Ако мерките след трагичната катастрофа край Своге бяха оставени само на съвестта и компетентността на властите, шофьорът Григор Григоров щеше да е единственият виновен и с това всичко щеше да приключи за няколко дни. Такава бе и първоначалната реакция на институциите, след като се оказа, че той е карал с по-висока от позволената скорост – Григоров бе поставен под стража в болницата, докато още беше в състояние на шок.

Но този път жертвите бяха много, хората излязоха на протест, а сериозните медии си свършиха работата. Правителството не беше оставено да се измъкне по познатия сценарий. То все още опитва резервни варианти за ограничаване на щетите – един от тях е създаването на нов контролен орган. Когато парламентът се събере, вероятно ще започне законови промени на парче. Но вероятно това няма да е достатъчно.

Главната вина за трагедията край Своге имат зле проектираният и още по-зле ремонтиран път и декоративната мантинела, поставена неизвестно от кого. Макар че разследването не е приключило, известните факти подкрепят това мнение. Има много съмнителни обстоятелства, които говорят за системен проблем. Пътят, ремонтиран от “Трейс Своге” за близо 50 млн. лева, е започнал да се ползва доста преди официално да е пуснат в експлоатация. Приемателната комисия от 20 експерта го е одобрила, без да го вижда – по документи. Пробите от асфалта са анализирани в лаборатория, близка до изпълнителя от “Трейс”, а стана ясно, че това е практика и за други строители. Положен е асфалт, който не осигурява добро сцепление, но всъщност АПИ не се интересувала от сцеплението, когато приема пътищата (виж тук). Изглежда също, че проектът на пътя е правен без идея за мантинела, колкото и да е нелепо. Кой отговаря за мантинелите е друг от неясните въпроси. Дали подобни проекти на планински пътища следва да отчитат наклона, дали се съобразени така че водата да се оттича – тепърва ще научаваме. Според министъра на регионалното развитие Николай Нанков в състава на асфалта е открит варовик – материал, който лесно се износва. От “Трейс” оспорват и остава неясно дали те са спестили от материали, нарушавайки изискванията или изискванията са били калпави. Имало е множество сигнали за този опасен участък, включително от КАТ. След като не успяла да накара “Трейс” да отстрани дефектите ( в тази част историята също  е неясна), от АПИ просто намалили допустимата скорост на 40 км/час. След инцидента тя вече е свалена на 30 км/час. И накрая се оказа, че с подобно ниво на опасност са още над 50 пътя в страната.

При пропуски и грешки на толкова много нива, тежката катастрофа е била въпрос на време. Направи лошо впечатление, че представителите на управляващата партия ГЕРБ съсредоточиха обясненията си върху това, в коя година е завършен участъкът (в мандата на Пламен Орешарски) и изобщо в прехвърлянето на вината. Ако бяха сериозни, те трябваше внимателно да проучат причините за трагедията, заложени още в условията за избор на изпълнител и в правилата, по които работят АПИ и останалите институции.

Системен дефект

Дали тази катастрофата е събитие, което ще предизвика обрат? Не е. Единствената промяна, която виждаме при подобни сътресения, е замяната на няколко представителни фигури с подобни на тях, най-много – смяна на управляващата конфигурация от партии. Но не и промяна на правилата и на механизмите, чрез които тези правила се налагат (или нарушават).

Катастрофата край Своге не е изолиран случай. Това лято бе изпълнено с кризи, предизвикани от некомпетентност, занижен контрол и вероятно корупция. Те ни накараха да се замислим дали българската държава изпълнява основните си функции – да защитава гражданите, да осигурява реда и да осигурява необходимите публични услуги.

Примерите са много – от откровено беззаконие до пробиви в националната сигурност като пропускането на пътници  без гранична проверка през Летище София и безпрецедентният срив на Търговския регистър. Последният също е бил предшестан от сигнали, които са били игнорирани от Министерство на правосъдието. Провалът доведе единствено до смяна на изпълнителната директорка на Агенцията по вписвания с друга подобна фигура. Това стана без конкурс и по неясни критерии. Причините за срива останаха неизяснени, въпреки че опозицията успя да предизвика извънредно парламентарно заседание. (От Агенцията по вписванията и Министерство на правосъдието така и не отговориха на нашите конкретни въпроса за срива, макар да обещаха). Случаят с ТР и съпровождащата го криза с фалита на “Олимпик” вече е забравен. Едната причина за това е, че той бе покрит от нови скандали, които отклониха вниманието. Другата е, че гражданите обикновено са търпеливи към нередностите и корупцията, третират ги като нужната смазка, за да вървят бизнесът и другите им дела.

