Пенсионните системи в цял свят са на кръстопът

пенсионер

По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие от 2013 до 2015 г. промени в пенсионните си системи са извършили три четвърти от нейните членове или 26 от 34 страни. В девет държави реформите са засегнали мнозинството от хората. В останалите те са били насочени към отделни категории работници или към пенсионерите.
Реформите на солидарните системи обикновено са насочени към съкращаване на пенсионните плащания, отбелязва организацията в обзор ва 2016 г., цитиран от „Ведомости”. Това повишава необходимостта да се развива частното пенсионно осигуряване и неговата роля в доходите на бъдещите пенсионери. Всички страни от ОИСР имат капиталови пенсионни система, като разпредетилената част средно осигуряват пенсия в размер на 41% от средната заплата. С отчитане на натрупванията по индивидуални партиди тя се увеличава до 58%, тоест една трета от пенсиите идва от капиталовия елемент.
Ръстът на дела на пенсионерите повишава натоварването на пенсионните системи и мерките, предприети от страните от ОИСР, са насочени към съкращаване на разходите за пенсии.

Например, Чехия и Финландия съкратиха индексацията, Франция промени реда за вдигане на пенсиите, а Гърция и Белгия я замразиха. Словакия от 2017 г. обвързва индексацията с инфлацията (преди към темпа на инфлацията и ръста на заплатите), такива правила действат и в Швеция, Финландия, Португалия, Германия. В Турция индексацията зависи от темпа на БВП. Люксембург ще индексира пенсиите, само ако осигурителните приходи надвишат разходите.

Масово се повишава пенсионната възраст. Това са направили 30 от 34 страни в ОИСР (през 2016 г. те вече са 35, след присъединяването на Латвия) 20-годишните, които са започнали работа през 2014 г., ще се пенсионират не преди да навършат 64 години, а в Чехия, Ирландия и Великобритания – на 68 години. В страните с преходна икономика, където в средата на 90-те пенсионната възраст бе 60 години за мъжете и 55 за жените, сега тя е средно 65 и 63 години съответно.
През последните две години Канада, Белгия и Испания обявиха постепенно повишаване на пенсионната възраст до 67 години, в Германия тя се вдига от 65 до 67 г., с добаване на месец ежегодни. Холандците ще се пенсионират на 67 години през 2021 г., а австралийците – през 2023 г. Унгария вдига възрастта от 62 на 65 години, а в Португалия повишението от 65 на 66 години е свързано с ръста на продължителността на живота.
В Словения, където възрастта за пенсиониране е една от най-ниските – 58 години, тя се повишава до 60 години за тези, които са се осигурявали 40 години, а при по-къс стаж – до 65. Във Франция минимално необходимият период, през който са правени вноски е 41.5 години, като ще бъде повишен до 43 години.

Някои страни повишават осигурителните вноски (Канада и Франция). Затягат се условията за ранно пенсиониране: във Финландия работниците от частния сектор се лишиха от тази възможност, а в Португалия – всички. В Полша по време на реформата от 2009 г., броят на гражданите с право на ранно пенсиониране бе съкратен двойно. В Испания пенсията се намалява със 7% за всяка година на „преждевременно пенсиониране”. Освен това страните въвеждат стимули за по-късно пенсиониране и разширяват възможността да съвместяват получаването на пенсия с продължаването на работа.
Почти никоя страна не се е решила да съкрати номиналния размер на пенсиите, но някои въвеждат автоматични корекции на техния размер (в зависимост от ръста на продължителността на живота, приходите и разходите на осигурителната система).

Солидарният компонент се запазва като основен. В същото време практически всички страни имат и капиталов елемент. Участието в него е задължително за работодателя – такива са правилата в Корея, Холандия, Хонконг, Китай, Сингапур, Швеция, Турция, Великобритания, Нова Зеландия. В Германия, Япония, Полша, Франция, Словакия корпоративните пенсионни програми за работодателите са доброволни. Индивидуалните планове за участие в капиталови схеми са задължителни в Чили и Мексико, доброволни – в Чехия, а в Австралия те са доброволни за работника и задължителни за работодателя.
През последните години много страни, независимо от бюджетните проблеми, въведоха данъчни облекчения или съфинансиране на доброволните натрупвания, за да увеличат дела на участващите в тях граждани. Други използваха нефинансови стимули за разширяване на обхвата. Например, Великобритания и Канада въведоха автоматично включване на работниците в схемата с възможност те да се отпишат. Такъв механизъм действа в Италия, Нова Зеландия и САЩ. Мексико разширява обхвата чрез включване на самозаетите и държавните служители в задължителна капиталова схема.

Някои страни се движат в обратната посока. Перу и Уругвай (както и България – б.р.) предоставиха на работниците си право да се върнат в разходо-покривната система. Словакия, където към 2060 г., по прогнози на ЕК, пенсионните разходи ще са най-големи, а пенсиите – най-ниски в ЕС, през 2015 г. отмени минималния срок за натрупване и разреши наследяване. Освен това входът в капиталовата схема бе отворен временно за всички, преди можеше да се избира само преди навършване на 35 години.
Чехия, предлагайки на работника да съфинансира вноската си в капиталовата система за сметка на намаляване на солидарната вноска (по този начин пенсията от ДОО се съкращава, така е и у нас – б.р.) се сблъска с почти пълен отказ от участие в тази система. В същото време държавното съфинансиране на доброволните натрупвания има по-голям успех: в тази схема участват 4.9 млн. работника срещу 80 хиляди, избрали индивидуална партида в държавната система.
В Нова Зеландия до пускането на програмата KiwiSaver през 2007 г., основана на автоматично включване на работниците и държавни субсидии, в доброволните фондове участваха по-малко от 10% от гражданите в трудоспособна възраст, а към 2010 г. този дял нарасна до 55%. Германската програма Riester, благодарение на държавното субсидиране за 10 години от началото си през 2001 г., повиши обхвата от 2.5 до 27% от трудоспособното население. В Испания, въпреки данъчните облекчения, към 2012 г., в доброволните корпоративни програми бяха въвлечени малко над 3% от работниците, а в индивидуалните – 15%.
Но дори в квазизадължителните капиталови системи процентът на участие на работниците е много по-нисък, отколкото в задължителните, където той достига 70%, а в Исландия превишава 85%.
При това реалните платци на осигуровки може да са значително по-малко поради слабата информираност и сивата заетост. Например в Чили, където индивидуалните пенсионни вноски са задължителни за работниците, при обхващане на 70% от трудоспособното население, в действителност само 40% правят вноски.