За нищетата на науката и мъките на програмните бюджети

В Деня на народните будители учените от БАН отново припомниха за мизерните си заплати (средно 700 лева) и получиха очаквания надменен отговор. На извънредна пресконференция в МФ финансовият министър Владислав Горанов, изненадващо подкрепен от вицепремиера Томислав Дончев, заявиха, че пари за наука има достатъчно, но те трябва да бъдат заслужени.

Това на пръв поглед изглежда напълно справедливо. В БАН съществуват институти на доизживяване, в които учените се занимават основно с компилации. Същото може да се каже и за много ВУЗ. Владислав Горанов очевидно следва опита на предшественика си Симеон Дянков, който опитваше да ограничи финансирането за „феодалните старци“, за да принуди БАН да се реформира.

Също така подходът на МФ изглежда като пропазарна мярка и то сякаш се вписва в линията пари срещу реформи и програмно бюджетиране, която правителствата през последните години следват на думи. Благодарение на еврофондовете администрацията разви умения да пакетира дори текущи дейности като проекти (например покупката на нови бюра и канцеларски материали в правителствените агенции минава като повишаване на административния капацитет). Сега иска същото от учените.

Но ако се взрем в подробностите, виждаме неразбиране както за особеностите на научните изследвания, така и за същността на проектното финансиране.

Големият проблем е, че правителството се разминава драматично с международно признатите критерии за оценка на научните постижения и оттук всякакви призиви да се плаща на проекти или според резултата звучат кухо.

Грешки на много нива

Преди всичко, отправна точка трябваше да бъде признанието, че публичното финансиране на науката (от бюджета и от университетите) в България е на твърде ниски нива – както в сравнение с останалите в ЕС, така и спрямо обичайните нива от предходни години. А още от времето на Дарвин науката е разчитала повече на обществени средства, отколкото на филантропи и частни компании.

През последните години расте зависимостта на науката от частно финансиране – в българския случай източник на това финансиране е бизнесът (в смисъл на изследвания, които се поръчват и осъществяват в рамките на компаниите; част от това са клиничните изпитвания). В страни като САЩ значителен дял имат още филантропи и фондации, но у нас това е по-скоро екзотика.

Частните научни изследвания обаче не винаги могат да покрият целия спектър на познанието, те са концентрирани в определени сектори (например, фармацевтика, ИТ) и понякога се оказва, че резултатът е повлиян от волята на възложителя (виж например тук). Едно общество, което иска безпристрастно проучване за нови източници на енергия, медицински изследвания и т.н., трябва да е готово да плати за това.

Второ, следва да се прави разлика между финансиране на фундаментална и приложна наука. Фундаменталната наука (видно и от името) е основата на бъдещите проекти, но тези дейности невинаги могат да се оформят като проект, освен ако е самоцелно. Безспорно мерки като научни симпозиуми, обмяна на опит, осигуряване на бюджет за абонаменти и комуникации биха допринесли за задълбочаване на познанията на заетите в научните институти, но това е съпътстващо занимание. Конкурси, събития и командировки не са нищо повече от подкрепящи дейности и дори официалните документи на МОН ги третират така.

Основното, с което всеки сериозен учен следва да разполага, са средства за издръжка и/или достатъчно време за научна работа, което често е едно и също. Това означава, че не трябва да му се налага да преподава в средните училища (каквато идея подхвърли финансовият министър Владислав Горанов).

Поради изброените причини под натиск са  обществените науки, тъй като имат по-ограничен достъп до частно финансиране (освен от филантропи). Те, от една страна, не се нуждаят толкова от оборудване, колкото от постоянен бюджет за заплати и, от друга страна, не водят до лесно измерим резултат, прототип или (грубо казано) продаваем продукт. (Освен ако този продаваем продукт са самите дипломи – парадоксален резултат от опита да се наложат пропазарни мерки.)

Говорейки за работа по проекти, трябва да се прави разлика между научни изследвания, развойна дейност и внедряване. Акцентът върху проектното финансиране заставя учените или поне тези от тях, които имат привилегията и отговорността да ръководят научните звена да се занимават с маркетинг и управление на проекти, вместо с наука.

Най-сетне, трябва да се държи сметка, че има научни проекти, които отнемат много години, понякога дори цял живот. Кой учен, освен ако не е богат наследник, може да си го позволи? Затова и мнозина се отказват от големите цели, а проектното финансиране на науката, ако не е правилно проектирано, може да засили това бягство.

