През седмицата парламентът се ангажира с ново спорно законодателство, което може да доведе до де факто забрана за услуги от типа на AirBNB (виж повече за предишния опит да се регулира дейността по краткосрочно настаняване тук)
Това е пореден пример за прекомерна и груба регулация. Накратко, предложението предвижда да не може да се отдават жилища под наем при условията на чл. , ако поне 50% от съседите в етажната собственост не са съгласни. Това съгласие се осигурява трудно, затова регулацията, ако не бъде подобрена преди второ четене, е равносилна на забрана. Въведена без условия и без изискване за доказване на вредни последици за съседите, такава забрана за начина на разпореждане със собствеността вероятно ще бъде обявена за противоконституционна при евентуално сезиране на КС.
Възможно подобрение в духа на Nudge e да се обърне дефолтната опция: не 50% съгласие, а 50% несъгласие. Първо, това обръща проблема за кворума в полза на собственика и второ, предполага експлицитно отхвърляне. Възможно е също така да се допусне тази възможност за прекратяване на дейността при неодобрение на съседите да се задейства след определен период: по този начин, съседите ще могат да ангажират доказателства за претърпени вреди и/или ще се разсеят неоправданите им страхове. Собственикът ще бъде мотивиран за спечели доверието на общността, включително като следи за поведението на своите клиенти или остранява за своя сметка причинени от тях щети във входа. Това са само примери. Вероятно могат да се изобретят и други меки форми на въздействие, вместо да се прилага разрешителен режим.

Но този въпрос следва да бъде разгледан в по-широк контекст. Свидетели сме на растяща тенденция отношенията между гражданите да се регулират чрез институциите (при цялото си недоверие към тях) вместо гражданите да търсят преки пътища за уреждане на неразбирателствата си и за установяване на неписани правила. За това допринасят редица фактори, включително нарастващото значение на паричните отношения, анонимността на големите градове, мобилността, отчуждението, културни различия и др. През последните години видяхме да отмират редица неписани правила (например, отстъпването на място на възрастни и жени) и като че ли останаха  само тези, свързани с парични отношения (бакшишите).

Това допринася за засилването на регулациите, а в условията на глобализация, която налага да се отчетат хиляди местни особености и практики, тези свръхрегулации подхранват един огромен и всесилен Левиатан.

В книгата си „Третият стълб“ известният икономист Рагурам Раджан се застъпва за възвръщане на ролята на общностите. Той дава пример с калифорнийския окръг Шаста, където отношенията в рамките на общността се регулират от неписани правила. Така, ако животните на един фермер стъпчат посевите на други, виновникът е длъжен да ги засади отново. Обърнете внимание – паричната компенсация (така както се предполага в Теоремата на Коуз) се смята за неприемлива, тъй като това съсипва микроклимата в общността. Очевидно е, че този от съседите, който може да си позволи да плаща глоби (или да влияе върху надзорния орган), ще бъде по-склонен към неприемливо поведение.

Трябва да се замислим за възстановяване на баланса между саморегулирането и държавната принуда и между паричната мотивация и етиката.