пари

Йордан Борисов

Темата за бедността и неравенствата отново излезе на преден план.

Действително фактите сочат увеличаващо се неравенство в България. Разликата между доходите на най-бедните 20% и най-богатитите 20% от населението е осем пъти през 2016 г., а беше шест пъти през 2012 и малко повече от три пъти след падането на комунизма. Темата намери отражение и в доклада за макроикономическите дисбаланси на ЕК.

Неравенството е най-идеологическата от всички идеологически теми. Едва ли съществуват аргументи, които да накарат спорещите да се изместят от предварително заетите позиции. Според левите икономисти и социолози неравенствата са присъщи на капитализма поради факта, че доходите от капитал (печалби, ренти, борсови печалби) растат по-бързо от доходите от труд. В икономиката на САЩ доходите от труд са в застой.*  Икономисти като Томас Пикети (виж тук) посочват и ролята на наследеното богатство. Джоузеф Стиглиц твръди в “Цената на неравенството”, че то не се дължи на създаване на богатство, а на преразпределение. Голяма част от неравенството на Америка е резултат от изкривяванията на пазара, смята той.

Десните пък твърдят, че неравенството е естествен резултат от това, че не всички имат еднакви умения и не всички полагат равни усилия. Ако се елиминира разликата в доходите, изчезват стимулите, твърдят те. Левите опонират, че неравенството  подкопава икономическия растеж.

Дискусията ще бъде по-полезна, ако темата се формулира по друг начин. Не за и против неравенството изобщо, а за случаите, когато неравенството е несправедливо и неефективно.

Самият термин неравенството е толкова всеобхватен, че не подлежи на изчерпателно обяснение и управление. Но има поне три теми, които дават по-точен фокус.

Първата е темата за социалната мобилност.  Тя като цяло се подценява при изследванията на неравенствата и при формулирането на социалната политика. Социалната мобилност е преместването на човек от една социална група в друга. Бива хоризонтална (например, вътрешната миграция или смяната на професия поради догонване на технологиите) и вертикална, когато промяната води до преместване в по-високодоходни социални групи. В случая имаме предвид втория тип мобилност, който обикновено се асоциира с повишаване на образованието. Въпреки че данните категорично посочват наличието на ясна връзка между образователна степен и доходи, липсват проучвания (включително теренни) за това какъв процент от най-бедните са успели да се преместят в по-горна социална група благодарение на това, че са получили по-добро образование, започнали са работа (например, по програма) или малък семеен бизнес или са се преместили в по-голям град.

Проблемът не е, че някои хора успяват повече, а други по-малко. Проблем е, когато успехът  е предопределен от това в какво семейство си се родил. За обществото като цяло е важно да използва потенциала на всеки свой гражданин, да го образова и да му даде възможност (чрез данъците, които плаща, или като взаимодейства с останалите) да допринесе за общото благо. Когато големи групи хора остават затворени в гетата или в слабо развити райони, техният потенциал не се развива.

Вторият проблем е свързан със социалната мобилност (логически я предхожда) и това е проблемът за бедността. Някои икономисти различават абсолютна и относителна бедност, тук говорим за абсолютната. Бедността е по-непозната в големите градове, но е повсеместна в селските райони, сред пенсионерите и ромското население.

Според КНСБ, която цитира данни на НСИ, 27.1% от домакинствата , или близо до 1.955 млн. лица, са с общ доход на лице до 314 лв. (официална линия на бедност). А 45.1% от домакинствата или около 3.253 млн. лица са с общ доход на  лице от линията на бедност до необходимите средства за издръжка според изчисленията на КНСБ (581 лв. месечно).

Причините за това състояние са много. Те включват недостатъци на регионалната политика, мизерията на пенсионното осигуряване, маргинализация на ромското население и други групи. Например, повече от половината пенсионери или 1.2 милиона получават под 321 лв., колкото е линията на бедност. Данъчната система, която залага прекалено много на косвените данъци, също допринася.

Бедността не е само икономически, а и социално-културен феномен. Тя се самовъзпроизвежда. Тези близо 2 млн. души са в капан и очевидно социалните трансфери и безплатните публични услуги не са достатъчни, за да излязат от него (социална мобилност).

Наличието на значителен дял бедни хора спира икономиката, защото тези хора  постепенно се изключват от трудовия пазар, от пазарите на стоки и от социалния обмен. Те обикновено не са граждански активни, с което влияят на общността.

Третият проблем е за стимулите. Дали сегашната икономическа система възнаграждава по справедлив начин тези, които поемат повече риск, работят повече и са по-талантливи? Няма достатъчно информация по въпроса.

Би било добре да се направи поне едно социологическо проучване с въпрос “Лично за Вас кои фактори биха допринесли за повишаване на социалния ви статус и доходи?”. Примерните отговори могат да бъдат – повишаване на квалификацията и образованието, брак по сметка, започване на собствен бизнес, спестявания и по-добри възможности за инвестиране, по-достъпни условия за кредитиране, връзки, емиграция, политическа протекция, безусловен базов доход, участие в лотарията… Вероятно резултатът ще ни изненада.

 

* Но в България неравенството се задълбочава, въпреки че доходите от труд през последните години изпреварват икономическия растеж. Частично обяснение за това е регресията в облагането на високите доходи поради тавана на осигурителния доход – бел. ред.