Централните банки губят магическите си сили

Светът на финансите е все по-хипнотизиран от централните банки, но магията изглежда е към края си.

В началото на месеца Марио Драги – управителят на ЕЦБ, който неведнъж е вадил зайци от ръкава, не изненада никого и все по-често настоява за политически решения. Фед е под кръстосан огън преди поредното решение да вдига или не лихвите сега. А Банката на Япония изглежда принудена да разчита повече на лихвите, защото остава без ценни книжа, които да изкупува.

Междувременно все повече се засилват страховете, че една преждевременна промяна на очакванията може да донесе нови пазарни сътресения.

Засега непосредствената заплаха е за облигациите – които са най-пряко повлияни от действията на централните банки, както и за банковите акции в Европа – поради влиянието на отрицателните лихви върху доходността им.

Нека да подредим малко пъзела за тези, които не смогват да следят събитията. Понастоящем централните банки разчитат на две нестандартни политики, за да се справят с ниския растеж и/или заплахата от дефлация – изкупуване на активи (основно облигации), познато още като количествени улеснения и отрицателни лихвени проценти върху депозитите на банките при тях. Първото налива пари и повишава цените на активите, във втория случай надеждата е, че банките ще бъдат обезкуражени да държат тези пари и ще поемат риска да кредитират. Количествените улеснения са японско изобретение отпреди 15 години, те се прилагат още от Банката на Англия, която на 4 август 2016 г. разшири програмата си, и ЕЦБ, която за първи път изкупи облигации през 2009 г., но от три години насам разви пълномащабна програма. Федералният резерв бе първата банка, която изостави месечните покупки на активи, но все още има от изкупените книжа в баланса си.

Отрицателните лихви са експеримент, познат от десетилетия, но ЕЦБ бе първата голяма централна банка (след швейцарската), която прибегна до тях. Последва я японската централна банка.

В САЩ през 2008 г. свалиха лихвите си почти до нулата и в края на миналата година, след продължителни и драматични дискусии Фед реши да извърши първото й повишение от 10 години насам (до 0.5%). По онова време се очакваше през настоящата година да има четири вдигания на лихвата, а след това залозите бяха редуцирани до две повишения (през септември и декември). Но декември все повече изглежда като единствената вероятност.
Това предизвика вълни на несигурност и много съмнения в ролята на Фед. Ако през 2017 г. има още две повишения, каквито са очакванията, това означава, че догодина лихвата ще бъде 1.25-1.5%, все още ниска. Дори да се сбъдне дългосрочната прогноза и основните лихви в САЩ достигнат 3%, Фед пак няма да разполага с достатъчно пространство за реакция при следваща рецесия (историческият опит сочи, че са й нужни 5% – виж тук). Фед твърди, че разполага с достатъчно инструменти за стимулиране на икономиката, като изключва преминаването на лихвите в отрицателна територия. Мнозина – например, известният икономист Лари Самърс, се съмняват.

Ожесточеният дебат разкрива едно изначално противоречие. Централните банки по принцип се ориентирани към краткосрочните колебания на бизнес цикъла и използват като инструмент краткосрочните лихви. Но факторите, които ни доведоха до нетрадиционните мерки, са дългосрочни. Лихвите вече бяха достатъчно ниски, а завръщане към предкризните темпове на растеж така и не се случи.

Колкото по-дълго се запазват ниските лихви, толкова по-трудна ще е реакцията на следващата рецесия. Но кога ще е следващата рецесия? Именно този въпрос застава отново след изявлението на Лейл Брейнард – един от управителите на Фед с право на глас. В Чикаго тя предупреди, че едно повишение на лихвите сега може да е преждевременно, тоест да донесе рецесията по-скоро.

В широко отразената реч Брейнард се концентрира върху новата нормала, като посочва, че зависимостта между  (спад на) безработицата и (ръст на) инфлацията отслабва, няма яснота за това дали т. нар. естествена норма на безработица не е още по-ниска и – може би най-важно, естествената (неутралната) лихва ще остане задълго по-ниска, отколкото е била преди кризата.

Вече e писано, че съществуват оценки на този ключов показател, който го поставят в отрицателната територия (особено за еврозоната). Спадът на естествената лихва е дългосрочен тренд, резултат от фактори като забавящия се ръст на производителността и спада на публичните инвестиции, както и понижението на цените на инвестиционните стоки, които отслабват търсенето на капитал. Освен това влияят застраряването на населението, глобалното пренасищане на спестявания и променящото се отношение към риска. Според проучване на Банката на Англия такива фактори обясняват по-голямата част от понижението на реалната неутрална лихва след 80-те години.

Оттук пред централните банки има два пътя – или да започнат да експериментират още повече с нетрадиционни инструменти като хеликоптерните пари (наричани още количествени облекчения за масите) или да адвокатстват на промени, насочени към факторите, обуславящи ниските лихви, на първо място, слабите инвестиции.

Затова не се чудете защо напоследък Марио Драги звучи повече като политик, отколкото като централен банкер.