Викториански тераси в Бристол

Една проектонаредба на Столична община – за рекламата и преместваемите обекти, предизвика оживена дискусия и повдига важни въпроси.

Идеята на кметството е в София, както е в другите европейския столици, да се въведат ограничения за рекламните табели, ярките надписи, мигащи светлини и други средства за привличане на внимание, които крещят от всяка сграда в близост до оживена улица. Наредбата иска да се намалят размерите на рекламните пана, те да се сменят на пет години, да се намалят т. нар. тотеми на търговските вериги и да има минимални отстояния. Освен това огромните мрежи, с които се закриват временно фасадните ремонти, няма да се използват за реклама. Разбира се, Столична община преди всичко трябва да даде пример, като премахне ръждясващите табели, които тя самата е поставила – например, за несъстоялата се европейска столица на спорта. Но идеята заслужава внимание.

Разходете се по столичните улици Христо Ботев или Граф Игнатиев и ще разберете защо ограниченията са необходими. Така е и в провинцията – част от красивия някога център на Плевен, например, сега е завладяна от агресивни реклами на хазартни зали. В най-добрия случай тези табели са твърде големи, в най-лошия пред погледа на минувачите се изпречват реклама след реклама, разностилни, грозни, често мръсни и олющени.

Нерядко тези съоръжения са и опасни. По фасадите на някои сгради все още стоят метални букви  ХЛЯБ или МЕСО, останали от времето на социализма и за които никой не носи отговорност.

Наредбата предизвиква силни критики от КРИБ и браншови организации. Според тях ограниченията засягат неприкосновеността на частната собственост. Вероятно те могат да намерят добра правна аргументация за това твърдение. Това не го прави по-приемливо.

Правата, свързани с частната собственост, не са абсолютни. Цивилизованите хора отдавна са приели, че например притежаването на частен дом не осигурява право на излъчване на шумна музика. По същия начин, ако намерите в градината на къщата си съкровище, то няма да е ваше.

Бих отишла по-далеч – поне като мисловен експеримент.

Някои неща – например, радиочестотния спектър, са публичен домейн и това не се оспорва. Въпросът, който искам да поставя, е дали не следва да третираме като публичен домейн и рекламоносителите, обърнати към публични зони. Чие е правото да се облъчват посетители? Чия е заслугата много хора да минават по бул. Христо Ботев – на собствениците на жилища с неподдържани фасади или на данъкоплатците, които финансират градския градския транспорт, поддръжката на улиците, Централна гара и другите обекти, които водят минувачите натам.

От гледна точка на икономиката това са външни ефекти и резултатът от тях е загуба на публично благосъстояние. Данъците (например, тротоарното право) невинаги са най-добрият начин за коригиране. Впрочем ако приложим схемата то теоремата на Коуз, принципът Вредителят плаща не води до ограничаване на отрицателните външни ефекти, а само до трансфери между печеливши и потърпевши. Как се прилага това, когато потърпевшият не е индивид с ясни интереси, а общност , е един от важните въпроси пред теорията на социалния избор.

Новите технологии, промененият начин на свързване на хората, както и акцентът върху преживяването вместо върху притежанието ще ни водят и до други такива на пръв поглед екзотични въпроси.

Все по-често се говори за икономика на вниманието – една неразорана целина. В известен смисъл действията на социалните медии днес са равносилни на движението за ограждане от началото на капитализма. Нуждаем се от по-точно разграничаване на публично и частно (например, лични данни) в светлината на тези реалности.

Преди години много се ядосвах на твърдението на един от основателите на българския интернет, според когото новото определение за медия е “всичко, което може да бъде рекламоносител”. Всъщност той просто беше откровен. Днес навсякъде виждаме тази максима претворена в дела с всички произтичащи последици. Но въпросът засяга не само медиите, а  цялата окръжаваща среда.

Време е да спрем безогледната конкуренция за внимание.