Според информацията на председателя на БАН акад. Юлиан Ревалски в момента асистентите и главните асистенти в БАН (общо 1300 души) получават 510-530 лева – практически минималната заплата. Финансовият министър Владислав Горанов обаче предположи, че „някои от тях си мислят, че парите, които предварително са им гарантирани, са недостатъчно, а тези, които са осигурени с бюджета, са по-трудни. Ако на вас ви кажат, че за да ходите само на работа ще получавате 500 лв., но ако си свършите работата, ще получавате 1000, вие вероятно ще се опитате да завоювате 900 само за да ходите на работа, другите 100 да ви се получават по линия на изпълнението.“

Видно от изложеното, финансирането на науката е сложен проблем, надхвърлящ експертизата на експертите по държавно финансирани проекти.

Това неразбиране до голяма степен е обяснимо – за хора, които очевидно не са се възползвали от фундаменталната наука и черпят познания от случайни източници, е лесно да отсъдят, че заплащането в научните центрове следва да е на заработка.

Каква научна реформа?

В представения от МФ бюджет основна част от предвидените допълнително пари за наука са в изпълнение на Стратегията за научни изследвания, която правителството одобри през май 2017 г. Този документ съдържа редица верни констатации, например: „Нито развита инфраструктура, нито повишено финансиране, нито структурни реформи или амбициозни стратегии ще дадат резултат без наличие на компетентни учени.”

Стратегията не спестява критики за състоянието на науката у нас, както и за недостатъчното й финансиране.

Тя предвижда създаване на нова агенция към МОН (Изпълнителна агенция за наука), „която да управлява инструментите за насърчаване на научните изследвания, да осъществява мониторинг върху научноизследователската дейности в страната, да организира периодичната оценка на научни организации и да осъществява методични функции по приложение на критериите за атестиране на учените изпълнението на другите дейности, предвидени в стратегията.
Тази агенция трябваше да включи сегашния Фонд Научни изследвания (ФНИ), който ще се занимава и с програми за финансиране на кариерното развитие на учените.

Ключовият елемент е въвеждане на минимални изисквания за придобиване на научни степени и заемане на академични длъжности, както и атестиране на научните организации и учените. Тези оценки ще се основават на международно приети наукометрични показатели (реферирани научни трудове, цитирания, патенти, проекти и др.) В документа е записано още, че може да се спира финансирането на научни институти и университети с незаводоволителни резултати, както и процедура за освобождаване на преподаватели от академична длъжност при незадоволителен резултат от атестации. Какви ще бъдат процедурите и критериите в стратегията не се посочва, както и не става ясно кое финансиране ще бъде спирано – бюджетната издръжка или това, което финансовият министър приравнява на проектно финансиране, а научната стратегия – на допълнително материално стимулиране (ДМС), зависещо от научните резултати.

Стратегията залага промяна на начина за заплащане на учените, като се приеме „нормативен акт, регламентриращ минималните заплати на учените по съответни длъжности, докторантите и постдокторантите в бюджетните научни организации и висши училища, както и надбавките за научни степени и механизъм на актуализиране”. Освен това се предвижда допълнителното материално стимулиране да зависи от научните резултати, в т.ч. от атестацията.

В стратегията четем и за други хубави идеи, приложими в западните университети, като сабатична година, както и, че ще се канят международно известни учени.

Нищо от това и най-вече заплащане, базирано на постигнатите научни резултати, не се планира през 2018 г.

… и бюджетната реалност

Създаването на агенцията очевидно също е отпаднало от дневния ред и от програмния бюджет на МОН научаваме, че научните дейности ще се ръководят от звено на министерството и познатия ФНИ. Програмният бюджет на МОН е по-скучен от стратегията, изобилства от повторения и празни фрази. Но съдържа нещо важно – сумите, които ще се дадат за различните дейности с обещания за финансиране, обвързано с резултатите.

Последното звучи добре, но всякакъв оптимизъм се изпарява, щом погледнем какви са индикаторите за успех. Индикаторите са обичайното слабо място на всички т.нар. проекти , финансирани с публични средства. Бюджетът на МОН не прави изключение, като залага напълно формални бройки и има бледа следа от критерии, измерващи истинските научни постижения. Вместо научни резултати (цитирания, патенти и т.н.) четем показатели като „Оценка и систематизиране на качество и количество на информацията, осигуряване на отчетност пред обществото чрез регулярни годишни анализи и доклади за състоянието и развитието на националната научна система”. (Пълният списък от индикатори вижте в края на тази статия). Атестирането на учените се споменава само в началото като цел на министерството, но е забравено в частта за бюджетните програми. За обвързване на заплащането на учените с научните резултати изобщо не става дума.

