Процент

Дискусията за тавана за лихвите по кредити хвърля съмнения върху уменията на българския икономически и политически елит да намира решения на реалните проблеми на хората.

В Народното събрание и телевизионните студиа, които често заместват парламента, си дават яростна среща две клишета. Първо клише: таванът е административна мярка и ще прати клиентите на фирмите за бързи кредити в сивия сектор. Второ клише: фирмите налагат твърде високи лихви, защото са в по-силна позиция.
Сблъсъкът не роди решения (не и добри решения), защото опонентите боравят с готови тези, които им спестяват усилието да проучват проблемите.

Изборът на таван на лихвите не е толкова проста задача. На пръв поглед изглежда, че тя не изисква специални познания и може би това подвежда депутатите експертите да прибягват към бързи решения. Но не е така. Между другото, темата се оказа непосилна дори за икономисти. Пред БНТ тази сутрин Румен Гечев, основен автор на законовите промени, убeдено заяви, че фирмите за бързи кредити вече повишават таксата за кандидатстване, за да заобиколят тавана от 50 на сто. Той дори не знаеше, че таксата за кандидатстване участва в изчисляването на ГПР, а пък гласуваният таван се отнася до ГПР, а не само до лихвения процент.

Удивително е, че никой не зададе простия въпрос – а дали хората, които вземат бързи кредити, биха ги взели, ако знаеха реалната тежест (това същото ГПР, което затруднява дори Гечев). Твърдя, че някои кредитополучатели биха се отказали от заеми при ГПР 50%. Освен че злоупотребяват с по-силната си позиция, фирмите за бързи кредити често злоупотребяват с  незнанието на хората и ги заблуждават. Може да не сте съгласни с мен, но няма как да го докажете. В това е проблемът. Дори когато сме убедени, че трябва да има таван на лихвите, нямаме ясен критерий, изведен чрез статистика или някакво проучване, за това колко трябва да бъде.

За мен въпросът не е толкова дали да има таван, а как да се обоснове той. Всички сме съгласни например, че трябва да има таван на цените на таксиметровите услуги, защото е много лесно да бъдем подведени с тарифите. Ако се опитаме да избегнем  предварителни нагласи по повод държавното регулиране и се взрем в детайлите, ще видим, че компромисът е по-лесен.

Случаят с тавана на бързите кредити открои три въпроса, на които управляващите трябва да се посветят, вместо да си губят времето с религиозни спорове. Първите два са универсални, третият засяга специфичния пазар на кредити.

Първо, таванът на лихвата е част от един по-голям дебат за непрозрачните ценови условия. Той включва проблема с „дребния шрифт”, но също така и проблема с комплексните цени. Този проблем е пренебрежим, когато си купувате захар или дори пералня, но е съществен при финансовите услуги. Друг пример за него са тарифите на мобилните оператори, които са трудни за сравняване поради многото компоненти и липсата на линейна зависимост между цена и количество. По отношение на кредитите въпросът за сравнимостта е решен чрез изискването за  ГПР – показател, който отчита както таксите, така и променящата се стойност на парите във времето (не е едно и също кога и как връщате 1000 лева). Показателят не е труден за интерпретиране и върши работа за обикновените заеми. Той не работи при бързите кредити, тъй като беше изключен за заеми под 400 лева и при изчисляването му не участва наказателната такса или лихвата за забава, което е много голям проблем. Първият въпрос се решава със сегашните промени, вторият – не. Депутатите биха могли вместо да въвеждат таван на заемите, да предвидят изисквания за информиране на клиентите за рисковете, включително при просрочие (виж тук).

Предполага се още, че получателите на бързи заеми са с по-ниска финансова грамотност и заради това може би не разбират ГПР или пък биха подценили този показател, тъй като са принудени. Това е и главният аргумент в полза на тавана и е предизвикателство да се провери тази хипотеза.
Съществуват изследвания, които показват, че бедните по принцип са по-склонни да вземат необмислени финансови решения. За самозаблудата допринася и по-краткият първоначален срок на бързите заеми, който прави лихвите да изглеждат пренебрежимо малки (предполагам, че хората сравняват абсолютните суми на лихвените плащания с други свои разходи и подценяват относителните числа, тоест ГПР).

Това е още един повод да се замислим за ползите от въвеждане на звено за поведенчески анализи като част от един екип (агенция) за предварителна оценка на законодателството. Такива екипи работят успешно в други страни и предлаганите от тях меки регулации спестяват значителни разходи и предотвратяват въвеждането на излишни ограничения. Пример за мека регулация е, ако вместо да се слага таван на лихвите, се предупреждава преди вземането на заем, че лихвата надхвърля определен препоръчителен размер (това работи, защото хората не обичат да плащат по-скъпо от останалите). Сегашните технологии позволяват това се направи доста елегантно и евтино.

