Защо еврозоната е в застой?

Евро

Изминаха пет години от началото на гръцката криза, а еврозоната не успява да се отлепи от пистата и анализаторите непрекъснато преразглеждат прогнозите си за растежа към спад. Този траен застой носи тежки политически последици.

Защо еврозоната е в такъв силен застой? Много би ни се искало да вярваме, че тази остра криза на дълга, унищожавайки активи за стотици милиарди, механично е намалила „потенциалния растеж“ на икономиките, въвели единната валута. Само че едва оцеляла след тази финансова буря, сега еврозоната е изправена пред риска от повторен спад! САЩ пък триумфално се завръщат в играта, макар да трябва да признаем, че добивът на шистов газ има важна роля в това ново икономическо чудо. Великобритания също се радва на дръзко здраве и възстановява равнището на заетостта. Напразно икономистите твърдяха, че растежът отвъд Ламанша е изкуствен и че рано или късно, страната ще плати цената за това. Има за какво да се запитаме.

Пет години след първите трусове на гръцката криза еврозоната не успява да потегли решително напред и полугодие след полугодие анализаторите преразглеждат към спад прогнозите си за растежа. Това е обезпокоително и изпълнено с политически последици. Освен другите окови еврозоната влачи анемичен растеж (0,8 % тази година и 1,1 идната година), висока безработица (11,6 %), дълг, който непрекъснато нараства от началото на кризата и вече плътно  доближава 100-те % от брутния вътрешен продукт (БВП). Всичко това крие риска да подхрани една опасна дефлация. Търсете грешката (…). Не става въпрос да се вживяваме в ролята на поучаващи и да преправяме историята постфактум, а да разберем как и защо в една сложна валутна зона правилните решения никога не са се вземали в правилния момент.

Защо понякога изборите дори са се правили, пренебрегвайки общия интерес. Да разгледаме набързо епизода с гръцкия дълг и първите атаки срещу държавните дългови книжа. Повечето икономисти са убедени, че по това време е било достатъчно да се вземе едно двойно решение, за да се убие в зародиш зараждащата се криза на доверието: да се обяви, че гръцкият дълг ще се поеме от
Общността и Европейската централна банка (ЕЦБ) да се превърне в заемодател от последна инстанция на пазарите за държавни облигации. Само че нито един от тези два варианта не бе приложен на практика. Първият бе отхвърлен от Германия, която не искаше да плаща заради Гърция или по-скоро искаше да накара гърците да си платят за липсата на съзнателност, макар че в крайна сметка цената на кризата бе много по-висока за всички. Вторият бе забранен от договорите, а следователно бе табу в очите на Берлин.

Масово прилаганата политика на строги икономии без съмнение е най-голямата грешка в управлението на кризата. Притискани от повелята да успокоят разбушувалите се пазари, които заплашваха да отрежат достъпа до кредити на най-крехките държави – Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Италия, ръководителите на еврозоната, ЕЦБ и Международният валутен фонд (МВФ) наложиха от 2010 година драконовски мерки за икономии, убедени, че бюджетна добродетелност ще върне доверието. Тази прекомерна дисциплинираност, включително и в Германия, която въведе стриктно златно правило за бюджета доведе до съживяването 2010-2011 година. В крайна сметка обаче МВФ призна в края на 2012 година, че е действал малко по-твърдо и че орязванията на бюджета, направени съгласувано в редица страни от еврозоната, са  имали по-силен от очаквания възпиращ ефект за растежа. Оказа се, че вече е прекалено късно: Гърция и Ирландия бяха изпаднали в безпрецедентна рецесия. Поуката бе извлечена само наполовинафвърху европейските пепелища. Натискът леко отслабна, някои страни успяха да намалят бюджетния си дефицит, но и днес бюджетната политика продължава да бъде възпираща. Психодрамата, предизвикана от изпита по бюджета на Франция за 2015 година пред  Европейската комисия го потвърждава: продължават времената на бюджетната консолидация, макар че растежът във Франция почти е спрял (0,1 % през последното тримесечие, 0,3 % за 2014 година).

При все това всеки може да установи, че днес пазарите не се страхуват отнеплатежоспособност по държавни дългови книжа на европейските страни, а настояват за растеж! Оттук идва и неразбирането на друга европейска константа от началото на кризата: липсата на парична политика, която откровено е доброжелателна към бизнеса. Здравият разум би наложил, когато бюджетите са ограничителни, паричната политика да подкрепя активността, та дори да стане агресивна. Тази идеална „policy mix“* не бе приложена в Европа. ЕЦБ остави еврозоната да изпадне в анемия от 2012 година, свивайки баланса си. Резултатът – днес тя е принудена да използва отново арсенала си за изкупуване на активи, за да неутрализира рисковете от дефлация. САЩ действаха по-гъвкаво. Когато търговските банки свиха кредитирането си, Управлението за федерален резерв (централната банка на САЩ) направи всичко, което бе по силите му и днес всеки хвали умелата  му политика.

Тези неадекватни отговори на кризата не са плод на некомпетентността. Те са резултат от двойното недоразумение между Франция и Германия. Първо, напрежение между правилото от една страна и политиката – от друга. Според Берлин спазването на договорите е източник на авторитет и доверие и е редно то да се отстоява на всяка цена. Според Париж договорите трябва да могат да се променят от икономическата действителност. Другото разногласие е свързано с методите на „лечение“ от кризата.

Германският канцлер (Ангела Меркел) признава най-вече структурните реформи и увеличаването на конкурентоспособността.Според нея няма противоречие между свитите бюджети и растежа. Френският президент (Франсоа Оланд) би искал еврозоната да функционира по-динамично и да се движи по-малко по линията на общия път, всеки за себе си. Именно тези разногласия, проявили се още от началото на кризата, спират връщането на растежа.

*“policy mix“ е изкуството по оптимален начин да се съчетават, в зависимост от фазата на икономическия цикъл, основните средства за водене на икономическата политика: бюджетната и паричната политика.

/БТА/