента се провеждат конкурсите за ключовите държавни предприятия от типа на БЕХ, БДЖ и т.н., от които също зависи много.

Тези, които дойдат на власт след ГЕРБ, трябва да имат много силна обществена подкрепа, за да могат да обърнат управлението на държавата. А народът не изглежда готов да се обедини в името на по-голяма цел, колебае се и лесно се поддава на манипулации.

3. Въпросът на въпросите – какво искат хората от властта?

Дотук остава без отговор най-важният въпрос: А дали все пак управлението на ГЕРБ не е представително с оглед на отношението на хората към властта? Не е ли логично да допуснем, че партията на г-н Борисов изразява интересите и очакванията на голяма група избиратели – включително тези, които са свикнали да се приспособяват или да се възползват от пролуките в системата. Мнозинството нямат големи очаквания от властта – някои са били и по-бедни от сега, други – по-лъгани. У нас не достигат ярки убедителни примери на хора, които преуспяват благодарение на старанието и уменията си, а когато се появят – общественото мнение рядко е благосклонно към тях. Повечето избиратели са опортюнисти. Колкото и да се говори за  растеж и Next generation, мнозинството вярва, че политиката и бизнесът са игра с нулев сбор, затова е важно да се участва в преразпределението. Такъв е „българският модел“, както е прието да се казва напоследък.

Ако мнозинството от хората не са готови да жертват комфорта си и относителната сигурност, те няма да поискат промяна. Тази промяна сякаш може да дойде само от младите. По-възрастните не са способни да си представят и поведат модернизация на държавата, защото 90-те години натрупаха у тях мнителност, доза цинизъм и желание за реванш заради пропуснатите шансове… Повечето днешни лидери са от това поколение на Прехода и тъжната картина на предизборните дебати показва, че те не могат да отхвърлят този товар.

Може да изглежда, че всичко това са аргументи за неучастие в изборите. Но не е така. Вече сме достигнали точката, откъдето може да няма връщане назад.

Макар че няма да донесат бърза развръзка, тези избори са решаващи. Неучастието и опортюнизмът ще позволят да се циментира статуквото, може би задълго. Един кабинет без участие на ГЕРБ може да  е тип „Орел, рак и щука“ и да донесе нестабилност и вътрешни конфликти. Но никаква промяна няма да е възможна, ако орелът, ракът и щуката не се споразумеят за минимален набор от решения, които следва да се предприемат след 4 април. Те трябва да забравят, че не се обичат, тъй като са изправени пред опасност от погиване. Без абсолютно никакви претенции за изчерпателност и уместност, ето какво може да се включи в този минимум :

  • промени в Изборния кодекс;
  • правила за управление на големи публични проекти и промени в Закона за публични финанси;
  • корекции на Плана за възстановяване и устойчивост;
  • приемане на план за управление на Covid-кризата и на критерии за компенсациите и подбора на проекти, който да покаже, че все пак държавата може да бъде справедлива и ефективна и да успокои хората.

Само подобни решения ще запазят перспективата за промяна и – при по-оптимистичен сценарий, ще позволят да се възстановят корективните обществени механизми.