Земя

Пандемията за коронавирус постави в спешния дневен ред редица въпроси, които правителствата и евроинституциите прехвърлят от среща на среща. Сред тях са въпросите за късите вериги на доставки и гарантирането на местното земеделие, включително насърчаване на производството на биохрани.

За България, тези въпроси стоят особено остро, тъй като страната разполага с изключително благоприятни климатични условия, които не използва, тъй като еврофондовете станаха причина за развитие на монокултурно земеделие.

Но наложената от коронавируса социална изолация и затруднения с доставките налагат преосмисляне на този модел. Още повече, че много хора бяха освободени от работа или се върнаха в селата, където е по-лесно да се спазва изолация при дистанционна работа.

Българското правителство засега сякаш пропуска да види тези процеси. То предложи едно изключително зле преценено постановление за осигуряване на български храни в търговските вериги и е напът да наложи изкупуване на консерви от Държавния резерв (идея на ВМРО). Но няма идея за това как да насочи селското стопанство към производства с по-висока добавена стойност и към осигуряване на достатъчно български плодове, зеленчуци и други местни продукти.

Статистиката е красноречива. Само 9.5% от селскостопанската продукция през миналата година (по неокончателни данни) се осигурява от производството на плодовове и зеленчуци. Известните някога зад пределите на страната ни градинари днес произвеждат домати на стойност около 100 млн. лева годишно. Вносът на домати достига 94 млн. лева през 2019 г. по данни от системата за външна търговия (и в двата случая – без ДДС).

В същото време 55% от селскостопанската продукция (вкл. производството на мляко, преработени продукти и т.н.) се идва от зърнени (основно пшеница) и технически култури (основно слънчоглед). По изчисления на Интелиагро производството на пшеница е 3.5 пъти над потребностите на вътрешния пазар. Докато производството на свинско е осигурявало само 41% през периода 2015-2018 г. Вижте повече тук.

Колкото по-трудоемка е една стока, толкова повече разчитаме на внос при производството й. Основната заслуга за това има фактът, че лъвският пай от еврофондовете са директните плащания, които са според площта, а не според стойността на произведената продукция. Например, базовото плащане на площ (без зелените доплащания) е 636 млн. лв. , докато за производителите на плодове и зеленчуци бяха преведени 35 млн. лева тази година.

На фона на тези данни призивите за повече българска стока по хранителните магазини звучат фалшиво.

Но въпросът не опира само до сгрешените приоритети на еврофондовете. Производството на плодове и зеленчуци изисква съответната инфраструктура и организация. Едва тази година държавата обяви 100 млн. лева за възстановяваве на напоителните съоръжения. Сумата малее на фона на непрозрачно раздадените 600 млн. лева за ремонт на язовири. Има изоставане и при сортоизпитването и ветеринарното дело.

Късите вериги на доставки от типа „от полето до трапезата“ са и въпрос на координация и логистика и система за сигурни плащания. Технологиите имат решаваща роля. Дори в развиващи се страни като Индия фермерите разчитат на софтуерни приложения, за да се свързват с търговците. Използването на сензори и дронове също започва да се налага в селското стопанство.

Хаотичната политика на държавата особено силно пролича в неумението да се организира нормална работа на откритите пазари, което доведе земеделските производителите до невъзможност да реализират нетрайнанта продукция. Проблем е и това, че земеделието на практика е изключено от подпомагане както по схемата 60/40, така и от останалите схеми. Регистрираните фермери имат статут на самоосигуряващи се лица, но единственанта схема за самоосигуряващите се (т. нар. безлихвени кредити) предвижда 20% спад на доходите през първото тримесечие на 2020 г., което нерелевантно за сезонните бизнеси.

Държавата традиционно нехае и за условията на живот в селата, където достъпът до ключови услуги като осигуреност с интернет, аптеки, транпортна инфраструктура и т.н. е критично важен. Ако това го имаше, много хора, които могат да работят дистанционно, биха напуснали отдавна големите градове, където поради гъстотата на населението, спазването на ограниченията е по-трудно.

Прочетете още

Страници: 1 2