Връзкарство и зависимости

Българското общество не е взискателно към политиците си, защото българите не изискват достатъчно от себе си. Те не само предпочитат неформалните механизми пред формалните, но и са свикнали да разчитат повече на връзки, схеми и обвързаности и по-малко на уменията и знанията си. Това е подходящо поведение в едно общество на рентиери, където конкуренцията е за преразпределянето на наличните богатства, а не за създаването на по-добър продукт. Но е погубно поведение в едно общество, което тепърва трябва да създаде богатството си.

Връзкарството бе широко разпространено още по времето на социализма, включително на битово ниво, където то помагаше за минимално разрешените разлики в личното благополучие (И не толкова разрешените – така се роди битката с малката правда). Докато социалистическата държава се грижеше за общото благополучие и създаването на доход, тази система работеше. Основната причина за нейния крах бе блокирането на конкуренцията, не само икономическата, но и политическата, конкуренцията на идеи и конкуренцията между хората. Това елиминира както стимулите, така и корективните механизми. Тази система бе заместена от връзкарски капитализъм, който възпроизведе посочените проблеми в по-голям мащаб. Продължението го знаете.

Видимите резултати са повод да се замислим за невидимите механизми. Много често четем и говорим за безпринципни договорки, задкулисие, данък корупция, рекет над бизнеса. Но това говорене – често лишено от конкретика, не променя нищо. Дори когато институциите, натоварени с борбата срещу корупцията и други извращения, се активизират, крайният резултат – ако изобщо има такъв, е нищожен. Не само отделни части се нуждаят от подмяна, механизмите на държавната машина са ръждясали и затова дори да искат, управляващите не успяват да постигнат добри резултати. И концепцията на машината е остаряла.

А поредицата от кризи показа, че управляващите тепърва откриват основни принципи на управлението. “Как може един министър да знае какво се случва на всички нива в администрацията?”, попита тези дни вторият човек в държавата – председателят на Народното събрание Цвета Караянчева.

“Да ми се махне от главата тази тема”

Когато е лишено от блясъка на телевизионните лампи и съпътстващите екстри, управлението на големи системи е досадна, напрегната и свързана с рискове работа. Тя изисква компетентност и интегритет, но също така и особен вид педантичност. Когато мащабите не надхвърлят обсега на управника, той може да се изкуши да ръководи еднолично. В обратния случай обаче трябва да създава правила и процедури, много от които се пишат превантивно (това е най-досадната част). Трябва да предвиди още механизми за отчетност и контрол. Малцина харесват тази работа. Затова колкото по-бляскава е една длъжност, толкова повече висшестоящите се стремят да свалят отговорността за правилата на по-долните етажи. За себе си те оставят ефектното разрешаване на малки, но шумни проблеми от типа на местене на болни лъвчета и раздаването на пари на протестиращи.

Но понякога шумните проблеми искат или много пари или много проучвания, фини настройки и изобщо тежка работа. Тогава се проявява несъстоятелността на така създадената управленска система.

Да седнат да направят така, че тази тема да ми се махне от главата и на мен, и на всички”, си пожела премиерът Бойко Борисов през юни. Темата тогава беше разпределението на средствата в помощ на хората с увреждания. Три месеца по-късно решението все още се изплъзва.

Провал на различни нива

На теория имаме две нива, на които се вземат подобни решения – политическо и експертно (ежедневната бюрокрация). Политическото е свързано с избор между  предпочитания, отразяващи различни виждания за справедливост, различни ценности и дългосрочни цели. Политическият избор – осъществяван чрез гласувания, обществени обсъждания или протести, е начинът, по който различаващите се индивидуални предпочитания се превръщат в колективно действие. В политиката често няма безспорен критерий за правилно/грешно, затова и политическите спорове (например, за и против плоския данък) не излъчват краен победител. (Това, впрочем, е добър шанс за хора, които се занимават по занятие  с такива спорове и те не го пропускат.) Обратно –  при ежедневното управление, чрез което се реализират избраните приоритети и се гарантира стабилност и приемственост, има ясен критерий за правилно и неправилно. Този критерий избледнява, само ако има намеси и ходатайства. Работата на експертите или т. нар. втори ешалон, е да осигурят основните  функции на държавата – охрана и обществен ред, основни публични услуги, регулиране. Такова е условието минимум за упражняване на власт от древни времена досега. Ако суверенът не може да гарантира сигурност, справедливост или пътища, поданиците, водени от местния деспот, могат да си изберат друг крал – както поискаха, уж на шега, във Видинско (през настоящия, не през ХІV век).