Второ, нужно е най-после да се наложи практиката за предварителен анализ на законодателни промени. Това означава не само консултации със засегнатите страни, но и експертна оценка. Оценката за въздействие и сега съществува като  изискване препоръка в Закона за нормативните актове.  Има много малко примери за такива оценки. Ако те се правеха редовно, те вероятно биха намалили честотата на законодателни промени и непредсказумостта на нормативните актове, което бизнесът често посочва като пречка.

Този проблем се задълбочи при сегашния парламент поради особените отношения между правителството и подкрепящите го партии. Почти всички ключови закони в сферата на икономиката, са внесени от депутати и често не са съгласувани със засегнатите – законите за енергетиката, за защита на конкуренцията, за потребителския кредит, за офшорките… Ако имаха и най-малка възможност по Конституция, Йордан Цонев, Румен Гечев и Явор Куюмджиев сигурно щяха да изготвят и законите за бюджета.
Тази практика значително влошава качеството на законодателния процес, тъй като, за разлика от правителствените законопроекти, които минават през задължителни съгласувания и анализ за съответствие с европейското право, проектите на депутатите често не са консултирани с юристи, а някои изглеждат така сякаш са писани в бюфета на парламента. Няма механизъм, който да спре депутатите да създават законотворчески хаос поради незнание.

Още по-лошо: Много важни промени се правят с текстове преди второто четене, което елиминира всякаква възможност за обществено обсъждане. Примери за законодателни изненади бяха таксата за ВЕИ и решението да не се облага минималната работна заплата с данък. Такъв случай е и таванът на лихвата по бързите кредити. Много хора симпатизират на Георги Кадиев заради дързостта да защитава собствена позиция, но начинът, по който прокара решението за тавана на лихвите, не е повод за ръкопляскания. Макар че мотивите му бяха добри, нямаме гаранции, че следващите промени, прокарани по тази схема, също ще са добри.

Трето, след като има растящо търсене на високорискови, необезпечени кредити, анализът трябва да се насочи към причините за този бум. Всички, които коментираме темата, боравим с предположения (economix.bg не прави изключение). Не е известно какво е търсенето на такива кредити, какъв е профилът на кредитополучателя, какви са мотивите и т.н. Има много голяма разлика между кредитите до заплата (това, което на Запад се нарича payday loans и е запазена територия за небанковите кредитори) и високорисковите заеми за бизнес. Ръстът на последните подсказва сериозен дефицит в кредитната система.

Нужен е анализ за това кое тласка хората към сенчестото банкиране. Дали това се случва защото фирмите са в сивия сектор и не могат да докажат доходи? Или са изискваните обезпечения и бавните и тежки процедури? Дали причината е, че поради кризата много предприятия са на загуба и не могат да убедят банките, че имат потенциал? Колко от кандидатите за бърз кредит са хора, които нямат доходи и са просто безразсъдни? Вярно ли е, че получателите на бързи кредити да са предимно фирми и граждани с лоша кредитна история? Дали стартиращите бизнеси, които са изключени от банковата система, също стават клиенти на фирмите за бързи кредити?

Няма откъде да знаете кои от тези причини са приложими към българската действителност. И депутатите не знаят. Репортажите по телевизиите не са статистически значим факт. (БНБ има проучвания за това дали банките затягат стандартите за кредитиране, но те отговарят пряко на поставените въпроси.)

Без яснота за причините, довели до бума на бързите кредити, не могат да бъдат намерени верни решения. Няколко примера: В момента единственият кредит за стартиращ бизнес е от ББР и е ограничен до покупка на ДМА. Ако работите в иначе обявени за перспективни сектори като ИТ, иновациите, творческите индустрии, дори търговията – нямате шанс за заем. Трябва да се надявате или на Launchub и Eleven с техните преекспонирани няколко милиона евро или … на сенчестите кредитори.
Моделът на банките също така надценява обезпечаването на заемите и подценява оценката на потенциала на бизнесите и на риска, тъй като кредитните институции нямат изграден капацитет за последното. Проблемът с обезпеченията е много сериозен при малките заеми, за които не е оправдано да се плащат нотариалните такси за ипотека.

Това до голяма степен са проблеми на банковата общност, която може да стане инициатор на промени в условията за финансиране и за съгласуване на стандарти вместо да настоява за статуквото. Един добър анализ за бума на бързите кредити, може да открои и много от нерешените задачи на правителството – от мерките срещу сивата икономика до таксите на нотариуси, адвокати и съдия – изпълнители.

И банките, и небанковите институции имат интерес от справедливо регулиране на кредитите, включително на високорисковите кредити. Това би повишило доверието на потребителите, 58% от които са толкова уплашени, че не искат да чуят за заеми. А е трудно да си представим икономика, която расте при стагниращи кредити.

Прочетете още – Как проф. Валери Димитров предлага да се реши проблемът с лихварските кредити