Прибързана радост

Премиерът Бойко Борисов и бившият министър на енергетиката Делян Добрев изразиха удовлетворение от решението на Арбитражния съд в Париж да присъди половината от иска на “Атомстройекспорт” срещу НЕК заради АЕЦ “Белене”. Това е близо до исканото от България през 2012 г., каза Добрев. Той, както и редица енергийни и икономически експерти посочиха, че България ще плати и може да продаде реакторите (един цял реактор и 70% от втория по думите на Добрев) и така разходите ще бъдат едва ли не минимални.

Но радостта е прибързана. Наистина, справедливо е след като си поръчал нещо и другата страна е направила разходи, да възмездиш тези разходи и да си го получиш. Но въпросът с препродажбата е по-сложен и не ви е нужен енергиен експерт, за да се сетите, че ядрен реактор не се продава току-така. А и повечето енергийни говорители по тази тема не са обективни. Те гледат на решението на съда в Париж като на възможност да лансират отново идеи за рестартиране на АЕЦ “Белене” или за т. нар. частен проект за нов ядрен блок.

Тяхната логика е брилянтна – понеже така или иначе ще направим разходи за 550 млн. евро, нека да дадем още 8-9 милиарда и да го довършим. Не съм противник на ядрената енергетика, нито на българо-руските проекти изобщо, но проекти като “Белене” не трябва да се допускат докато държавата – нейните институции, политици и граждани, не са достатъчно честни и силни, за да отхвърлят неизбежния корупционен и външнополитически натиск, който съпровожда подобни мегаломански проекти. Не сме готови за такъв голям проект.

Премиерът Бойко Борисов има три избора и един, който е възможен само на теория. Той изглежда отдавна знаеше решението на съда в Париж и бързият му коментар, който съвпадна с официалното съобщение, показва, че някакви сондажи вече са направени.

Вариантите са:
1. Договаряме с “Росатом” да строим АЕЦ, като продадем проекта като частен и прехвърлим реакторите на новия инвеститор. Това означава и да му обещаем в аванс всички разрешителни.
2. Възлагаме на “Росатом” да търси купувач на оборудването и разчитаме на счетоводна операция (която спомена Теменужка Петкова). Така не плащаме нищо предварително (но се трупат по 167 хил. евро на ден).
3. Плащаме оборудването и търсим купувач. Тоест молим “Росатом” да намери купувач, защото НЕК не може да продаде сама ядрено оборудване, още по-малко недостроен реактор.

Нито един от тези варианти не е възможен без “Росатом”. Това не е стандартна машина, да я пренесеш, а оборудване, произведено по поръчка. То трябва да се монтира и обслужва гаранционно от “Росатом”, трябва да бъдат издадени съответните разрешителни и лицензи и т.н.
Следователно кабинетът на Бойко Борисов става заложник на “Росатом”, а бидейки подчинена директно на Кремъл, тази компания едва ли ще бърза да се лиши от такъв коз.

Българското правителство дори не може да каже “Ето ви парите, доставете ни оборудването” (или го задръжте на отговорно пазене). Това е теоретичният вариант, но той е политическо самоубийство. Защото само след няколко месеца правителството ще бъде поставено под кръстосан огън, ще го питат защо е платило 1 милиард лева и не прави нищо да си върне поне част от тях.

А дори при най-благоприятно развитие (продажба на реактора на трета страна), НЕК няма да си върне повeче от половината от тези пари – защото, както стана ясно, голяма част от фактурите са за извършени работи, не за материални активи; има и лихви и съдебни разноски.

От тази гледна точка първата реакция на премиера беше прибързана. Най-големият му страх предстои, защото каквото и да направи, страната ще понесе загуби. Той може само да отлага момента на тяхното признаване с цената на известно напрежение в българо-руските отношения.