Но на практика в България през последните години политиката е сведена до интриги и преразпределение. За да може да прави това, първият ешалон постоянно се намесва в работата на втория, изземва функциите му, посочва победители в обществени поръчки или назначения на ключови длъжности.

Многогодишната политика на обезличаване на институциите, имитацията на демократични процедури и занижените критерии за кариерно израстване сега се обръщат като бумеранг срещу управляващата коалиция. Не можеш да очакваш регулатор, комуто са диктувани решения, да всява респект. Трудно е да обясниш как правилата вече трябва да се спазват, след като си вършил обратното.

Приоритети ли?

Напоследък винаги, когато трябва да се намери устойчиво решение на проблем, засягащ голяма група хора, и властта, и нейните корективи се провалят. Те вземат от едни, за да дадат на други, а на мястото на запушените проблеми се отварят нови (както стана например със зимното блокиране на същия този Търговски регистър).

Стратегическото планиране и управлението на рискове са чужди на властващата класа. Затова им се налага да управляват кризи.

Този провал е свързан с неефективността на втория ешалон, блокирането на корективните механизми и със системата на политически подбор. Хората, които вземат ключовите решения у нас, по правило имат проблеми с големите числа, нямат познания, за да оценяват ефекта от своите действия и не са склонни на назначават компетентни експерти, които да им помогнат. Затова, дори когато процедурите за вземане на политически решения се спазват, резултатът е формален, а понякога абсурден (като оценката за въздействие на проектозакона за хората с увреждания, въвеждащ квази данък, която твърди, че проектът не създава финансова тежест).

Дори управляващите да имат своите ясни приоритети, те рядко успяват да ги защитят с аргументи и няма среда, която да предполага сериозен дебат. Когато администрацията на американския президент Доналд Тръмп предложи сериозна данъчна реформа преди година, множество институции, включително правителствени, представиха задълбочени оценки за ефектите от нея. Това е традиция, която дори хаотичният стил на Тръмп не промени.  У нас дискусиите по важни теми могат да разчитат на по-сериозна аргументация, само ако са предизвикани работодателските организации или ако фондации като ИПИ отделят ресурс. Това обаче не е въпрос само на капацитет. Пред държавното управление има два пътя – да насочва публичните средства и усилията на обществото към приоритни цели, или да поддържа текущата “стабилност”, като изразходва публичните средства хаотично и непрозрачно.

Въпреки благоприятните икономически условия и политическият комфорт третото правителство на Бойко Борисов не се ангажира нито с една дългосрочна програма за реформи. То има вицепремиер по демографската политика, но не направи дори минимално усилие за преодоляване на това основно препятствие пред българската икономика (и не само). Докато за здравна реформа и мерки срещу корупцията поне се говори, други парещи проблеми като интеграцията на ромите, са изцяло пренебрегнати (вероятно защото те осигуряват политическото статукво). Основното, което прави кабинетът, когато не се занимава с потушаване на скандали, е да обявява скъпи инвестиционни проекти. (Особено се предпочитат, които не са планирани в бюджета.)

Характерен е и подборът на политически приоритети на неговите опоненти. Докато десетки (а може би дори стотици) хиляди българи, предимно самотни пенсионери и хронично болни хора, са изоставени да живеят в условия, близки до икономически геноцид, социалистическата партия избра да се легитимира чрез битка с Истанбулската конвенция и подобни хартиени чудовища. Този спор осигури зрелище за консервативно настроените бедни, а освен това той отклони вниманието на либералната градска десница.

Президентът, който по силата на отредената му балансираща роля олицетворява надеждите за коректив, също често се изкушава повече от епитетите. Но в краткото си обръщение по повод на новия политически сезон той бе конкретен до степен да разтревожи политици от всички страни: “Проблемът в държавата не е персонален, а системен… Нов изборен цикъл в непосредствено бъдеще няма да отвори нова перспектива.” Независимо дали това изказване бе адресирано към част от ГЕРБ или бе заявка за нов проект и предупреждение към БСП, то постави важен въпрос.

Втора част – Каква алтернатива?


* “Всички се отклониха от пътя, вкупом негодни станаха ; няма кой да прави добро, няма нито един” (Послание на Апостол Павел до римляните)