Също толкова формални са критериите за изпълнение на програмата за висше образование, където като индикатори се мъдрят брой проверени дипломи и брой преписки.

Класификацията на разходите в програмния бюджет е по ведомствен признак вместо да разграничи предоставените средства по функции, звена, научни области и пр.

По-подробно за бюджета за наука

  • МОН ще управлява две програми, свързани с науката и още поне три за ВУЗ. Първата научна програма е основната и тя се нарича „Оценка и развитие на националния научен потенциал за изграждане на устойчива връзка образование – наука – бизнес като основа за развитие на икономика, базирана на знанието”.
  • В нея са предвидени 125 млн. лева за БАН, 93 млн. лева – за ВУЗ, 7 млн. лева за достъп до бази данни и още 68.6 млн. лева по линия на еврофондовете. Споменатата вече стратегия получава 64.7 млн. лева. Ето за какво – разходи за изпълнение на Националната стратегия за развитие на научните изследвания, в т.ч. пътна карта за научна инфраструктура, национални научни програми, обвързване финансирането на науката с постигнатите резултати. Повече подробности няма с изключение на „Изпълнение на национална пътна карта, релевантна на целите на европейска пътна карта за развитие на научната инфраструктура, в т.ч. и на електронната инфраструктура.”
  • В продължение на няколко педантично написани страници се редуват програми, платформи, стимули, усилия, стратегии, схеми, концепции и техните синоними. Първите продукти и услуги по програмата дословно са:
    – Оценка на развитието на националния научен потенциал;
    – Развитие на научната база за провеждане на съвременни и конкурентоспособни научни изследвания;
    – Повишаване на общественото значение на науката;
    – Засилване на интеграцията между елементите на „триъгълника на знанието“…

Ако измерим този бюджет и програмите за наука с аршина на икономическата целесъобразност, те са твърде слаби. Но отговорността за този провал не бива да ляга върху МФ, макар обстоятелствата да изведоха именно Владислав Горанов на преден план. Бюджетът сам по себе си не е инструмент за реформи, той само задава финансовата рамка. Често повтарянето клише „В този бюджет няма реформи“ черпи оправдание от факта, че докато дадени мерки не се облекат в пари, те са само творчество на неизвестен чиновник (какъвто, оказва се, е случаят с научната стратегия).

Ролята на МФ се свежда до методология, но и до връщане на необосновани разходи. И тъй като е очевидно, че пропускането на толкова формален „проект“ не е станало случайно, следва да заключим, че има политически консенсус да се пишат програми, лишени от яснота за това как се харчат обществени пари. В науката, както и във всички останали сектори, зависещи от бюджета, въпросът не е само „колко“, а и „как“ и „защо“.


ЕДНО КЪМ ЕДНО

120 млн. лева повече за наука

На извънредна пресконференция финансовият министър Владислав Горанов съобщи, че са предвидени 120 млн. лв. повече за наука, като около 5 млн. лв. е увеличението на трансфера за бюджета на БАН. По думите му това дава възможност за около 5 % нарастване на възнагражденията там, ако се възприеме подходът „на калпак“. Останалите средства са разпределени както следва – за Националния иновационен фонд са около 6 млн. лв., Фонд „Научни изследвания“ е 16,5 млн. лв., за стипендиите на докторантите и средствата за научно-изследователска дейност са отделени 60,8 млн. лв., за членски внос и участие в нетърговски организации има 10 млн. лв., 7 млн. лв. са за плащане на абонамента за поддържане на база данни с научни публикации, 20 млн. лв. са за дейности по Националната пътна карта за детайлизиране на Стратегията за научни изследвания, 44,7 млн. лв. са за самата Стратегията за научни изследвания. 405,8 млн. лв. са общо разходите в консолидираната фискална програма за 2018 г. за наука по класификацията по линия на Евростат за публичните разходи. Тези 120 млн. лв. повече разходи в бюджета за 2018 г. не включват допълнителните разходи в размер на над 350 млн. лв., които са по оперативната програма за наука и ще бъдат инвестирани за научна инфраструктура.

Индикатори за изпълнение

Източник: Програмен бюджет на МОН за 2018

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *