Социалната мобилност и бариерата на елитното училище

образование, училище

Обичайният отговор на проблемите на социалната мобилност е нивото на образование. Хората, родени в бедност, остават бедни, защото нямат достъп до добри училища. Изследванията постоянно откриват, че ранните пропуски в знанията се превръщат в пропуск по-късно. Но въпреки че последните години показаха експлозивно нарастване на хората, които посещават университет, остава голямата пропаст между тези, които са достатъчно богати, за да си позволят елитен частен университет, и останалите.

Образованието не дава пълният отговор, пише „Файненшъл таймс”. Проучванията показват, че класовият произход има голямо значение дълго време след завършването. Топ работодателите използват техники, които систематично дават предимство на кандидати с по-привилегирован произход. Специалистите по човешки ресурси откровено признават, че акцентът на кандидата или способността му да си позволи екскурзии в чужбина могат да наклонят везните.
Според проучване на водещите одиторски и финансови компании в Англия и Шотландия, около 70% от предложенията за работа в голямата петорка се дават на хора, завършили елитни университети. Само 5% от наетите са хора, които са получавали безплатна храна в училище (използва се като социален тест – б.р.), макар че това е 16% от населението.
Проблемът е, че на фона на големия избор от завършващи кандидати за работа, талантът се интерпретира по различен начин. Някои се обръщат към резултатите в дипломата, които са свързани със семейната среда. Други търсят увереност и светски опит, които по-често се срещат в заможните. Изкачването на Килиманджаро или уроците по виолончелото са извън възможностите на много обикновени семейства. Това не е доказателство, че децата им не разполагат с предприемчивост.
Както и повечето мерки за справяне със социалната мобилност, нито едно от решенията няма да е бързо. Разбирането на проблема е полезно начало. „Файненшъл таймс” препоръчва разширяване на стажантските програми като начин за отваряне на бизнеса. Работодателите трябва да приемат това като предизвикателството за целия процес по подбор на персонал, вместо като „корпоративна социална отговорност”.

Не бива да се изненадваме, че вестник като ФТ се занимава с достъпа на бедните до елитни професии. Великобритания може и да фиксирана от векове върху класовия произход, но през последните години тя прави забележителни усилия да промени това. В частност като проучи факторите, които влияят на социалната мобилност и добрите практики. През 2010 г. със Закона срещу детската бедност е създадена Комисия за социална мобилност. Една от основните й грижи е да следи индикаторите за социална мобилност (тези индикатори и представянето им са впечатляващ пример за добри публични политики) и да прави препоръки.

Именно тази комисия публикува тази седмица проучването, което показа, че водещите одиторски фирми прилагат класов таван, като преценяват кандидатите според това колко са „лъскави“. Някои от хората, занимаващи се с подбор на персонал, са били безпощадно откровени, обяснявайки защо предпочитат кандидат от сходна социална прослойка „Вие разбирате шегите му. Няма риск, че ще ви обидя като кажа нещо, тъй като се разбираме и това е много ефективно“, обяснява един от интервюираните.

Друг доклад на тази комисия* проучва образователните практики, за да открие, че в някои училища бедните надхвърлят постиженията, които се смята, че могат да имат на база на статистическата прогноза. Например, през последните 10 години лондонските училища изпреварват останалите по постижения на най-бедните си ученици. Но във всяка част на страната има училища, в които деца с по-неблагоприятен произход се справят по-добре от средното за всички деца на национално ниво. Това се отнася за една от всеки девет гимназии и за едно от три основни училища. Работата на комисията е да разбере „тайната“ на успеха им. Очевидно има разлики в резултатите, когато 80% от децата в едно училище са бедни и когато 80% са от заможни семейства. Но резултатите на това проучване показват, че има голяма разлика и между училища с еднакъв социален състав и тя е до три пъти.

Това показва, че факторите са много по-комплексни и десегрегацията не е единственото решение. Предишните изследвания показаха, че разликите в качеството на образованието в различните училища, могат да обяснят около една пета от разликите в резултатите на учениците, докато семейната среда остава основен фактор. Но новите изследвания сочат, че ученици със сходен произход могат да постигнат по-голям напредък в зависимост от това в какво училище попаднат. Така че има надежда и за децата в училища за бедни.

//Cracking the code: how schools can improve social mobility, Social Mobility and Child Poverty Commission, 2014

За Атлантическия суперсъюз и печатането на пари

икономика

Тази седмица подборката на неща за четене от световните икономически медии включва няколко статии, които могат да се определят като предизвикателство и на първо място място е статията на румънския премиер Виктор Понта, публикувана във WSJ, която заявява, че ЕС и САЩ трябва да отговорят на украинската криза като създадат Трансатлантически икономически съюз. Понта тръгва от идеята на Франсис Фукуяма за край на историята, разбиран като триумф на либералната демокрация, преминава бегло през сегашното геополитическо напрежение, за да заяви, че то е тест за разпределението на силите на планетата и Западът трябва да отговори с по-голяма интерграция. Обсъждането в момента Трансатлантическо споразумение (TTIP) между ЕС и САЩ е само първа стъпка в плана на Понта, който смята, че е нужен пълномащабен икономически съюз. Румънският премиер дава да се разбере, че е наясно със страховете, които това споразумение предизвиква у екоактивистите и потребителските организации. Той обяснява, че това се дължи на разликите в регулативните традиции от двете страни на Океана – докато в САЩ настояват за научни доказателства за вреди преди да забранят някакъв продукт, подходът на Европа е по-интуитивен и предпазлив. В статията се прокрадва и амбицията за велика Румъния, която ще има важна роля в новия западен проект, който Понта нарича  Атлантическата суперсила.

Адеър Търнър нарушава табуто и разсъждава върху възможността за монетизация на държавните дългове, което е версия на печатането на пари, в статия за Project Syndicate. Докато пазарите се фиксират върху прогноза за това кога ще започне вдигането на лихвените проценти в САЩ, остава един друг въпрос във връзка с количествените улеснения. Как централните банки ще постигнат окончателен изход от нетрадиционната парична политика и ще намалят раздутите си активи (паричните стимули се състоят в изкупуване на ценни книжа, чрез което в икономиката се наливат свежи пари, а балансът на Фед расте с изкупените облигации, част от които са държавни). Започнатото изтегляне на паричните стимули (tapering) само забавя ръста на активите н Фед, но той все пак трябва да продаде облигации за 3 трилиона долара, за да се върне към статуквото отпреди кризата. Рядко се признава, че няма нужда централната банка да свива баланса си, твърди Търнър. Той може да остане голям и да помогне за намаляването на публичния дълг. Както показа скорошно проучване на Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, развитите страни са изправени пред дългове, които не могат да намалят просто чрез икономии и растеж. Например, за Япония, чийто дълг е 240% от БВП, намаляването му до 80% през 2030 г. означава (внимание!) да превърне първичния си бюджетен дефицит 8.6% в първичен излишък от 6.7% от БВП.

Защо Йелън уплаши пазарите? Едно от обясненията на Меган Макардъл е в предварителната им нагласа, че председателката на Федералния резерв ще бъде по-голям гълъб от Бен Бернанке и ще се грижи повече за безработицата.

Грегъри Кларк, професор по икономика в Университета на Калифорния, е написал книга за социалната мобилност (The Son Also Rises), която предизвиква ожесточени дебати. Както коментира Клайв Крук за Блумбърг изследването, ако е вярно, не е добра новина и ни кара да премислим всичко по темата. Излиза, че социоикономическият статус не зависи от възпитанието на децата и дори в страни като в Швеция не е по-висока отколкото в САЩ и че културната среда, универсалното образование и социалната държава не помагат много.

Кларк използва нетрадиционен начин на изследване – той проучва редките фамилни имена и това дали предават позициите в социалната стълбица от поколение на поколение. Самюел Пепис например е бил член на парламент в Англия през 17 век, а първият англичанин с това име се добира до висшето общество в края на 15 век, завършвайки Кембридж. От 18 живи англичани с това име през 2012 г. четирима са доктори. Деветима, които са починали от 2000 до 2012 г., са оставили богатство, което надхвърля пет пъти средното за Великобритания. В продължение на пет века хората с това име са били доста успешни. Кларк не изключва генетичната предопределеност.

Един неизбежен извод е, както казва Кларк, че дори „напълно меритократично общество най-вероятно също ще има ограничена социална мобилност.“ Той не казва, че американските чернокожи са бедни, защото са черни. Книгата му обаче предполага, че бедните чернокожи остават бедни, защото те са произлезли от хора с ниска социална компетентност; дискриминацията е без значение, освен доколкото ограничава смесените бракове с други групи, пише и The Economist.

„Вашингтон пост” разказва за най-странното работно място в държавната администрация на САЩ. В Пенсилвания, в пещерите на стара варовикова мина, 600 служители на Службата за управление на персонала обработват документите за пенсиониране на правителствените служители. Това се прави изцяло на ръка и почти изцяло на хартия. Хората работят под земята не поради някаква конспирация, а защото в тунелите на старата мина има достатъчно място за всичката хартия. Хората не виждат слънчева светлина, особено през зимата, но все пак това е една добра работа на лошо място.
Според процедурата Стъпка 2 в процеса на документиране е да се вземе новопристигналия файл на пенсионера и да се съпостави с всички записи, които вече се съхраняват в мината. В около 15 процента от случаите, това означава една дълга разходка сред осем масивни пещери на мината. Естествено, не липсват и слухове за духове. Удивителен разказ.

Джилиън Тет пише във FT, че националната държава е историческо отклонение. Карл Велики например никога не се е стремял да създаде единна нация; нито пък други владетели в Евразия преди 18 век. Вместо това, хората са били организирани в мултиетнически империи или градове-държави (като Константинопол), малки местни царства, или племенни родове. Тя дава пример с Швейцария, където дори в един град говорят на различни различни езиции и която е обединена от политически съюз („корпорация на интереси”). Трябва да се признае, че политическите структури могат да бъдат мулти-етнически и че вземането на решения често е най-добре да става в рамките на федерална държава. По много въпроси местната демокрация е най-доброто, а в епохата на глобализацията много други проблеми се нуждаят от надционално решение.